седмици.
— Ах, да. — Момичето изглежда не желаеше особено да си спомня за случая.
— Крис Нюланд ни запозна. Казвам се Кенфийлд.
— Аха.
— Матю Кенфийлд. От Чикаго.
— Да, сега си спомням.
— Хайде да вървим. Ще вземем едно такси.
— Ръката ви е в кръв.
— Както и вашето коляно.
— Само драскотина.
— Както и при мен. Леко ожулване. Изглежда по-зле, отколкото е всъщност.
— Може би имате нужда от лекар.
— Имам нужда само от лед и носна кърпичка. Кърпичка — за ръката, а лед — за уискито. — Бяха стигнали Пето авеню и Кенфийлд махна с ръка към едно такси. — Ако и за това трябваше лекар…
Джанет Скарлет се усмихна колебливо, докато влизаха в таксито.
— Такъв лекар и аз мога да бъда.
Коридорът в дома на Скарлет на Петдесет и четвърта улица бе почти такъв, какъвто Кенфийлд си го бе представял. Таваните бяха високи, входната врата — дебела, а стълбите, започващи след коридора, се издигаха внушително на две нива. И по двете стени на коридора имаше антични огледала. До всяко от тях, една срещу друга, се издигаха и високи френски врати. Една от вратите вдясно бе отворена и Кенфийлд видя мебелировката на една стая за официални вечери. Вратите отляво бяха затворени и той предположи, че те водеха към трапезария. Покритият с паркет под бе застлан със скъпи ориенталски килими… Дотук всичко съвпадаше с очакванията. Но това, което изненада данъчния инспектор, бе избраната за този коридор цветовата гама. Стените бяха покрити с червена, огнено червена дамаска, а драпериите, спуснати над френските врати, бяха черни — тежко черно кадифе, което не си пасваше с изящната деликатност на френската мебел.
Джанет Скарлет забеляза реакцията му, преди Кенфийлд да успее да я прикрие и каза:
— Направо удря човек в главата, нали?
— Не бях забелязал — отвърна той учтиво.
— Мъжът ми настояваше на тези ужасни черни драперии и замени с тях розовата ми коприна. Направи ужасна сцена, когато възразих.
Тя отвори двойната врата и пристъпи напред в тъмнината, за да включи една настолна лампа. Кенфийлд я последва в трапезарията, отрупана до краен предел с мебели. Помещението имаше размерите на два тенискорта, а броят на всичките дивани, канапета, табуретки и кресла бе зашеметяващ. Настолни лампи с ресни по края бяха поставени по многобройните маси край всяко място за сядане. Разположението на мебелите бе доста хаотично, като се изключи един полукръг от дивани, обърнати с лице към огромната камина. В слабата светлина на единствената включена лампа погледът на Кенфийлд бе незабавно привлечен от серия неясни образи над полицата на камината. Бяха снимки. Десетки снимки с различен размер в тънки черни рамки. Бяха пръснати подобно на светлините на фойерверк, в центъра на който висеше поръбена със златни орнаменти официална грамота.
Момичето улови погледа на Кенфийлд, но не реагира.
— Питиетата и ледът са ето там — каза тя, посочвайки към подвижния бар в дъното на стаята. — Налейте си. Ще ме извините ли за момент? Трябва да си сменя чорапите — довърши тя и изчезна в коридора.
Кенфийлд отиде до количката със стъкления плот и наля две чаши уиски. Извади чиста носна кърпа от джоба си, натопи я във водата от леда и върза с нея вече леко кървящата си ръка. После включи още една настолна лампа така, че да освети окачените над полицата снимки. Сетне, за част от секундата, изпадна в шок.
Бе трудно за асимилиране. Над камината бе подредена фотоизложба на армейската кариера на Ълстър Стюарт Скарлет — от школата за офицери до изпращането на борда на кораба; от дебаркирането във Франция до акциите си в окопите. В някои рамки имаше карти с дебели линии в червено и синьо, обозначаващи вражеските и своите позиции. В мнозинството от снимките, Ълстър бе централният образ, приковаващ вниманието.
Кенфийлд бе виждал Скарлет фотографиран и по-рано, но това бяха предимно вестникарски снимки на събирания във висшето общество или отделни фотографии на атлета от хайлайфа в моменти на спортна изява — поло, тенис, или ветроходство. Във всички тях обектът бе изглеждал точно според очакванията на Братя Брукс по отношение на техните клиенти. Тук обаче, той бе сред войници и Кенфийлд се почувства раздразнен, когато забеляза, че се издига с половин глава над най-високия от военнослужещите до него. Навсякъде бе заобиколен от военни — от всякакъв ранг и с всякаква външност: объркани ефрейтори по време на проверка на оръжието им, уплашени сержанти, строяващи още по-уплашените си бойци, изпечени на вид офицери от действащата армия, целите в слух — всички, посветени на ролите си в постановката, разиграна заради енергичния, строен лейтенант, който някакси поглъщаше изцяло вниманието на околните. В много от снимките младият офицер бе метнал ръка през рамото на някой полуусмихнал се свой колега, като че ли за да му вдъхне увереност, че скоро пак щяха да настъпят по-добри времена.
Съдейки по израженията на околните, Скарлет не се ползваше с особен успех сред тях. Собственият му лик и поза обаче, излъчваха единствено оптимизъм. Тежък, и крайно самодоволен, помисли си Кенфийлд. В центъра на изложбата действително имаше официална грамота — указът за награждаването му със Сребърна звезда заради проявена храброст при Мьоз-Аргон. Доколкото можеше да се съди от показаното, Ълстър Скарлет бе най-подходящият за герой младеж, имал някога късмета да отиде на война. Чувството за неловкост се създаваше от самия спектакъл. Всичко в тази гротеска изглеждаше не на място. Подобна стена можеше да краси дома на някой прочут герой от войната с половинвековна кариера, посветена на армията, но не тук, на Петдесет и четвърта улица, в натруфената трапезария на един търсач на удоволствия.
— Интересни са, нали? — Джанет бе влязла обратно в стаята.
— Впечатляващи са, меко казано. И какъв мъж.
— Тук спор няма. Всеки, който би си позволил да забрави за това, трябва само да влезе тук, за да си припомни.
— Изглежда, тази… история в картинки за това как е била спечелена войната не е точно ваша идея — каза той и подаде на Джанет налятата за нея чаша, която тя стисна здраво и незабавно поднесе към устните си.
— Определено не е — тя бе почти изпила чистия скоч. — Заповядайте, седнете.
И Кенфийлд бързо довърши своята чаша.
— Нека първо освежа тези съдинки.
Той взе нейната чаша. Тя седна на големия диван с лице към камината, докато той отиде до бара.
— Никога не бях предполагал, че мъжът ви е податлив на този вид… — той направи пауза и кимна към камината — махмурлук.
— Доста точно сравнение. След големия запой. Вие сте философ.
— Не се опитвам да бъда. Просто никога не би ми хрумнало, че той може да е от този сорт хора.
Той донесе двете чаши, подаде й нейната и остана прав.
— Не сте ли чели разказа му за случилото се? Мислех, че вестниците са се справили чудесно със задачата да покажат недвусмислено чия е всъщност заслугата за поражението на Кайзера — каза тя и отново отпи.
— По дяволите момчетата от пресата. Нали вестниците им трябва да се продават. Чета ги, но не ги вземам на сериозно. Мислех, че и с него е така.
— Говорите така, сякаш сте познавали мъжа ми.
Кенфийлд нарочно се престори на изненадан и отклони чашата от устните си.
— Нима не знаехте?
— За кое?
— Ами, разбира се, че го познавах. Познавах го доста добре. Просто реших, че не може да не знаете.
