типология на неуспеха присъстваше и там, приела призрачната форма на миазма, която обединяваше западащите сгради, предприятия и хора, материално проявена чрез силно дразнеща воня на формалдехид.
Между другото, този ресторант също си имаше собствен коктейл: смесица от червено вино „Сансер“ и ликьор от черници. След това поръчах малка гарафа приемливо домашно розе „Пино Ноар“ с приятен, леко стипчив ягодов дъх.
Залата с масите, в нелеп контраст с околния пейзаж и непретенциозната мазилка на фасадата, беше украсена с нещо, което дизайнерът сигурно би нарекъл ловен мотив; дъбова ламперия, застрашително огромна камина от онези, пред които са се вдигали тостове и са били изтезавани малките момченца в лошото добро старо време на английските частни училища; над нея висеше страховита щука с размерите на камбала, глава на лос и — ето един английски нюанс — препарирана лисица, с присъщия на тези животни смущаващо интелигентен вид. На стената бе окачен цял арсенал оръжия — достатъчни за продължителна обсадна битка в случай, да кажем, на недружелюбно нашествие на англичаните във Франция; стара фотография на неколцина мъже с пелерини и шапки, които стоят самодоволно до огромния труп на див бизон; ужасяващо примитивна картина на човек с тропически шлем, който стреля по тигър от невъзможно близко разстояние, докато трима пищящи местни носачи бягат, а парчетата плат над бедрата им се вият; не мога да отмина и дългобрадата глава и внушителните рамене на един (това вече си беше гавра дори и по френските стандарти) европейски бизон. Масите бяха, да използвам една много употребявана за щяло и нещяло дума, масивни, а покривките и кърпите — толкова колосани, че сякаш, ако ги чукнеш от определен ъгъл и с подходящ инструмент, ще се разпаднат на парченца. Над количката със сирената гробовно се клатеха огромни еленови рога.
Готвачът излезе от кухнята, докато се наслаждавах на безплатната втора чаша кафе: черно като дявола, горещо като ада, сладко като греха; сладостта се дължеше на няколкото капки нискокалоричен подсладител, чието качество се подобри значително през последните няколко години, докато по-рано имаше лек химически привкус, подкрепящ донякъде твърдението, което опаковките на някои храни в Щатите тъй откровено ни съобщават — че „този продукт причинява рак у лабораторните животни“. С напредването на годините човек трябва да внимава за фигурата си. Не че брат ми си даваше труд в това отношение; към края на живота си, въпреки характерното за скулпторите напрягане на горната част на тялото, той се беше сдобил с шкембенце. Докато мосю готвачът идваше към мен, метнах в устата си малкото като монетка лимоново сладкишче, което беше включено в раздела с петифурите, един вид награда, задето си изял всичко останало (макар по-прецизният критик да би отбелязал, че комбинацията от тесто и извара „твърде много напомня“, или „доста буквално цитира“, или „предизвиква неприятен асонанс“ с комбинацията от извара и тесто на tarte a la creme.
Бялата престилка на готвача беше безупречна, а държането му — официално.
— Хареса ли се всичко на мосю?
Както вече намекнах, репертоарът от позволени отговори на този въпрос не е богат. Избрах един от тях. Аз съм, и винаги съм бил, артист в тези неща, естествената сила на характера ми винаги е прозирала зад стеснителността и скромността на учения и твореца, за да направи, лаская се да мисля, дълбоко впечатление на обикновените хорица, които съдбата ми е отредила да срещам — полицаите, които ме упътват, или работниците, с които разменям поздрави, щом ги срещна по лондонските улици, отново разкопаващи същата отсечка, която са разкопавали само преди седмица. Ако беше жив днес, Данте щеше да включи тази особеност на съвременния живот в преработено издание на своя „Ад“, като и живеещите на улицата, и работниците щяха да бъдат въвлечени в непрестанен цикъл от къртене, разкопаване, запълване и ново къртене; макар че се чудя, какво престъпление трябва да са извършили така наказаните грешници? Несъмнено пороците на съвременния свят — прозрачно лицемерните правителства, посредствените финансови измами и отвратително предсказуемите убийства, до едно мотивирани или от любов (омраза, ревност), или от ламтеж за пари — изглеждат по-мизерни от познатите на самия Данте.
Брат ми беше направил серия скулптури по теми от Данте — зачатъци на фигури, които изплуват от скалата като първите форми на живот, пъплещи из праисторическия бъркоч; напъните им да излязат издават усилията на твореца и са смътно болезнени за зрителя, без да бъдат банална алегория на творческите мъки. Скулптурата на Уголино, един огромен гранитен блок, надвесен над по-малък камък, изкривен, надялкан и оронен, преминава от изображение на въпросната случка (най-убедително отблъскващия литературен портрет на канибализма) към абстрактна композиция: понякога човек вижда едното, после другото като в онези зрителни парадокси, предназначени да те накарат да се усъмниш дали виждаш ваза или целуващи се влюбени, красива пеперуда или ранена бяла мечка. Тези скулптури, създадени по поръчка на един норвежки магнат, който открил някакъв хидравличен лост и после забогатял от транспортни услуги, останаха недовършени след смъртта на брат ми. Незавършеността е винаги мъчителна в контекста на изкуството и затова скулптурите му — чиято незавършеност им придаваше допълнителен блясък, като да бяха свидетелства за трудността на творческия процес — бяха оценени особено скъпо след смъртта на Бартоломю (архетипният „добър ход в кариерата“), като колекцията на норвежеца беше изкупена от един тексаски музей, който тъкмо беше започнал да събира съвременна скулптура и се нуждаеше от крупна придобивка, за да „тръгне работата“ (както каза директорът му по телефонна линия с обезкуражаващо забавяне от две секунди, сякаш говорех с луната, което и правех в известен смисъл; освен това той каза, че в Бартоломю имало „по нещо от Елизабет Фринк, Хенри Мур и Микеланджело“).
За да покажа, че разбирам от тези неща — взаимно ласкателно занимание, което владеех майсторски, — попитах какво точно е било едно сирене, което сметнах за „Ларзак“: рискована догадка, понеже има няколко сирена с приблизително същия вкус. Предположението ми се оказа вярно.
— На екскурзия ли е мосю?
Мосю кимна утвърдително. След това в продължение на няколко минути трябваше да се преструвам, че слушам съветите и препоръките на готвача, преди той и аз да се разделим с израз на взаимно уважение. Всъщност наистина бях на екскурзия и прекарах сутринта, като карах весело и волно по бреговете на Лоара; движението беше слабо и дисциплинирано (след като човек излезе от околностите на Лориан), облаците бяха високи и плъзгащи се по вятъра, а пежото ми приятно послушно. Лоара е най-добрата френска река за туриста, който взима насериозно своите френски реки. Това е реката с най-голяма самобитност — качество, присъщо и на отегчително широката, помпозна, бавноструйна Рейн, която създава впечатление, че марширува в такт с барабана на собствената си история; и на одухотворения Дунав, сякаш съзнаващ това и имащ вид на човек, който е получил твърде много комплименти за красноречието си и вече никога не спира да бъде нарочно и превзето „очарователен“. Във Франция Сена има предимството да е северна (качество, подценявано от галските ни братя/врагове), но е твърде фатално привлечена от Париж — има маниери на парижанка, с онова неизследвано и не дотам защитимо чувство за собствената си централност; Жиронда, по своему прекрасна, играе твърде второстепенна роля на aelixir vitae за лозята в Бордо — да й бъдем благодарни би било също толкова наивно, също толкова езическо като да благодарим на слънцето. Не, Рона е единствената друга сериозна претендентка за превъзходство сред реките — великолепно дълга, смайваща с разнообразното великолепие на релефа си и спускаща се надолу към прекрасния, ухаещ на билки, огрян от слънце пейзаж на северняшките ни мечти: юга. И там, разбира се, е въпросът. Проблемът с Рона е, че тя в крайна сметка е прекалено очевидна — сякаш е създадена от съвестна туристическа агенция. Не, Лоара държи първенството: реката, която пресича страната от изток на запад, оспорвайки физическата картография, която постановява, че всичко във Франция е ориентирано по оста север-юг в постепенна прогресия от по-ниските градуси географска ширина и по-високите градуси по Целзий; реката, която заема важно място във френската история още от времето на Gallia comata, „дългокосата Галия“, завладяна от римляните, през династията Плантагенет до дългите, героични векове на строеж на замъци, галантна любов и феодални войни, придавайки й историческа наситеност и обживяност, по-силни, отколкото навсякъде другаде във Франция (дори приравнявайки я към гъстия палимпсест на английския пейзаж); без да забравяме високото небе и широките хоризонти на водосборния й басейн, където от 1516 до 1519 г. е живял Леонардо да Винчи — онзи с неизпълнимите проекти и великите картини, нарисувани върху негрундирани и затова бързо рушащи се повърхности, бляскаво въплъщение на принципа на незавършеността, на провала вследствие на прекомерна талантливост и на гениалността, проявена в толкова много жанрове, че не успява да остави траен белег в нито един от тях (загатнатото неуважение към онази самодоволно захилена
