Факторът на Хадес

— Както и всеки, който е бил с пистолет зад гърба му. Да изчезваме.

Действието на лекарството вече отслабваше, а им се налагаше да запазят последната доза за сутринта преди дългия път, който им предстоеше. Марти не бе особено доволен, но се държеше близо до Смит. Справи се с купуването на дрехи и други дреболии. Неохотно си изяде вечерята в един италиански ресторант до Норт Бийч, който Смит си спомняше от краткото си пребиваване в Президио, когато е била действаща военна база. Компютърният гений полека-лека ставаше все по-възбуден и разговорлив.

За пред хората наеха стая в Мишън Ин някъде по Мишън стрийт. Падналата мъгла се уви около гледащите към брега прозорци.

Марти не забелязвате красотата на местността и предимствата на мотела.

— Не можеш да ме затваряш в това средновековно мазе за изтезания, Джон. Кой идиот би посмял да спи в този проклет зандан! — В стаята миришеше на влага. — Отиваме в Стандфорт Корт. Поне е представителен и може някак да се понесе.

Това бе един от легендарно скъпите хотели в Сан Франциско.

— Бил си там? — не скри учудването си Смит.

— О, хиляди пъти! — ентусиазирано преувеличи Марти, което предупреди Смит, че приятелят му вече се изпуска от контрол. — Там наехме апартамент, когато баща ми ме заведе в Сан Франциско. Беше чудесно. Играех си на криеница с портиера във фоайето.

— И всеки знае, че там пребиваваш, когато си в Сан Фран.

— Разбира се!

— Върви, ако не ти пука, че ще те открият нашите приятелчета от бунгалото.

— О, не! Прав си. Вече трябва да са в Сан Франциско. В безопасност ли сме на това място?

— Поне се надявам. Встрани от пътя е, а и ни записах под други имена. Ще останем само една нощ.

— Няма и да мигна, — Марти отказа да свали дрехите си. — Могат да ни атакуват всеки момент. Не искам да ме видят как бягам по долни гащи, преследван от копоите на ФБР.

— Трябва да се наспим добре. Утре ни чака дълъг път.

Марти не искаше да чуе и докато Смит се бръснеше и си миеше зъбите, той дотътри едно тежко кресло до вратата. След това взе купчина стари вестници и ги постла пред нея.

— Така, не могат вече да се промъкнат до нас. Видях този номер в един филм. Детективът остави пистолета си на масата, така че да го достигне с лекота. Ще го направиш с „беретата“ си, нали Джон?

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре — отвърна Смит, излизайки от банята. — Хайде в леглото!

Когато Смит се зави, Марти легна на двойното легло с дрехите. Загледа се в тавана. Внезапно се обърна към Смит.

— Защо дойдохме в Калифорния?

Смит изгаси нощната лампа.

— За да се срещнем с един човек, който може да ни помогне. Живее в планините на Сиера Невада, недалеко от Йосемитския национален парк.

— А, в Сиера. Земята на модоките. Знаеш ли историята на капитан Джак и Лава Бедс? Той е бил гениален индиански вожд, а модоките били затворени в един резерват с отколешните си врагове — кламатите. — В мрачната стая Марти попадна направо във водовъртежа на освободената си от медикаменти мисъл. — Накрая модоките убили няколко бели и армията тръгнала към тях с оръдие. Те били не повече от десетина индианци срещу цял полк. И…

Спря се подробно на всички несправедливости, които причинила армията на невинния вожд. След това описа сагата на воина Джоузеф и неговият приятел вожд на племето Не-Персе във Вашингтон и Айдахо. Лудото им бягство към свободата, следвани по петите от половината армия на Съединените щати. Преди да стигне до сърцераздирателната предсмъртна реч на вожда, главата му рязко се обърна към вратата.

— Те са в коридора! Чух ги! Вземи си оръжието, Джон!

Смит скочи, грабна пистолета си и се опита безшумно да се приближи до вратата. Оказа се невъзможно заради постланите вестници. Ослуша се. Сърцето му биеше лудо. Изчака пет минути.

— Не долавям нито звук. Наистина ли чу нещо?

— Сигурен съм. Напълно! — Махаше с ръце във въздуха, а лицето му се тресеше.

Смит се приведе, опитвайки да се успокои. Продължи да се ослушва още половин час. Отвън влизаха и излизаха хора. Чуваха се разговори, от време на време и пиянски смях. Накрая поклати глава.

— Няма нищо. Спи — прекрачи постланите вестници и отново си легна.

Марти млъкна. Легна по гръб. След десет минути ентусиазирано започна хронологичната история на всички индиански войни от крал Филип през 1600 г. досега.

След това отново чу стъпки.

— Има някой зад вратата, Джон! Застреляй ги! Застреляй ги! Преди да влязат! Застреляй ги!

Джон се хвърли към вратата. Но зад нея не се чуваше и звук. Това преля чашата. Марти щеше да си измисля опасности и да разказва индиански истории цяла нощ. Вече достигаше скоростта на светлината и колкото по-дълго оставаше без лекарства, толкова по-зле щеше да става и за двамата.

— Добре, Марти. Трябва да си вземеш последната доза — усмихна му се нежно. — Да се надяваме, че ще се снабдим с още, когато стигнем утре до Питър Хауел. Дотогава трябва да поспиш, аз също.

Мозъкът на Марти пращеше и присвяткаше. Думи и картини прехвърчаха с изумителна скорост. Долови гласа на Джон от голямо разстояние, сякаш ги разделяше цял континент. След това фокусира стария си приятел и усмивката му. Джон настояваше да си изпие лекарството, но всичко в Марти се противеше — не желаеше да напусне своя фантастичен свят, където животът тече бързо и с голяма драматичност.

— Марти, ето ти дозата — Джон стоеше до него с чаша вода в едната ръка и омразното хапче в другата.

— Бих искал да яздя камила под звездното небе и да пия синя лимонада. А ти? Не искаш ли да послушаш как феите свирят на златните си арфи? Не искаш ли да си поговориш с Нютон и Галилей?

— Марти! Чуваш ли ме? Вземи си лекарството.

Марти погледна към Джон, който стоеше разкрачен до него с тревожно лице. Харесваше Джон по много причини, но нито една не му се струваше смислена в момента.

— Знаеш, че можеш да разчиташ на мен, Марти. Трябва да ми повярваш.

Марти промърмори нещастно:

— Не харесвам хапчетата. Когато ги взимам, вече не съм аз… „Вече не мога да мисля, защото го няма собственият ми аз…“.

— Тежко е, зная — отвърна Смит меко. — Но не искам да преминаваш линията.

Марти ядно тръсна глава.

— Опитваха се да ме учат как да се държа нормално с другите хора, както се учи да се свири на пиано. Да запаметя нормалността! „Гледай го в очите, но не го зяпай!, Когато е мъж, протегни пръв ръка, но ако е жена, изчакай тя да ти я подаде“. Имбецили! Четох за някакъв, който го е казал точно: „Можем да се правим, че действаме нормално, но не виждаме смисъл.“ Не виждам смисъла, Джон. Не искам да съм нормален!

— И аз не искам да си „нормален“. Харесвам лудостта и брилянтния ти ум. Без тях нямаше да си този Марти, когото познавам. Но трябва да си запазиш баланса и да не литнеш в стратосферата, откъдето няма да мога да те върна. Когато стигнем при Питър, ще те оставим отново без лекарства.

Марти го гледаше. Мозъкът му гъмжеше от числа и алгоритми. Копнееше за свободата на неприспаните си мисли, но знаеше, че Джон е прав. Въздъхна.

— Джон, ти си шефът. Извинявай. Дай ми гадното хапче.

След двадесет и пет минути двамата шумно похъркваха.

* * *

18 октомври, събота, 12:06 ч.

Международното летище, Сан Франциско

Надал ал Хасан слезе от нюйоркския „ВС-10“ и скоро след това се озова в главната чакалня. Възпълният