Двамата се затичаха покрай високия страничен плет до изхода към асфалтирания път. Джон излезе на улицата и Марти го последва. Там полковникът сложи ръка върху раменете му. Изглеждаха като двама близки приятели, отправили се към авенюто, което започваше две пресечки по-надолу.
Зад тях хеликоптерът продължаваше да виси над бунгалата близнаци. Пред тях се намираше оживеното Масачузетс Авеню. Смит се надяваше да се слеят с тълпата пешеходци.
Не успяха. На втората пресечка хеликоптерът се приближи. Смит погледна през рамо — следваше ги.
— О, боже! — Марти също го забеляза.
— По-бързо! — заповяда Смит.
Затичаха се по една странична улица, а хеликоптерът се понесе толкова ниско, че имаше опасност да закачи дърветата. Въздушната струя от мощните ротори ги блъскаше в гърба. Отгоре прозвучаха изстрели. Куршумите се забиваха в асфалта покрай тях и със свистене рикошираха наоколо.
Смит хвана Марти за ръка, повлече го със себе си и изкрещя:
— Тичай!
Втурнаха се напред. Отстрани Марти приличайте на нещо средно между робот и парцалена кукла. Машината се издигна и се приготви да пикира надолу.
— По-бързо! — Смит беше целият в пот.
Хеликоптерът се насочи към тях. Смит пое дълбоко въздух.
— Закъсняха!
Двамата се врязаха в тълпите на Масачузетс Авеню. Беше петък следобед и хората се връщаха след протяжните си обеди, правейки планове за почивните си дни.
— Ох-ох… — Марти се влачеше след Смит, но не спираше да върви. Поклащаше глава, а очите му се бяха разширили при вида на множеството.
— Чудесно се справяш — увери го Смит. — Знам, че ти е трудно, но тук си в безопасност. Къде е колата ти?
— На другата пресечка.
Смит хвърли поглед към хеликоптера, който бе завършил завоя си и сега бавно се носеше над тълпата, опитвайки се да ги различи. Погледна към Марти, който носеше глупавото си шушляково яке над изцапана синя копринена риза.
— Свали шушляка и го вържи около кръста си.
— Добре, но те пак ще ни открият. Ще ни застрелят.
— Ще станем невидими!
Лъжеше, но предвид обстоятелствата, идеята му се виждаше мъдра. Прикривайки тревогата си, той разкопча униформената си блуза и я съблече в движение. Уви я около военната си шапка и я взе под мишница. Не беше кой знае каква маскировка, но може би щеше да е достатъчно за онези, които се опитваха да ги различат в морето от пешеходци.
Минаха още една пресечка, а летящата машина ги доближаваше. Смит погледна отново към Марти — кръглото му лице имаше нещастен вид и бе плувнало в пот. Бившият му съученик отвърна с пресилена усмивка. Приятелят му също се усмихна, но пулсът му туптеше от напрежение.
Хеликоптерът се приближи. В един момент застана точно над тях.
— Това е! — гласът на Марти бе възбуден. — Разпознах улицата. Свий тук!
— Не още. Прави се, че си връзваш обувките.
Марти се наведе и изпълни инструкциите. Смит също се приведе и поизтупа панталоните си, сякаш бяха покрити с прах. Хората забързано ги задминаваха. Няколко души ги стрелнаха с раздразнени погледи, че препречват движението.
Хеликоптерът продължи напред.
— Сега!
Смит се вряза в тълпата, пробивайки път за Марти. След десетина крачки се озоваха в тясна уличка, която по-скоро приличаше на алея. Марти го поведе към триетажна тухлена сграда — гараж. До нея имаше монтьорска работилница, но в нея не влизаха и не излизаха коли. На Смит не му хареса плоския покрив — хеликоптерът можеше да се приземи там.
Марти представи документите си на удивения пазач на гаража, който явно никога не бе виждал собственика на въпросната кола.
— За колко време я взимате, мистър Целербах?
— Не съм сигурен — отвърна вместо него Смит, спестявайки на Марти разговор с непознат.
Пазачът още веднъж огледа документите и ги поведе към втория етаж, където бяха паркирани цяла редица коли, покрити с брезент. Когато махна покривалото на предпоследната, Смит зяпна от учудване.
— Ролс-ройс?!
— На баща ми е — скромно се усмихна Марти.
Беше тридесетгодишен „Сребърен облак“ и лъщеше със същия ослепителен блясък, с който бе излязъл изпод изкусните ръце на отдавна забравените майстори. Когато служителят я запали, за да я изкара от редицата, оригиналният й двигател забръмча толкова тихо, че Смит се усъмни дали наистина работи. Нямаше дрънчене, скърцане или свистене.
— Заповядайте, мистър Целербах — каза гордо пазачът.
— Тя е нашата любов. Най-хубавата кола в гаража. Щастлив съм, че най-сетне отива някъде.
Смит взе ключовете и нареди на Марти да седне отзад. Сложи си отново шапката, за да изглежда поне малко на шофьор. Вече седнал зад волана, се зае да изучава бордовите инструменти, монтирани върху лакираното дърво. С чувство на благоговение запали двигателя и изкара елегантната лимузина извън паркинга в страничната уличка. Навсякъде другаде ролс-ройсът щеше да се набива в очи не по-малко от неговия триумф, но не и във Вашингтон, Ню Йорк или в Лос Анджелис. Тук той бе просто поредната скъпа кола, обслужваща чуждестранен посланик, дипломат, важен чиновник или просто гаджето на богато хлапак.
— Харесва ли ти, Джон?
— Все едно управлявам летящо килимче. Прекрасно е.
— Затова я запазих — доволно се усмихна Марти и се облегна назад като преяла котка, чувствайки се удобно между затворените стени на колата. Прибра документите и тихо се изсмя: — Знаеш ли, Джон, типът в банята ще каже на останалите за тайния проход, но никога няма да разберат как работи — и натисна бутон на дистанционното. — Пуф! Прецаках ги!
Смит се засмя и погледна назад в огледалото за обратно виждане. Хеликоптерът безпомощно кръжеше една пресечка зад тях. Зави с лимузината по Масачузетс Авеню. Вътре беше почти безшумно въпреки невъзможния трафик отвън.
— Онези листи там, това ли успя да свалиш?
— Имам добри и лоши новини.
Докато пресичаха площад Дюпон и поеха на север през града към околовръстното, Марти му разказа за киберпътешествието си. Смит го слушаше, но си оставаше напрегнат и нащрек. Непрекъснато му се струваше, че могат да ги нападнат отвсякъде, по всяко време. Погледна с нескрита възхита Марти.
— Успял си да откриеш докладите от „Принц Леополд“?
— Както и тези от Ирак.
— Невероятно. Благодаря ти. А нещо за Бил Грифин и телефонните разговори на София?
— Не, съжалявам. Наистина се опитах.
— Не се и съмнявам. Трябва да прочета какво си плячкосал.
Наближиха Кънектикът авеню. Смит изви по него, подкара успоредно на парка Рок Крийк и спря ролса до една уединена поляна, заобиколена от високи дървета. Марти подаде листите и обясни:
— Изтрити са от директора на Сметната палата на федералния медицински резерв Лили Лоуенщайн.
— Правителството! По дяволите. Или зад всичко стои някой от правителството и армията, или са хора с много повече власт, отколкото предполагах.
— Това ме плаши.
— Мен също. По-добре веднага да разберем какво всъщност е положението.
