човек в протрито яке, който го поздрави, не го познаваше, но никой друг не отговаряше на даденото му описание.
— Ал Хасан?
Арабинът с презрение огледа дрипльото пред себе си.
— Вие ли сте от детективската агенция?
— Уцели, мой човек.
— Какво ще докладвате?
— ФБР ни изпревариха в аптеката, но всичко, което са разбрали, било
— Ще бъда в хотел „Монако“ до Юниън Скуеър. Обадете се в момента, в който научите нещо.
— Искаш да се бъхтим и през нощта?
— Докато не ги намерите или докато не ви изпревари полицията.
— Пачките са твои — сви рамене одърпаният детектив.
Ал Хасан взе такси до наскоро ремонтирания хотел.
Малкото, но елегантно фоайе и ресторантът бяха декорирани в стил двадесетте. Щом остана сам, моментално телефонира в Ню Йорк и предаде думите на детектива.
— Не може да използва връзките си в армията — допълни накрая. — Покрили сме всичките им приятели, както жертвите и хората, свързани с вируса.
— Ако трябва, наеми още една детективска агенция — заповяда Тремон от хотелската си стая в Ню Йорк. — Ксавиер откри какво е правил този Целербах — и бързо му разказа за откритията в компютърната зала. — Очевидно е открил записката на Жискар и е възстановил докладите за вируса в Ирак Сигурно Смит вече е разбрал, че вирусът е у нас, и се опива да надуши какво смятаме да правим с него. Вече не е потенциална опасност. Станал е смъртоносна заплаха.
— Не за дълго — обеща неговият подчинен.
— Поддържай връзка с Ксавиер. Целербах се е опитал да се добере до телефонния разговор на д-р Ръсел с мен. Очакваме, че отново ще пробва. Ксавиер наблюдава компютъра му. Ако го използва, той ще го задържи он-лайн достатъчно дълго, за да го проследим чрез местната полиция в Лонг Лейк.
— Ще се обадя във Вашинггон и ще му дам номера на клегъчния си телефон.
— Откри ли Бил Грифин?
— Не се е обаждал никому, откакто му заповядах да убие полковника.
Гласът на Тремон изплющя като камшик:
— И все още нямаш представа къде е? Нечувано! Как можеш да изпуснеш един от собствените си хора!
Ал Хасан запази спокоен и уважителен тон. Виктор беше един от малкото неверници в тази безбожна страна, които уважаваше, а и беше прав. Трябваше по-изкъсо да държи бившия агент на ФБР.
— Работим по проблема с Грифин. За мен е въпрос на чест да го открием бързо.
Тремон замълча, за да се успокои. Накрая продължи:
— Ксавиер ми каза, че Мартин Целербах е издирвал Грифин на последните му адреси, очевидно по поръчка на Смит. Както предположих, помежду им съществува някаква връзка. Вече имаме доказателство.
— По-интересно е, че Бил Грифин не е направил опит да открие Смит или дори да се свърже с него. От друга страна, Смит вчера е посетил бившата жена на Грифин в Джорджтаун.
— Може би Грифин играе и за двете страни — предположи Тремон. — Възможно е да се превърне в най-опасният ни враг или в най-полезното ни оръжие. Открий го!
7:00 ч.
Сан Франциско, област Мишън
Точно в седем часа Марти и Смит се събудиха и бързо се облякоха. Около осем вече пътуваха в източна посока покрай блестящия бряг на Сан Франциско по магистралата И-580. След Латроп прекосиха шосета 99 и 120 и поеха на юг след плодородните вътрешни земи около Мерсед, където спряха да закусят. След това отново завиха на изток право към Йосемити. Денят бе хладен, но слънчев. Марти беше спокоен, а когато се изкачиха по-високо, небето стана прозрачно синьо.
Прехвърлиха високия три хиляди стъпки Мид Пайнсъмит, прекосиха буйната река Мерсед и навлязоха в парка при Ел Портал. Марти тихо съзерцаваше гледката през прозореца. Докато изкачваха високия рид зад реката, вливаща се в прочутата долина, погледът му продължи да пие жадно от невероятния планински пейзаж.
— Мисля, че греша, като не излизам никога — реши накрая. — Неописуемо красиво.
— И малко хора, които да пречат на картинката.
— Джон, прекалено добре ме познаваш.
Подминаха водопада Брайдъл Вейл, потънал в облак пръски, както и голите скали на Ел Капитан. В далечината бе легендарният Халф Доум и водопада Йосемити. Направиха остър завой на север и поеха по Биг Оук Флат Роуд до високопланинския проход Тиога, затворен за движение от ноември до май, а понякога чак до юни. Продължиха покрай преспи сняг и великолепния пейзаж на недокоснатата Сиера. Накрая тръгнаха по източния склон, където земята бе по-суха и неплодородна.
Когато започнаха да се спускат, Марти запя стари каубойски мелодии. Действието на лекарството отслабваше. Няколко мили преди Тиога Роуд да пресече магистрала 395 до град Ли Вайнинг, Смит отби по тесен черен път. От двете страни се издигаха възвишения, украсени с бодлива тел, указваща парцелите частна собственост. Под дърветата, чиито черни силуети хвърляха мрачни сенки върху златистите планини, пасяха кротко коне и крави.
Марти вдъхновено запя с цяло гърло.
Смит следваше разбития, пълен с дупки път, прекоси няколко потока по разклатени дървени мостчета и стигна ръба на дълбока цепнатина. На дъното ромолеше широк поток. Висящо стоманено мостче я прекосяваше и водеше към едно открито място, обградено с борови и кедрови дървета, под които се виждаше дървена колиба. Снежният четирихилядник Дана се извисяваше като страж в далечината.
Докато Смит паркираше, Марти продължи да се рее в космоса на собствените си фантазии, стимулиран от невероятния преход от океан, през планини до равнините. Но сега осъзна, че сигурно са близо до целта и от него се очакваше да остане тук. Да спи тук. Вероятно да живее известно време.
Смит отвори вратата и Марти неохотно излезе. Потрепна при вида на моста, който се люлееше от вятъра. Цепнатината беше десетина метра дълбока.
— Няма да стъпя върху тази хлабава измишльотина — твърдо заяви Марти.
— Не гледай надолу и няма страшно — побутна го напред Смит.
Марти не пусна перилата до края на моста.
— Какво ще правим в тази пустош? Тук няма нищо освен онази съборетина.
След като стъпи на пътеката, водеща към „съборетината“, Джон обясни:
— Там живее нашият човек.
Марти се закова.
— Това ли е целта ни? Не бих престоял и пет минути в нещо толкова примитивно. Съмнявам се, че има канализация. Със сигурност няма електричество, а следователно и компютър. Искам компютър!
— Няма и убийци — добави Смит. — И не съди за книгата по корицата.
— Това е клише — изсумтя Марти.
— Хайде, мърдай!
Навлязоха сред дърветата. Във въздуха тежеше миризмата на борова смола. От бараката пред тях не се чуваше никакъв шум. Всеки път щом я мернеше през стената от борове, Марти потръпваше от омраза.
Внезапно едно смразяващо ръмжене ги закова на място. Иззад едно дърво на около четири-пет метра
