— Целият кораб е пиян, а и времето за късмет е чудесно, като пред буря. Всеки, който още не се е напил, в момента повръща. А скоро и пияните ще започнат.
— Какво искаш да сторя?
— Удари ми един силен шамар. После се върни, при когото там беше, и без много да ти пука, им кажи, че вече съм преминал всякакви граници, че краят ни се вижда, или нещо такова. След няколко минути ще припадна на пода. Погрижи се двама мъже да ме отнесат в кабината. Или даже трима.
— Не знам ще се намерят ли трима достатъчно трезвени.
— Тогава, извикай стюарда. Или бармана, още по-добре. Бармана. Тук доста го притеснявам.
— Добре. Ключът в теб ли е?
— Баща ти ми го даде на кея сутринта.
Глава 20
Кенфийлд се добра до каютата си с усещането, че ще повърне. Непрестанното и вече мощно люлеене на кораба си казваше своето. Зачуди се защо има вицове за морската болест. Никога не му бе изглеждало смешно. Никога не се бе смял на карикатурите.
Падна връз леглото си, като си свали само обувките. С благодарност установи, че сънят го налягаше. Последните двайсет и четири часа бе прекарал в непрестанно напрежение.
И тогава започна да се чука.
Първо тихичко. Толкова тихо, че Кенфийлд само се обърна на другата страна. Тогава по-силно и по- силно и все по-бързо. Бе остро чукане, сякаш с един свит пръст и поради остротата си екна из цялата каюта.
Все още в полусън, Кенфийлд извика:
— Какво има?
— По-добре да отворите, друже.
— Кой е? — запита Кенфийлд, докато се опитваше да спре въртенето на стаята.
Силното чукане започна отначало.
— За Бога, спрете! Идвам!
Данъчният инспектор с мъка се изправи на крака и тръгна към вратата на каютата. Отключването на бравата се оказа още по-мъчно. Униформената фигура на корабния радист скочи в стаята му.
Кенфийлд си събра мислите, доколкото можеше, и погледна човека, вече облегнат на вратата.
— Какво искаш, по дяволите?
— Казахте ми да дойда в каютата ви, ако има нещо, дето си заслужава. Онова там… дето ви интересува.
— Е?
— Е, не смятате, че британски матрос ще тръгне да нарушава устава, без да има защо, нали?
— Колко?
— Десет лири.
— Какво, за Бога, трябва да е това, дето струва десет лири?
— Петдесет долара.
— Скъпичко ми се вижда.
— Струва си.
— Двайсет долара.
— Хайде… — захленчи морякът на своя кокни.
— Трийсет и толкоз — каза Кенфийлд и се насочи към леглото си.
— Дадено. Дайте ми парите.
Кенфийлд извади портфейла си и подаде на радиста три десетдоларови банкноти.
— Какво сега е това, което струва трийсет долара?
— Разкрит сте. От мадам Скарлати — каза морякът и изчезна.
Кенфийлд се изми със студена вода, за да се разсъни и запремисля възможностите си оттук нататък.
Бяха го хванали без прилично алиби. Според всяка логика полезността му беше изчерпана. Трябваше да го сменят, а това щеше да отнеме време. Най-малкото, което му оставаше да направи, бе да не позволи на старицата да предугади откъде бе дошъл.
Ех, ако можеше Бенджамин Рейнолдс да е тук с неговите мъдри съвети на стара пушка. Тогава си спомни за нещо, което Рейнолдс веднъж бе казал на друг данъчен инспектор, който бе безмилостно разкрит: „Използвай част от истината. Виж дали ще помогне. Намери някакъв претекст за това, което правиш.“
Той излезе от каютата си и изкачи стълбището до първа палуба. Намери апартамента й и почука на вратата.
Чарлз Конъуей Бутройд, изпълнителен вицепрезидент на финансова къща „Годуин и Ролинс“, падна в несвяст на пода в бара.
Трима стюарди, двама пияни участници в купона, жена му и случайно минаващ морски офицер успяха да отнесат огромното му тяло от залата в каютата му. Със смях на уста те свалиха обувките и панталоните на русия гигант и го покриха с одеяло.
Мисис Бутройд извади две бутилки шампанско и разля за отбора спасители. За себе си напълни цяла водна чаша.
Стюардите и морският офицер от „Калпурния“ отпиха чак след нетърпящите отказ молби на мисис Бутройд и почти веднага се оттеглиха. Това все пак стана едва след като мисис Бутройд се погрижи да им втълпи, че мъжът й бе изпаднал в абсолютно безсъзнание.
Сама с другите двама доброволци, мисис Бутройд пресуши и последната капка шампанско, преди да запита:
— Кой има каюта?
Излезе, че само единият е ерген, жената на другия бе в бара.
— Погрижи се да се нафирка, за да останем сами — После отправи предизвикателството и към двамата. — Момчета, смятате ли, че двамата ще можете да ме оправите?
Момчетата откликнаха като един, кимайки като хамстери, надушили кедрови стърготини.
— Предупреждавам ви! Ще си държа полата на врата и за двама ви, и пак няма да ми стигнете! — олюля се леко мисис Бутройд, като отвори вратата. — Божичко! Дано само не ви е неприятно да се гледате един друг. Аз, лично си умирам за това!
Двамата мъже почти се премазаха един друг, опитвайки се да минат едновременно през вратата на кабината след дамата.
— Кучка! — промърмори от леглото Чарлз Конъуей Бутройд.
Той отметна одеялото и обу панталоните си. После бръкна в някакво чекмедже и извади един от чорапите на жена си.
Като един вид суха тренировка, той наложи тесния край на чорапа върху главата си и погледна към огледалото. Остана доволен от видяното там. После свали чорапа и отвори куфара.
Под няколкото ризи имаше чифт гуменки и тънко еластично въже, дълго около метър и нещо.
Чарлз Конъуей Бутройд си върза гуменките, докато въжето лежеше до краката му. Върху горната част от мощната си снага навлече черен плетен пуловер. Усмихваше се. Чувстваше се щастлив.
Елизабет Скарлати си бе вече легнала, когато чу почукването. Посегна към чекмеджето на нощното си шкафче и оттам извади малък револвер.
Стана и отиде до вратата на външната стая.
— Кой е? — запита тя с висок глас.
— Матю Кенфийлд. Много бих желал да говоря с вас.
Елизабет бе объркана. Не го бе очаквала и трудно намери думите, с които да му отвърне.
— Сигурна съм, че май леко сте прекалили с пиенето, мистър Кенфийлд. Не можете ли да почакате до сутринта?
