рамките на един час.
— Благодаря ви. Но, не за това се обаждам… Боя се, че изпуснах една своя среща в радиовъзела. Търсил ли ме е някой там? — Елизабет наостри слух за следа и от мигновено колебание. Такова нямаше.
— Не, госпожо, никой не е питал за вас.
— Да, той може би се е почувствал неудобно. Вината е изцяло моя.
— Съжалявам, мадам Скарлати. Освен вас бяхме посетени само от трима други пътници тази вечер. Първа вечер на борда, сама разбирате.
— След като са били само трима, ще ви затрудня ли много, ако ви помоля да ми ги опишете?
— Не, съвсем не… Ами, първо дойде една възрастна двойка туристи, а след това един господин, боя се, леко пийнал, който искаше да види графика на редовната връзка.
— Какъв график?
— За радиовръзките, госпожо. За първа класа имаме по три сеанса дневно. В десет, дванайсет и два часа. Приятен човек. Само лекичко прекалил с бирата.
— Не беше ли млад? Сигурно, на не повече от трийсет? Със смокинг?
— Описанието ви съвпада, госпожо.
— Благодаря ви, офицер Питърс. Не става въпрос за нещо важно, но бих се радвала, ако този разговор остане между нас.
— Разбира се.
Елизабет стана и отиде в дневната. Партньорът й в бриджа може и да не беше особено умел картоиграч, но без съмнение бе превъзходен актьор.
Глава 19
Матю Кенфийлд се насочи към дъното на коридора с бързи стъпки по простата причина, че стомахът му се бунтуваше. Може би барът — и тълпата — на втора палуба щяха да му подействат добре. Той влезе и си поръча бренди.
— Страшен купон, нали?
Огромен, широкоплещест тип, с фигура на централен защитник в професионалния футбол, притисна Кенфийлд към един от високите столове край барплота.
— Не ще и дума — отвърна Кенфийлд с празна усмивка.
— Сега се сетих! Ти си от капитанската маса. Видяхме те на вечеря.
— Храната там поне е добра.
— Знаеш ли кво? И аз можех да съм на капитанската маса, но казах „Да й сера отгоре“.
— От това щеше да излезе интересен ордьовър.
— Не се майтапя. — Акцентът, реши Кенфийлд, бе от района на пиацата за таксита, доста завален от алкохола. — Чичото има купища акции. Но казах, майната му.
— Ако искаш, можем да си сменим местата.
Централният защитник се олюля леко и хвана барплота, за да се задържи на стола.
— Скучно ще ни е. Хей, барман! Бърбън и тъмна бира!
Централният защитник запази равновесие и се наклони към Кенфийлд. Погледът му бе стъклен, а очите му бяха изгубили всякакъв мускулен контрол. Русата му коса бе паднала върху челото му.
— Ти с кво се занимаваш, приятел? Или си още в училище?
— Мерси за комплимента. Не, работя в „Спортни артикули Уимбълдън“. А ти къде си?
Кенфийлд се облегна на стола и извърна глава, за да продължи да проучва лицата в тълпата.
— „Годуин и Ролинс“. Ценни книжа. Собственост на тъста. Петата по големина финансова къща в града.
— Забележително.
— Ти на чий гръб я караш?
— Какво?
— Гръб. Връзки. Как тъй се намери на капитанската маса?
— А, приятели на фирмата се погрижиха. Работим тясно с английски компании.
— Уимбълдън. Това е в Детройт.
— Чикаго.
— Ах, да. „Фордът“ на пръчките за голф, а? „Фордът“.
— Да.
Кенфийлд отправи последната си дума право в лицето на пияния рус Адонис и нарочно неучтиво.
— Не го вземай навътре. Как се казваш?
Кенфийлд тъкмо щеше да отговори, когато погледът му бе прикован от вратовръзката на пияния. Не знаеше защо. После забеляза и копчетата на ръкавелите му. И те, като връзката, бяха в силно червено и черно на райета. Цветовете бяха наситени и ярки.
— Стресна ли се?
— Какво?
— Как се казваш? Аз съм Бутройд. Чък Бутройд — каза той и още веднъж хвана с ръка махагоновия плот, за да се задържи прав. — Бориш се във Форд и… Опаа, извини ме, Уимбълдън?
Бутройд изглежда изпадаше в безсъзнание.
— Да, боря се. Виж, приятел, нещо ми е зле. Не се обиждай, но май ще трябва да си легна, преди да е станала някоя беля. Лека нощ, мистър…
— Бутройд.
— Тъй. Лека нощ.
Мистър Бутройд полуотвори очи и вдигна ръка за поздрав, докато с другата се пресягаше за своя бърбън. Кенфийлд бързо, но несигурно започна да излиза от бара.
— Чъкси, сладурчето ми! — чернокоса жена се тръшна върху алкохолизирания мистър Бутройд. — Потъваш вдън земя всеки път, щом ми трябваш, дявол да те вземе!
— Не ми се карай, любов моя.
— Ще ти се карам всеки път, когато правиш така.
Барманът си намери друга работа и бързо се оттегли надалече.
Мистър Бутройд погледна жена си и за няколко секунди престана да се люлее. Фиксира върху нея погледа си, който вече съвсем не бе на пияница, а на човек, непрекъснато нащрек. За страничния наблюдател двамата продължаваха да бъдат съпруг и съпруга, които спореха по повод пиенето на мъжа, тихо, но напрегнато, така че да останат необезпокоявани от натрапници. Макар да продължаваше да седи в приведената си поза, Чък Бутройд говореше ясно на фона на шума в бара. Бе трезвен.
— Няма страшно, скъпа.
— Убеден ли си?
— Твърдо.
— Кой е той?
— Известен търговец. Смятам, просто души за бизнес.
— Ако е обикновен търговец, защо го сложиха на масата точно до нея?
— Хайде, хайде. Май вече ти трепери отвътре.
— Просто съм предпазлива.
— Слушай внимателно, тогава. Работи в оная спортна фирма от Чикаго. Уимбълдън. Внасят половината от нещата си от английски фирми. — Бутройд спря, сякаш обясняваше проста задачка на дете. — Корабът е британски. Старицата е златна мина с милион познати и някой е решил да се възползва. Освен това е пиян като цепеница и му се гади, та две не вижда.
— Дай да си пийна — каза мисис Бутройд и се протегна към чашата на мъжа си.
— Обслужвай се.
— Кога ще започваш?
— След около двайсет минути.
— Защо трябва да е точно тази нощ?
