— Да изчезваме оттук — каза Кенфийлд.
— Сега вече може би бих приел онова питие, което ми предложи.
— С удоволствие — Кенфийлд с мъка се надигна от леглото. — Скоч уиски със сода, става ли, приятелю?
— Мерси.
Американецът отиде до масата край прозореца, която му служеше вместо бар, и наля две големи порции уиски в чашите. Подаде едната на Джеймс Дерек и вдигна своята.
— Добре си вършиш работата, Джеймс.
— И ти самият си доста компетентен. Мисля си, може и да си бил прав да вземем онова въже.
— Само ще причини объркване.
— Точно това имам предвид. Може да ни помогне… Толкова е американско…
— Не разбирам.
— Не го вземай навътре. Просто, вие, американците, сте много чувствителни на тема екипировка, ако разбираш какво искам да кажа. Като ходите на лов за гъски в Шотландия, понасяте със себе си по няколко малки гаубици из полето… Когато ходите за риба в Лоуландс, чантата ви е пълна с шестстотин такъми. Американската идея за спортсменство е приравнена със способността спорта да се овладее посредством покупките, а не уменията.
— Ако съм те улучил, за всекидневните ти упражнения по намразване на американците трябва да ти дадат да водиш някоя радиопрограма.
— Моля те, Матю. Опитвам се да ти кажа, че според мен си прав. Който и да е нахлул в апартамента на Скарлати, е бил американец. Вероятно можем да проследим въжето до някой от вашето посолство. Не се ли замисли за това?
— Можем какво?
— Посолството ви. Ако е някой от вашето посолство. Някой, който познава Бертолд. Хората, които подозираш, че са били въвлечени в аферата с книжата… Дори и подобно алпинистко въже може да се използва само от обучен катерач. Колко катерачи може да има във вашето посолство? Скотланд ярд може да установи това за един ден.
— Няма нужда… Ще се справим сами.
— Губи се време, сам знаеш. Освен това персоналът в посолството е с досиета, както бе и с Бертолд. Колко са катерачите?
Данъчният инспектор се извърна и напълни отново чашата си.
— Това ни замесва в работата на полицията. Не искаме това да става. Сами ще си направим разследването.
— Както кажеш. Не би било трудно. Двайсет, най-много трийсет души. Би трябвало бързо да свършите.
— Сигурно — Кенфийлд отиде до леглото си и седна.
— Кажи ми — каза англичанинът, като довърши и последната глътка от уискито си, — имаш ли списък на сегашния персонал на вашето посолство тук? Имам предвид, скоро изготвен.
— Разбира се.
— И си напълно сигурен, че някой от хората, които работят там сега, са имали пръст в тази афера с акциите от миналата година?
— Да. Казах ти вече. Поне Държавният департамент смята така. Би било по-добре да спреш да ме питаш все за това.
— Няма вече. Късно е, а на бюрото ми има толкова много изостанала работа — британският оперативен работник стана и отиде до бюрото, където бе оставил шапката си. — Лека нощ, Кенфийлд.
— А, тръгваш ли си?… Имаше ли нещо в досието на Бертолд? Ще го прочета, но точно в момента умирам за сън.
Джеймс Дерек застана до вратата и погледна към изтощения счетоводител.
— Един пункт съм сигурен, че ще те заинтересува… Даже няколко вероятно, но един веднага ми идва наум.
— Кой е той?
— Сред спортните страсти на маркиза намира място и катеренето. Този известен атлет е даже член на Матерхорн клуб. Освен това е сред само неколкостотинте алпинисти изкачили Юнгфрау по северната му стена. Не е за пренебрегване, както разбирам.
Кенфийлд се изправи ядосано и викна подир англичанина:
— Защо не каза по-рано, за Бога?
— Честно казано, мислех си, че си по-заинтересуван от връзките му с персонала от посолството. Това и търсих.
Данъчният инспектор втренчи поглед в Дерек.
— Значи е бил Бертолд. Но защо?… Освен ако е знаел, че няма да отвори вратата на никой.
— Възможно е. Не бих могъл да зная. Приятна работа с досието, Кенфийлд. Ще бъдеш очарован… Едва ли обаче ще намериш нещо, свързано с американското посолство… Но ти и не заради това го искаше, нали?
Британецът излезе през вратата, като я затвори остро след себе си. Кенфийлд остана с вперен във вратата поглед, объркан, но твърде изморен, за да се замисли.
Глава 30
Събуди го телефонът.
— Матю?
— Кажи, Джан? — докато хване слушалката, ръката му се схвана и го заболя.
— Във фоайето съм. Казах на майка Скарлати, че имам да пазарувам.
Данъчният инспектор погледна часовника си. Бе единайсет и половина. Бе имал истинска нужда от този сън.
— Какво се е случило?
— Никога не съм я виждал такава, Матю. Тя е изплашена.
— Това е нещо ново. Каза ли нещо за Шефийлд?
— Не. Аз трябваше да го направя. Тя просто го подмина и каза, че положението се било променило.
— И нищо друго? Само това?
— Да… И още нещо. Каза, че щяла да говори с теб следобед. Имало проблеми в Ню Йорк, за които трябвало да се погрижи. Мисля, че ще ти каже, че е решила да си тръгне от Англия за вкъщи.
— Това е невъзможно! Какво точно каза тя?
— Говореше много неясно. Че Ченсълър бил глупак и нямало смисъл да се пилее време в търсене на зелен хайвер.
— Тя не вярва на това!
— Знам, че е така. Не бе и убедителна. Но ще направи каквото си е намислила. Какво ще правиш?
— Ще я изненадам. Надявам се. Пазарувай поне два часа, ако нямаш нищо против.
Уговориха се за късен обяд и с това разговорът им завърши. Трийсет минути по-късно данъчният инспектор прекоси фоайето на „Савой“ и влезе в ресторанта, където си поръча закуска. Не бе време, в което да рискува да работи на гладен стомах. Имаше нужда от енергия.
Носеше досието на Бертолд със себе си. Беше си обещал да го прегледа, или поне по-голямата част от него, на масата. Отвори го, положи го отляво на чинията си и започна от върха на първата страница.
Жак Луи Амон Бертолд, четвърти маркиз на Шательоро.
Бе досие, подобно на много други, посветени на каймака на обществото. Изчерпателни сведения за родословното дърво, постовете и титлите на всяка негова издънка до четири поколения назад в бизнеса, правителството, обществото — всичките с впечатляващо звучене и лишени от значение за всеки външен; състоянието на Бертолд — огромно — бе разположено предимно на британска територия, както бе казала
