Веднага след Шинон мярнах отбивка към един замък, за който никога не бях чувал, замъкът Ербо, и импулсивно свих от магистралата, за да дам на това място хиперкритична и компетентна оценка. Аз и колата ми забръмчахме нагоре по неравната алея към приличащата на сандък постройка от XVII век с нейните необичайно малки прозорци. Запитах се за миг, преди да пропъдя от ума си тази мисъл като монарх, който изпраща в изгнание някой престъпник, или като самурай, който обезглавява селянин, просто за да изпита остротата на сабята си — чудех се какво ли са си купили за обяд моите млади приятели и откъде са го купили, и дали са отишли до препоръчаните от мен колбасарница, сладкарница, хлебарница и бакалия, или са решили да минат с каквото бог дал. Когато брат ми беше много ангажиран с някой проект, той спираше да се храни както трябва, сякаш взимаше прекалено присърце съвета на Одън — „творецът трябва да живее в състояние на обсада“ — и използваше всяка възможност за хапване в редките паузи между оттласкването на вражеските стълби от крепостните стени, потушаването на пожарите от пламтящите стрели и изливането на врящо масло върху главите на нападателите. Бартоломю величаеше навиците си, като ги наричаше „бивакуване“ — на практика това включваше изяждане на цели самуни хляб, поглъщане на големи буци сирене, по половин буркан туршия, студени колбаси, нарязана шунка и боб направо от консервата, като през всичкото време сновеше из студиото или се въртеше около масата като шотландец над овесена каша. Веднъж предвидливо се отбих да го видя, когато той се беше заел да довършва някаква скулптура — алегоричен Херкулес, гърчещ се в алегоричната риза на кентавъра Нес, която при по-внимателно взиране се оказва животинска кожа. Бях му донесъл малка, но грижливо подбрана извадка от любимите му пикантни храни и подправки (тогава беше в самотен период „между две приятелки“) само за да го чуя как заявява: „Супер — умирам от глад“, след което омете цял буркан френски краставички и заспа на покрития със съмнителна слава и петна от кафе диван. Когато довършваше скулптурния парк в гората на Од, той беше направил трайно впечатление на местните работници, като видимо карал само на червено вино сансер и лесносмилаеми шоколадови бисквити — един деликатес, който дотогава бил непознат на тези хорица, но от чиито укрепващи организма качества те били действително впечатлени.
Беше приятно, много приятно, да мога да захвърля дрехите и перуките, които ми бяха постоянни спътници през последните няколко дни и които сега лежаха пренебрегнати и смачкани в двата огромни куфара в багажника на пежото. Бях отворил люка и главата ми бе изложена на ласките на стихиите, а въздушните течения се завихряха около нея като пасатите около земното кълбо. Трябва да поясня, че безличните дрехи, с които досега насищах моя разказ, не са между стандартните ми (или може би трябва да кажа „обичайните ми“) тоалети. Обръснатата ми глава например, въпреки практичността на този вид прическа, според някои не се връзва с другите елементи от гардероба ми и особено с колекцията костюми, например любимия ми костюм на едри карета, който този ден бях облякъл в чест на свободното време, спечелено с помощта на картата, компаса, УРС-то и собствената ми изобретателност. Зелено-охрените карета елегантно подчертаваха бледовишневата ми риза, чиито диагонални ивици се виждаха само отблизо, и то при изключителна наблюдателност. Освен това бях сложил вратовръзка на жълти точки на светлосин фон, кърпичка в същия десен, часовник с ланец и превъзходно консервативен чифт ръчно изработени туристически обувки.
Към четири следобед спрях колата на паркинга на замъка. Той беше задръстен от взети под наем коли и разкапващи се файтони. Реших да не оставам много, и с право, защото замъкът и неговата история бяха скучни, а мястото беше ужасно претъпкано с блъскащи се тълпи ignorami. Второразредните провинциални благородници от рода Ербо явно никога не бяха правили, купували или измисляли нещо интересно. Все пак замъкът компенсираше донякъде лошото впечатление чрез семейната гробница — приятно подредена заличка с нелоши надгробни статуи; последният предреволюционен дук явно е бил погребан не с една или дори с две, а с четири (цифром и словом) от любимите си хрътки. Мраморът беше великолепно студен. Безспорно нищо не подхождаше на рода Ербо повече от смъртта.
Странно как работи мозъкът. Надгробният камък би трябвало да ми напомни за брат ми, който в крайна сметка работеше с него („Гмуркачът“, каталонската „Пиета“), но вместо това както обикновено ме наведе на мисълта за горкия Митхауг — през една сложна верига от размишления, свързани с подобието между мрамора и снега (цвят, температура, чистота), а пък снегът ми напомни за норвежкия ни слуга; детското ми въображение неизменно рисуваше Норвегия като постоянно загърната в бяло одеяло страна, където полярните мечки са повече от хората, тъй както овцете са по-многобройни от хората в Нова Зеландия. (Това беше факт, който ме поразяваше: навеждаше ме на мисълта, че някой ден овцете може да вземат властта). Уместността на мрамора в погребалния контекст е свързана с метафоричната връзка, с римуването между студенината на камъка и хладината на мъртвата човешка плът. Отчасти, разбира се, самото съвършенство на мрамора засилва асоциациите със смъртта, а като всички съвършени неща мраморът е неподвижен. Може би затова занаятчиите художници от средновековието, тъй често подценявани в полза на пробивните превземковци от Ренесанса, не обичали този камък и предпочитали по-удобни за работа и по-изразителни материали. Освен това те проявявали слабост към цветовете и разнообразието, което пък има предимството, че невинаги е проява на добър вкус.
Общо взето, смъртта на Митхауг се смяташе за нещо средно между нещастен случай и самоубийство. Това средно положение е арена, която предлага богати възможности за стремящите се да разгадаят чуждите мотиви и да познаят тайните на човешкото сърце, да изследват бездните (според мен безсмислено занимание). Фактите: той падна под влака на метрото на станцията Парсънс Грийн; аз бях с него, макар да обясних при следствието, че не мога да бъда особено полезен като свидетел поради борбата, която точно в този момент водих със своите ръкавички, които майка ми беше поръчала да бъдат завързани с ластик; той ми беше малко къс, така че трябваше да затисна с лакът в ръкава едната ръкавичка, преди да издърпам втората и да напъхам пръстите си в нея. И при най-голям късмет тази операция не беше никак проста; ограничаваше свободата на движенията ми и изискваше голямо внимание. Изглежда, Митхауг просто беше пристъпил наред и бе загубил равновесие в най-неподходящия момент, точно когато влакът връхлиташе на перона. По-зловещите детайли — включително това как влакът, вече без пътници, дал на заден ход и тогава на релсите се показало разкъсаното тяло на готвача ни, нарязано като пиле за печене — ми бяха спестени благодарение на една добра дебела лелка, която бе видяла как аз и Митхауг влизаме заедно в станцията и ме отведе при най-близкия полицай. Двамата проведоха приглушен разговор, докато аз нагъвах гадорията, с която ме бяха подкупили. Вкъщи ме заведе друг полицай, от когото за първи път чух нюкасълски акцент. В Бейзуотър приеха новината много навътре; само баща ми имаше откровения цинизъм да изрече онова, което всички мислеха: „Пак ли?“ Съдът установи смъртния случай, без да го окачестви, макар че следователят, иначе симпатичен човек (поне за мен, който тогава бях на дванайсет години и, разбира се, бях главният свидетел), изглеждаше склонен да обяви случая за самоубийство, не на последно място защото един от братята на Митхауг, по думите на баща ми, също беше „гушнал букетчето“ доброволно. (Следователят веднага отхвърли „показанията“ на някаква явно истерична жена, която твърдеше, че ме е видяла да давам начален тласък на Митхауг тъкмо когато влакът пристигал на станцията.) Митхауг нямаше парични, или любовни проблеми и не беше оставил писмо, но старата му „слабост към шербета“, както я наричаше баща ми, не беше тайна за никого; освен това той обичаше да чете родната си литература (Стриндберг, Ибсен), а според следователя това обясняваше много неща. Но все пак съдът не посочи никакъв виновник.
В съдебните дела и погребенията има нещо, което винаги изостря апетита ми. В деня на делото за Митхауг родителите ми ме заведоха във „Фортнъмс“ на чай; изядох петнайсет кифлички (личен рекорд). Ето защо на излизане от гробницата на замъка Ербо взех да размишлявам за сравнителните достойнства на кексовете, кифлите и традиционния английски чай със сметана, докато следвах официалния и окичен с табелки туристически маршрут, изкачвайки се към светлината и колонадата, след което завих и се оказах на една педя зад младата двойка, която, най-общо казано, следях. Да кажа, че това бе пълна катастрофа, би било ужасно омаловажаване. Аз бях пред debacle13.
— Не случайно „debacle“ е френска дума — бе отбелязал веднъж брат ми на една отвратително нескопосана церемония по откриването на негова статуя близо до дома му в Арл. В дадения случай първите няколко опита да се свали драперията от статуята се бяха провалили: упоритото подръпване на въжето не помагаше да се свали пищното покривало на скулптурата, така че един механик в гащеризон трябваше да нареже плата на парчета, за да освободи статуята. Думата „debacle“ предполага провалянето на внимателно обмислен план, катастрофа, която по някакъв начин кара участниците в нея да загубят не само онова, което са мислели, че рискуват, а и много повече — все едно опитът ти да смаеш шефа си, поканвайки го на вечеря и сготвяйки негово любимо ястие, да завърши със смърт поради натравяне на жена му, загуба
