и натруфена камериерка в Лувъра е съвсем преднамерено). Простият факт, че Лоара, с нейните над хиляда и повече километри, е най-дългата река във Франция, че е най-неизвестната и затова най-пленителната от френските лозарски реки, а също и нейната непригодност за речно плаване — тя е прекалено плитка и коварна, за да служи за транспортни цели — са й помогнали да остане неосквернена от човешко присъствие (което се ограничава с меркантилната врява по успоредния канал, свързващ Роан с Бриар и завършващ със забавна визуална шега там, където красивият акведукт на Александър Гюстав Айфел прехвърля канала над самата река); затова Лоара е огледало или метафора на човешката душа — коварна, неуправляема, съпротивляваща се на баналната идея за полезност, с нейното привидно спокойствие, което крие неизследвани дълбини и скрити течения. Определено чаках с нетърпение следобедната си разходка. Както бях уточнил по телефона, моето „Пежо 306“ имаше стъклен люк на покрива.
Внимателният читател сигурно е забелязал в горните редове известна нотка на отпускане: безкрайното удоволствие да караш във ведро настроение, спокойно предвкусвайки планираните занимания; отсъствието на други клиенти и особено на младоженци в ресторанта, където бях обядвал; издайническият аперитив, безплатната гарафа розе, показателната (макар че, като се позамисля, неспомената — колко съм потаен!) marc de bourgeuil10 (слабичка и ламаринена в горните си нотки) в компанията на онези две чаши безкомпромисно еспресо; практиката да се пие едновременно кафе и алкохол е сред малкото случаи, когато човешките същества консумират наведнъж отрова и противоотрова. Бих могъл да спомена, че в отсъствието на дегизировка хладният въздух, обветрящ обръснатата ми наскоро глава, беше чувствително освежаващ.
Нищо важно не може да се постигне без предварителен план. (Няма такова нещо като „приятна изненада“). Онази сутрин, след като бях проверил местонахождението на младоженците с помощта на благоразумно електронно устройство за следене, бях станал в час, когато компания биха могли да ми правят единствено монаси, отправящи се да изпеят предутринните си молитви, разкършвайки крайници, докато пъхтят и се клатят към замръзналия параклис, дъхът им витае във въздуха като дух или фантом, докато припяват — усилие, уловено в тази толкова възпроизвеждана бронзова композиция на брат ми, „Требникът“: приведена, но някак победоносна фигура, изтощително популярна като онази творба на Роден, която брат ми наричаше „Цуни-гуни“. Та що се отнася до въпросното творение на брат ми, което било излъчвало светско преклонение и уважение към идеята за религиозност (някакъв критик бе отбелязал, че то представлява „най-големият и най-печалният комплимент на агностичната модерност към вярата“), самият Бартоломю го наричаше „манджа с грозде“. В малкото хотелче в Лориан нищо не помръдваше в онзи час, докато се промъквах крадешком в пуловер с поло-яка и черни маратонки надолу по коридора, по стълбите и през фоайето към страничната врата, която можеше да се отваря отвътре и беше с изключена аларма, след като мосю довери на администратора швейцарец (възпитаник на хотелиерски колеж, амбициран да направи кариера), че е склонен към безсъние и обича да се успокоява с разходка в малките часове. Последваха уверения, че проблеми няма да има. И тъй, мосю излезе на двора, където въздухът лъхаше на нощна свежест, една-единствена гола крушка светеше високо над боядисаните в зелено дървени врати, прикрепена за обвития е бръшлян зид, който ограждаше двора откъм улица Тиер.
Според закона за всеобщата гадост, често наричан „закон на Мърфи“, макар че би било по-точно да се казва „на Господ“, колата им беше паркирана в средата на площадчето. Докато се промъквах към нея, с извърнато настрани тяло, за да се промуша между едно беемве седмица, чиято алармена лампичка примигваше в червено изпод таблото, и достолепно старо бяло волво със седалки на шотландско каре (бърз поглед нагоре, за да се уверя, че всички прозорци с изглед към двора са с дръпнати завеси или спуснати капаци — благословена гола крушка!), усетих нечие присъствие. Мигновено замръзнах, преди сетивната информация, която бях регистрирал малко под нивото на пълното съзнание, да се подреди във формата на голямо, рошаво куче, което лежеше в локвата жълта светлина под трижди проклетия светлинен източник, а очите му бяха отворени и втренчени в мен с кучешка бдителност — очевидно този пес беше нападал грубо гостите на хотела и беше изпитал на гърба си колко е важно да бъдеш любезен. Ноздрите му изпускаха две облачета пара при всяко приглушено издишване. Явно се колебаеше. Сега забелязах, че той е брийска овчарка, рунтава, добродушна, вярна порода кучета, които навремето са пазели стадата от вълците в Савойските Алпи; единственият недостатък на тази възедра порода, който им пречи да са идеалните домашни любимци, е добре познатата им склонност към кратколетие. (Семейството на Етиен едно време имало такова куче, Люсил, чиято снимка Етиен винаги носеше в портфейла си до противоотровата срещу ужилване). В срещата с кучето ме окуражаваше фактът, че благодарение на фиктивното си безсъние си бях осигурил безупречно алиби — като престъпник, който може да докаже, че е бил на сцената на лондонския „Паладиум“ пред тринайсет хиляди зрители по времето на престъплението (бавнодействаща отрова, мързелив патолог, разбърникан часовник). И все пак дворчето беше заобиколено и наблюдавано от прозорци и би било отличен амфитеатър за това затруднение, което можеше да се окаже фатално за плановете ми. Затова вложих в театралния си шепот максимална увереност и топлота, докато се навеждах, протягах длан и повтарях припряно:
— Добро куче, добро куче.
Това свърши работа. Звярът се изправи в пълния си баскервилски ръст и се приближи към мен, като опашката му рунтаво пляскаше над паважа, а зад него се влачеше въжето, което го свързваше с желязна скоба на стената. Новият ми познайник подуши и облиза лявата ми ръка, докато стисках здраво под дясната мишница пакет с размерите на кутия за обувки — всъщност при струпването на куче, „страдащ от безсъние субект“ и електронно устройство за следене между чуждестранните коли беше станало доста тясно. След няколко секунди междувидово побратимяване се заизмъквах покрай новия си приятел с едно прощално „Легни, момче!“, а той се обърна и ме последва със странно човешка смесица от любопитство и жалка преданост. Приплъзнах се пъргаво с гръб към подобен на играчка, но скоростен фиат под наем с ляво кормило. Без да използвам тънкото си фенерче, опипом открих мястото, което препоръчваха наизустените инструкции, махнах пластмасовото капаче на автоматично активиращия се и много мощен електронен компас на дъното на учудващо малкото устройство — да кажем, колкото две кутии кибрит една върху друга, — закрепяйки го от вътрешната страна на калника, където едва ли би било открито при случайна проверка (За какво? За бомби ли?) и където нямаше причини да бърникат несръчните ръце на някой механик.
Щом се върнах в стаята си (шумното скимтене за сбогом от страна на Режин, както според сребърната плочка на каишката се казваше моята кучешка съконспираторка, ме накара да изживея mauvais quart de minute11 на края на експедицията), извърших действието, което повтарях сега, застанал на паркинга на „Хана на Пантагрюел“. От прибрания в багажника на пежото куфар извадих метална кутия — неподозирано тежка, сякаш чарковете в нея бяха от олово или от злато, голяма почти колкото луксозния тритомник на „В търсене на изгубеното време“ на Марсел Пруст, издаден навремето. От горната част на кутията излизаше антена, която трябваше да се издърпа за удобния гумен помпон на върха и да се изпъне до цялата си дължина, тоест около осем инча. (Веднъж видях как Бартоломю отврати пълна със слушатели стая, запитвайки: „Каква е разликата между шест инча и девет инча?“ После си отговори: „Много шум за нищо“ и „Сън в лятна нощ“.) На предния ръб на кутията, до антената, имаше ключ, монтиран в предпазна ниша, предназначена да предотвратява неволно задействане — един от онези загадъчни ключове с чертичка от едната страна и кръгче от другата, напълно произволни йероглифи, които неизменно те оставят да се чудиш дали устройството е включено, или не. Горната част на кутията беше овален тъмнозелен ламиниран пластмасов екран, върху който беше начертана бяла скала. Повърхността вече беше зацапана с малки драскотини и петънца. Когато го включих, устройството започна да издава доволно скимтене („самотества се“, беше казал услужливият продавач в отговор на немия ми въпрос), преди да изпрати светлозелена точица приблизително в средата на скалата.
— Очевидно само по себе си това не може да ви обясни всичко, което искате да знаете — бе казал продавачът, нисък човек, чиято спретнатост и издокараност странно контрастираха с безредното обилие от инструменти и железария в магазина му — винтчета, зъбчати колела, ключове за поправка на всичко: от часовниците в къщичка за кукли до механичен слон в естествени размери, швейцарски ножчета, надуваеми патета, ками, мишени за стрелба с лък и арбалети. Единствените аспекти на поведението му, които напомняха за някак нарочната претъпканост на интериора в магазина, бяха бързият му говор и двете туфички косми, щръкнали от ушите му като трева по ръба на някоя пропаст. Бях намерил магазина сред обявите в едно списание, посветено на оръжията и покрай тях на тънкостите на следенето и индустриалния
