Мърморейки под нос, първо прочете доклада от института „Принц Леополд“.
Д-р Рене Жискар описваше полеви доклад, който бил видял в една болница сред джунглата на боливийска Амазония преди година. Всичките му усилия били насочени към борбата с епидемии, подобни на Мачупо, и нямал време да обръща внимание на непотвърдени слухове от далечно Перу. Но новият вирус събудил спомените му и той проверил записките си. Оригиналният доклад липсвал, но открил, че навремето е подчертал в дневника си необичайната комбинация от хантавирус с кръвна треска и някакви бележки, свързани с маймуни.
Смит се замисли. Какво е събудило интереса на София? Липсваха факти — само смътни спомени за някакъв анекдот сред джунглата. Дали е заради епидемията от Мачупо? Но Жискар не правеше връзка, не предполагаше нещо общо, а и антителата от Мачупо не предизвикваха реакция в новия вирус. Предполагаше, че естествено съществува в природата, но изследователите биха се сетили за това. Може би заради споменаването на Боливия? Или Перу? Но защо?
— Важно ли е? — поиска да узнае Марти, изпълнен с желание да помогне.
— Все още не знам. Остави ме да прочета останалото.
Имаше още три доклада. Всичките от здравното министерство на Ирак. Първите два се отнасяха за три необясними смъртни случая в околностите на Багдад, за които накрая е било решено, че са причинени от хантавирус, пренесен от пустинна мишка, явно привлечена в града поради недостиг на храна в полето. Третият докладваше за още три случая на синдром на остро респираторно увреждане в Басра, където заболелите оцелели. И тримата! Смит замръзна. Един и същи брой починали и оживели. Контролиран експеримент! Дали тримата американци не са били също част от този експеримент?
Освен това и тримата бяха свързани с Пустинна буря. Почувства, че вече има по-ясен поглед върху бъдещата посока на разследването си. Трябваше да отиде в Ирак. Трябваше да открие кои са загиналите и кои са оцелелите… както и защо.
— Марти, отиваме в Калифорния. Там има човек, който ще ни помогне.
— Никога не летя.
— Сега ще го направиш.
— Но. Джон… — успя да каже в знак на протест.
— Не си и го помисляй, Марти. Вече си прикрепен към мен. Освен това дълбоко в себе си обожаваш да вършиш налудничави неща. Приеми това за най-голямата лудория.
— Не съм убеден, че в случая само позитивното мислене ще е достатъчно. Ами ако припадна. Не че си го пожелавам, но нали ме разбираш? Дори Александър Македонски си е имал своите слабости.
— Той е бил епилептик. Ти си с Аспергер и си имаш медикаменти.
Марти замръзна.
— Има малък проблем. Не ги нося със себе си.
— Не ги ли взе?
— Взех ги, но ми е останала само една доза.
— Е, ще ти вземем още от Калифорния. — Смит запали ролса и подкара по междущатското шосе. — Трябват ми пари. Армията, ФБР, полицията и хората с вируса сигурно следят сметките и кредитните ми карти. Едва ли ще следят и твоите.
— Прав си. Тъй като ценя живота си, ще трябва да си платя. Приеми го като инвестиция. Петдесет хиляди достатъчни ли са?
Смит се втрещи от голямата сума. После се сети, че парите нямат значение за Марти.
— Петдесет хиляди ще стигнат.
Сред рева на роторите и бурния вятър Надал ал Хасан извика в микрофона:
— Изгубихме ги! — Беше с черни очила, които прикриваха белязаното му лице. Поглъщаха слънчевите лъчи като две черни дупки.
В офиса си край езерото Адирондак Виктор Тремон изруга.
— По дяволите. Кой е този Мартин Целербах? Защо го е посетил Смит?
— Ще открия. Нещо от армията и ФБР?
— Смит вече официално е обявен за ОВС. Освен това го свързват със смъртта на Кайлбургер и жената, защото последен ги е видял живи. Военните и полицията го издирват.
— Далечният шум на хеликоптера, който се лееше от слушалката, го караше да вика, сякаш самият той е в кабината.
— Джон Макгроу контролира ситуацията чрез източника си в Бюрото.
— Добре. В дома на Целербах открихме мощно компютърно оборудване. Първокласно! Може би, затова Смит е бил там. Вероятно ще разберем какво е търсил, като анализираме какво е правил Целербах.
— Ще изпратя Ксавиер във Вашингтон. Хората ти държат ли под око болниците, където са лекувани жертвите, особено оцелелите? Когато Смит научи за тях, сигурно ще се опита да ги посети.
— Вече съм се погрижил.
— Добре, Надал. Къде е Бил Грифин?
— Не знам. Не ми е докладвал от вчера.
— Открий го!
Глава 20
7:14 ч.
Ню Йорк
Мерсер Халдейн, президентът на „Бланчард Фармацевтика“, едва успя да скрие усмивката си, когато мисис Пендрагон му донесе програмата за утрешната среща на борда. Все пак й каза учтиво довиждане. Останал отново сам, той се настани и започна да размишлява. След няколко часа щеше да се проведе една от редовните вечери на борда, а пред него бе възникнал огромен проблем, с който първо трябваше да се справи.
Халдейн бе горд от Бланчард — от нейното минало и бъдеще. Това бе стара компания, основана от Езра и Илайджа Бланчард в един гараж на Бъфало още през 1884 г. Произвеждали сапун и крем за лице по стара рецепта, останала от майка им. Собствеността на фирмата преминавала от ръцете на един в ръцете на друг Бланчард. Компанията просперирала и скоро след това започнала да произвежда и ферменти. По време на Втората световна война Бланчард била от малкото компании, на които възложили производството на пеницилин. Това я превърнало във фармацевтичен концерн. След края на войната бързо се разраствала и през 1960 г. с фанфари и развети знамена станала акционерна. Двадесет години по-късно, в началото на осемдесетте, последният Бланчалд предаде ръководството на компанията на Мерсер Халдейн. Като изпълнителен директор той я вкара в деветдесетте. Преди десет години прие президентството. Компанията вече беше негова.
До преди два дни бъдещето й изглеждаше розово като миналото й. Виктор Тремон бе негово откритие — брилянтен биохимик с потенциал за ръководител и съзидателен нюх. Халдейн бавно и последователно го издигаше по стъпалата на йерархията. Подготвяше го за свой наследник. Преди четири години Халдейн го направи изпълнителен директор, но все пак запази ефективния контрол върху компанията. Знаеше, че Виктор кипи от нетърпение да се освободи от ограниченията и да поеме сам Бланчард. Халдейн смяташе това за плюс. От човек без амбиции никога не се получаваше добър ръководител. Колкото по привлекателен е поста, толкова по-голямо старание виждаше в подчинените.
Само, че тази вечер разбра, че се е заблуждавал.
Преди година един нов одитор докладва за странни сметки, заделяни за изследване и развой. Човекът беше изнервен и заинтригуван. Съобщи, че му е невъзможно да проследи към кой проект са насочени фондовете. Тогава Халдейн реши, че всичко се дължи на недостатъчни познания в сложната материя на фармацевтичната индустрия. Но тъй като бе твърде предпазлив, нае външна одиторска фирма, която да се зарови по-надълбоко.
