двамата знаем еднакво добре.
— И аз ли? Не съм сигурен.
— Хайде, стига, Бен. Баровецът излиза от играта. Някой попада натясно за пари по някоя пратка и отива при него. Той отказва. Хвръкват малко сицилиански искри и това е… Или е нещо подобно, или е изнудване. При което е решил да се бие, и е загубил.
— Не ми се вярва да е имало насилие.
— Това го кажи на полицията в Чикаго.
— Скарлет не се занимаваше с ниските етажи. Затова не мога да приема теорията, че е употребена сила. Рискът е твърде голям. Скарлет беше твърде силен, имаше твърде много приятели… Би могъл да бъде използван, но не и убит.
— Какво мислиш тогава?
— Не знам. Затова теб попитах. Претрупан ли си с работа следобед?
— Да, дявол да го вземе. Все същите две неща. И никакъв напредък.
— Язовира в Аризона ли?
— Това е едното. Онзи кучи син, конгресменът, продължава да прокарва проекта в комисията — знаем със сигурност, че му плащат — но не можем да го докажем. Не можем дори да склоним някой да признае, че познава някого… Между другото, като отваряме дума за Скарлати, Кенфийлд работи по този случай.
— Да, знам. Как се справя.
— Е, не можем да го виним. Прави всичко, каквото може.
— Какъв е другият проблем?
— Меморандумът на Понд от Стокхолм.
— Длъжен е да ни захрани с нещо повече от слухове, Гловър. Докато не ни даде нещо конкретно, времето ни е загубено. Казах ти го.
— Знам, знам. Но Понд е изпратил послание по куриер — пристигна от Държавния департамент тази сутрин — преводът е осъществен. Това е вест.
— Не може ли Понд да се добере до някакви имена? Не може там да има ценни книжа на стойност трийсет милиона долара и да не се спомене поне едно име.
— Финансовата групировка е очевидно непроницаема. Не е стигнал до нищо.
— И посланикът ни е един… Кулидж назначава ужасни посланици.
— Той наистина си мисли, че цялата работа е разиграна от Доненфелд.
— Ето ти го името! Кой е Доненфелд?
— Това не е човек. Фирма. Може би най-голямата на Стокхолмската борса.
— И как е стигнал до този извод?
— Вижда две причини. Първата е, че само голяма компания би могла да го направи. Втората — цялата операция така може да се покрие по-лесно. А тя ще трябва добре да се покрие. Американски облигации, изнесени на борсата в Стокхолм, не е шега работа.
— Шега! Това не може да стане, по дяволите!
— Добре, де. Не „изнесени“, а „достигнали“. Все същото, доколкото става въпрос за пари.
— Какво ще правиш при това положение?
— Черна работа. Ще продължа да проверявам всички компании със здрави връзки в Швеция. Да ти кажа ли нещо? Само в Милуоки са над двайсет. Как ти се струва? Натрупват мангизите тук и започват бизнес с братовчедите си там.
— Ако питаш мен, Уолтър Понд бавно мъти водата там, за да може накрая да му обърнат повечко внимание. Кал Кулидж няма да прати приятел за посланик в земята на среднощното слънце, или както там й казват. Освен, ако човекът не надценява връзките си с него.
Глава 12
Два месеца по-късно, без да получи някакво развитие, което да си заслужава вестникарската хартия или радио-времето, темата Ълстър Скарлет се износи. Защото истината бе, че единствената допълнителна информация, разкрита със съвместните усилия на полицията, Бюрото за безследно изчезнали и федералното разследване, само допълваше с нови щрихи характера на обекта и не водеше до никъде. Като че ли той буквално се бе разпаднал, превърнал се бе в дим и бе изчезнал. Жив до преди миг, сега вече бе само ярък спомен.
Животът, вещите, предразсъдъците, тревогите на Ълстър — всички бяха поставени под лупата на професионалисти. И резултатът от тези усилия чертаеше един необикновен портрет, въплъщение на безсмислието. Един мъж, който имаше кажи-речи всичко, което човешко същество би могло да поиска на тази земя, очевидно бе живял във вакуум. Без цел. Без амбиция.
Елизабет Скарлати продължаваше да си блъска главата над обемистите доклади, които властите й представяха. Това се бе превърнало за нея в навик, ритуал, надежда. Ако синът й бе убит, това, разбира се, би я съкрушило, но тя имаше силите да понася загубите в живота. А имаше и хиляди начини… огън, вода, земя… да се погребат следите от тялото. Но тя не можеше да приеме този извод. Възможно бе, разбира се. Той бе познавал престъпния свят, но съвсем повърхностно.
Една сутрин Елизабет застана край прозореца на библиотеката си, наблюдавайки как външният свят се събужда за новия ден. Минувачите винаги крачеха толкова забързано сутрин. След нощния покой автомобилите набираха скорост далеч по-рязко. Тогава Елизабет забеляза една от нейните прислужници пред входа. Жената метеше входните стълби.
Гледайки я как върти метлата напред-назад, Елизабет си припомни за друга прислужница на друго стълбище.
Прислужницата в дома на Ълстър. Прислужницата, която си спомняше, че премитайки стълбите там, една сутрин бе чула как Ълстър взема такси и казва посоката на шофьора.
И каква бе тази посока?
Метрото. Ълстър трябваше да отиде до метрото.
Една сутрин синът й е трябвало да слезе под земята, а тя не го бе разбрала.
Бе само бледа, мъждукаща искрица в горска тъмнина, но все пак бе някаква светлина. Елизабет бързо се насочи към телефона си.
Трийсет минути по-късно третият вицепрезидент Джеферсън Картрайт застана пред Елизабет Скарлати. Все още бе отчасти задъхан от изнервящото напрежение при спешните промени в дневния му график, наложени от тази нетърпяща отлагане аудиенция.
— Да, разбира се — отвърна той с южния си акцент, — в мига, когато бяхме известени за изчезването на мистър Скарлет, всичките му сметки бяха внимателно проверени. Чудесно момче. Бяхме станали доста близки от сесиите ни в банката.
— В какво състояние са сметките му?
— Напълно нормално.
— Опасявам се, че не зная какво точно означава това.
Картрайт се поколеба за миг — предпазливият банкер проговаряше в него.
— Разбира се, окончателните цифри още не са готови, но на този етап нямаме причини да смятаме, че той е надхвърлял годишния си доход.
— Какъв е този доход, мистър Картрайт?
— Е, разбирате, пазарът е в постоянно движение — с посока нагоре, за щастие — така че би било трудно да се назове точна сума.
— Нека е приблизителна, тогава.
— Да видим, сега… — Посоката, която възприемаше този разговор, не се нравеше на Джеферсън Картрайт. Внезапно, той се почувства много доволен, че бе имал благоразумието да изпраща до Ченсълър Дрю своите меморандуми за разноските на неговия брат в Европа. Южният му акцент стана още по- силен. — Бих могъл да повикам неколцина от директорите ни, които са по-добре запознати с портфолиото на мистър Скарлет — то бе значително, мадам Скарлати.
— Тогава, надявам се, че поне знаете наизуст някаква груба цифра. — Елизабет Скарлати не харесваше Джеферсън Картрайт и тонът на гласа й ставаше злокобен.
