Съжалявам.
Джанет прикри изненадата си.
— Няма за какво. Ълстър имаше широк кръг приятели. Нямаше как да ги познавам всички. Вие от нюйоркските му познати ли бяхте? Не си спомням да ми е споменавал за вас.
— Всъщност, не. Срещахме се от време на време, когато идвах на изток.
— О, да. Вие сте от Чикаго. Нали Чикаго беше?
— Да. Но, честно казано, работата ми ме отвежда къде ли не. — Тук той бе абсолютно искрен.
— С какво се занимавате?
Кенфийлд се върна с нови питиета и седна.
— Ако спестим превземките, търговец съм. Но ние никога не си ги спестяваме толкова очебийно.
— С какво търгувате? Познавам много хора, които продават разни стоки. И не ги е грижа за това.
— Ами, работата е там, че не продавам акции, или облигации, или сгради, или дори мостове. Продавам тенискортове.
Джанет се разсмя. Смехът й бе приятен.
— Вие се шегувате!
— Съвсем сериозно. Продавам тенискортове.
Той остави чашата си на масата и се престори, че търси нещо по джобовете си.
— Почакайте да видя дали не си нося един. Наистина са много качествени. С идеален отскок. На ниво Уимбълдън, с изключение на тревните. Така се казва и фирмата ни — Уимбълдън. За ваша информация, кортовете са наистина отлични. Сигурно сте играли на десетки от тях, без да знаете на кого да отдадете заслуженото.
— Но това е очарователно. И защо хората купуват вашите тенискортове? Не могат ли да си ги направят сами?
— Могат, разбира се. Това и ги убеждаваме да правят. После печелим повече, когато разорем някой готов корт, за да го заменим с наш.
— Вие се шегувате. Тенискортът си е тенискорт.
— Само тревните кортове, мила моя. А те стават за игра чак на пролет, за да пожълтеят още през есента. Нашите са целогодишни.
Тя пак се засмя.
— Всичко е много просто. Моята компания разработи асфалтов композит, който дава същия отскок като този на тревния корт. Без да се топи от горещината. Без да се свива, като замръзне. Искате ли пълния каталог на офертите ни? Камионите ни ще са тук след три дни, а дотогава ще сме приключили с първия слой чакъл. Ще дадем договора на местна фирма. Няма и да усетите как една сутрин ще се събудите с прекрасен корт точно насред Петдесет и четвърта улица.
И двамата се разсмяха.
— Предполагам, че сте шампион по тенис.
— Не. Само играя. И то не добре. Самата игра не ми харесва особено. Естествено, плащаме си на няколко майстори с международна известност, които стимулират продажбите ни. За ваш късмет, можем да ви гарантираме показен мач на вашия корт в деня, когато завършим работа по него. Можете да си поканите приятели и да стане хубаво парти. По кортовете ни са ставали някои великолепни тържества. И обикновено това е клаузата от договора, която ни гарантира най-много сключени сделки.
— Много впечатляващо.
— От Атланта до Бар Харбър. Най-добрите кортове, най-страшните купони — той вдигна чаша.
— А, значи сте продали на Ълстър някой тенискорт?
— Дори не съм пробвал. А сигурно трябваше. Беше си купил дирижабъл преди време, а в крайна сметка какво е един тенискорт в сравнение с дирижабъл?
— По-плосък е — ухили се тя и му подаде празната си чаша. Той стана и отиде до бара, като развърза кърпата от ръката си и я пъхна в джоба си. Тя бавно изгаси цигарата си в пепелника на масата.
— Щом като не сте от нюйоркската тайфа, къде се запознахте с мъжа ми?
— Най-напред в колежа. Съвсем за малко. Напуснах в средата на първата година. — Кенфийлд се зачуди дали от Вашингтон не бяха пропуснали да вмъкнат в Принстън нужните документи за един отдавна забравен първокурсник.
— Не си падахте по книгите?
— Парите не си падаха по мен. Заминаха към погрешния клон от рода. После отново се срещнахме в армията. Пак за малко.
— В армията?
— Да. Но съвсем другояче, повтарям, съвсем другояче — каза той, отправяйки жест към полицата над камината и се върна на дивана.
— А как?
— Пътищата ни се разделиха след школата в Ню Джърси. Той — към Франция и към славата, аз — към Вашингтон и скуката. Но преди това си прекарахме чудесно. — Кенфийлд се наведе съвсем леко към нея, придавайки на гласа си някои минорни нотки, обикновено съпътстващи ефекта от алкохола. — Всичко това бе далече преди бракосъчетанието му, разбира се.
— Не така далече, Матю Кенфийлд.
Той я погледна отблизо, забелязвайки, че очакваната реакция бе положителна, но без ентусиазъм от споменатия факт.
— Ако е така, значи е бил по-глупав, отколкото смятах.
Тя го погледна в очите като някой, който се опитва да чете писмо не между редовете, а по скрития смисъл на думите.
— Вие сте много привлекателен мъж — каза тя и бързо стана, оставяйки питието си на малката масичка край дивана. — Не съм вечеряла и ако скоро не хапна, ще започна да прималявам. Което не обичам.
— Разрешете да ви поканя на вечеря.
— За да ви изтече кръвта върху някой нищо неподозиращ келнер?
— Край на кръвта — вдигна Кенфийлд ръка. — Бих се радвал да вечеряме заедно навън.
— Да, убедена съм, че е така — тя вдигна чашата си и с едва забележим наклон в походката си се насочи към лявата част на камината. — Знаете ли какво се готвех да сторя?
— Не.
Той остана на мястото си, седнал дълбоко в мекия диван.
— Готвех си да ви помоля да си вървите.
Кенфийлд започна да се извинява.
— Не, почакайте. Исках да остана сама и да хапна мъничко пак сама, което може би не е чак толкова добра идея.
— Смятам, че е направо ужасна идея.
— Значи, ще я променим.
— Добре.
— Но, не искам да излизам. Бихте ли си пробвали заедно с мен, както се казва, късмета върху домашната тенджера?
— Това няма ли да донесе притеснения?
Джанет Скарлет дръпна въжето, което висеше на стената встрани от камината.
— Само за прислужницата. А тя определено не се преуморява, откакто съпругът ми… го няма.
Прислужницата отговори на повикването с такава скорост, че данъчният инспектор се зачуди дали не бе подслушвала край вратата. Това бе може би най-домашната жена, която Кенфийлд някога бе виждал. Имаше огромни ръце.
— Да, мадам? Не очаквахме да сте вкъщи тази вечер. Казахте ни, че ще вечеряте с мадам Скарлати.
— Е, изглежда съм променила решението си, нали, Хана? С мистър Кенфийлд ще вечеряме тук. Той знае приказката за късмета с тенджерата, така че донеси ни каквото намериш.
— Много добре, мадам.
Акцентът й носеше белега на Средна Европа, може би Швейцария или Германия, помисли си Кенфийлд.
