възможността „съмнителните действия“ на Картрайт да са били причината за смъртта му. Той бе смешна фигура.
Това, за което Елизабет трябваше да се подготви, бе разкриването на договора й с Картрайт. Можеха да се дадат няколко обяснения, които тя щеше да поднесе без подробности. Разбира се, независимо от това какво би казала, единодушният извод щеше да бъде, че годините й най-сетне си казват своето. Подобен договор с човек като Джеферсън Картрайт бе доказателство за ексцентричност, и то в степен, която поставяше под въпрос нейната компетентност. Елизабет Скарлати не се тревожеше за това. Тя не бе подвластна на чужди мнения.
Това обаче, което я тревожеше, и то дълбоко, бе фундаменталният извор на страховете й: фактът, че договорът можеше и да не бъде открит.
Отново на капитанската маса тя извини отсъствието си с кратките и откровени думи, че един от доверените й управители, когото доста е ценяла, е починал. Тъй като тя очевидно не желаеше да се разпростира по темата, спътниците й от масата изказаха съболезнованията си и след прилична пауза в разговорите си, ги възобновиха отново. Капитанът на „Калпурния“, дебел англичанин с буйни вежди, огромна челюст и двойна брадичка, философски отбеляза наум, че загубата на добър директор в бизнеса трябва да съответства на преместването на добре обучен първи помощник.
Младежът до Елизабет се наведе към нея и каза тихо:
— Изваден направо от Джилбърт и Съливан, нали?
Старицата се усмихна приятно заговорнически. Под смесицата от разговори тя му отвърна тихо:
— Монархът на океаните. Представяте ли си го да дава заповеди за вдигане на платната?
— Не — отговори младежът, — но мога да си го представя как излиза от ваната си. По-интересно е.
— Лошо момче. Ако се ударим в айсберг, ще гледам да съм далеч от вас.
— Невъзможно. Ще бъда в първата спасителна лодка, а някой от хората тук със сигурност ще е резервирал там и едно място за вас — усмихна се подкупващо той.
Елизабет се засмя. Този млад мъж бе забавен, а освен това й действаше ободряващо да се отнасят към нея с малко по-дръзка доброжелателност. Последва приятен разговор за предстоящите им маршрути в Европа. Бе интересно, защото, макар и непринудени, никой от тях не смяташе да каже нещо важно на другия.
След вечеря групата важни пасажери от капитанската маса се оттегли в игралната зала и започна да формира двойките за бридж.
— Предполагам, че с картите сте ужасно зле — каза Кенфийлд, усмихвайки се на Елизабет, — но тъй като аз съм много изкусен, ще ви изваждам.
— Трудно е да откажеш на тъй ласкава покана.
В този момент той реши да се поинтересува:
— Кой почина? Дали бих могъл да го познавам?
— Съмнявам се, млади момко.
— Кой знае. За кого става дума?
— Кажете ми, откъде бихте могли да познавате един скромен директор в банката ми?
— Стори ми се, че е доста важен човек.
— Сигурно някои са го смятали за такъв.
— Е, ако поне беше достатъчно богат, бих се опитал да му продам един тенискорт.
— Наистина, мистър Кенфийлд, просто нямате мяра — засмя се Елизабет, докато влизаха в залата.
По време на играта Елизабет забеляза, че макар у младия Кенфийлд да се спотайваше нюхът на първокласен бриджор, играта му всъщност не бе особено добра. В един момент, напълно ненужно, според Елизабет, той се остави да бъде надигран, но тя го отдаде на форма на любезност към противника. После запита стюарда на залата дали имат точно определен вид пури и когато му бяха предложени други, се извини и каза, че ще си вземе от запасите в каютата.
Елизабет си спомни, че заедно с кафето в края на вечерята очарователният мистър Кенфийлд бе отворил нова кутия пури.
Няколко минути по-късно се завърна на масата, след като ръката бе изиграна, и се извини, обяснявайки, че е помогнал на някакъв възрастен джентълмен, на когото морето изглежда не му понасяло, да стигне до каютата си.
Партньорите от отсрещната страна промърмориха нужните похвални фрази, но Елизабет не пророни и дума. Тя просто се вгледа в младия мъж и с известно задоволство, но и с тревога забеляза, че той отбягна погледа й.
Играта привърши рано — издигането и спускането на „Калпурния“ бе станало твърде притеснително. Кенфийлд придружи Елизабет Скарлати до апартамента й.
— Бяхте очарователен — каза тя. — А сега ви освобождавам, за да посветите вниманието си на по- младото поколение.
Кенфийлд се усмихна и й подаде ключовете.
— Щом като настоявате. Но така ми отреждате една скучна вечер. Знаете това.
— Времената
— Може би.
На Елизабет й се струваше, че той силно желае да си отиде.
— Е, тогава, една стара жена ви благодари за вечерта.
— И един не толкова млад мъж — на вас. Лека нощ, мадам Скарлати.
Тя се обърна след него:
— Още ли ви интересува кой бе починалият мъж?
— Стори ми се, че не искахте да ми кажете. Не, не е важно. Лека нощ.
— Казваше се Картрайт. Джеферсън Картрайт. Познавахте ли го? — запита Елизабет, като следеше внимателно очите му.
— Не, съжалявам, не сме се срещали. — Видът му бе спокоен и напълно невинен. — Лека нощ.
— Лека нощ, млади момко — тя влезе в апартамента си и затвори вратата след себе си. Чу как стъпките му отекнаха надолу по външния коридор, докато затихнаха напълно. Бяха стъпки на бързащ човек.
Елизабет свали норката си и влезе в просторната, комфортна спалня с мебел, изцяло прикрепена към пода. Включи лампата, пристегната за нощното шкафче, и седна на ръба на леглото. Опита се да си спомни какво точно бе казал капитанът на „Калпурния“ за младежа, когато й бе представил списъка на хората от масата за нейно одобрение.
— А това е един момък с доста важни познати, бих добавил, на име Кенфийлд.
Елизабет не бе обърнала внимание на кратките данни за него повече отколкото за останалите.
— Работи в концерн за производство на спортни стоки и пресича Атлантика доста често. Уимбълдън, струва ми се.
А после, ако паметта на Елизабет не й изневеряваше, капитанът бе добавил:
— Идва със специална препоръка от параходството. Сигурно — нечий син. Колежанска вратовръзка и тъй нататък. Наложи се да отстраня д-р Барстоу заради него.
Елизабет се бе съгласила на компанията, без да задава въпроси.
Значи младежът бе дошъл със специална препоръка за място на капитанската маса от собствениците на английска параходна компания. И раболепният капитан, привикнал на чести срещи с висшето общество от два континента, се бе почувствал задължен да отстрани от масата си един високоуважаван хирург в полза на Кенфийлд.
Ако не за друго, то поне за да усмири неизтощимата си фантазия, Елизабет вдигна телефона и поиска да я свържат с радиовъзела.
— Радиовъзел „Калпурния“, добър вечер — британският акцент сведе думата
— Обажда се Елизабет Скарлати, апартамент А, три. Може ли да говоря с дежурния офицер, ако обичате?
— На телефона дежурен офицер Питърс. С какво мога да ви бъда полезен?
— Вие ли бяхте дежурен и по-рано тази вечер?
— Да, госпожо. Радиограмите ви за Ню Йорк бяха изпратени веднага. Би трябвало да са пристигнали в
