на случайни реплики и нехайни подмятания, успяваха единствено да изразят страстно и напълно неосъзнато себепрезрение. Това личеше и от гардероба й, който представляваше набор от моряшки фланелки, еспадрили (носени по време на километровия преход от нейния до моя дом по каменистите провансалски пътеки) и неподходящи за сезона барети; всичко това водеше до убийствена безвкусица, в която неизменно прозираше английската й същност и пълното й невежество. Имаше нещо много точно и „иронично“ в начина, по който съдебният следовател, занимаващ се с нейния случай, един мършав, интелигентно изглеждащ човек с безкрайно уморен вид, сякаш бе яздил чак от Париж и бе сменял конете, без самият той да спре да си отдъхне — непрекъснато я наричаше la femme anglaise, дамгосвайки я за вечни времена с прозвище, което най-малко бе искала да носи, но което всъщност неоспоримо оправдаваше. Докато описваше техническите подробности на раната от ловджийска пушка, която бе прекъснала живота на мисис Уилоуби — там, където куршумът бе излязъл през тила й, имаше внушителна дупка с диаметър цели осем сантиметра, неопровержимо доказателство за мощта на пушкалото на Жан-Люк, макар че това предизвика някои съмнения относно пригодността на старото оръжие за лов на птици и дребен дивеч, тъй като то несъмнено би превърнало всичко отстреляно в някакъв гаден, суров, натъпкан с олово пастет, — тишината в малката съдебна зала беше тъй дълбока и театрално застинала, че в паузите между думите на вещия следовател се чуваше тежкото металическо цъкане на електронния часовник. Пиер и Жан-Люк седяха на първия ред, безупречни и неузнаваеми в официалните си костюми. Виждах с крайчеца на окото си как Пиер върти в ръцете си една шапка от туид, която му бях подарил преди три Коледи. Собственото ми обяснение за това ужасно недоразумение (мисис Уилоуби явно не бе доразбрала изричните ми наставления да не минава през имението на братята през въпросния ден, тъй като те ме бяха предупредили, че ще ходят на лов — май не беше обърнала внимание на частицата „раз“ във френското изречение) беше решаващо. След като станалото бе обявено за нещастен случай, Пиер и Жан-Люк се обърнаха един към друг и си стиснаха ръце, а семейната им прилика стана по-видима от всякога в изражението на облекчение и едва сдържано тържество, придружено със зловонна въздишка, която единствено аз бях достатъчно близо, за да помириша. Имаше нещо много трогателно в простото достойнство, с което братята отпразнуваха, нека си го кажем, отърваването на Жан-Люк; с официалните си костюми и мрачния израз на лицата си по-късно те изглеждаха като в свои води сред колосаните салфетки на местния ресторант, удостоен с две звезди в „Мишлен“, чийто специалитет е печени чучулиги със сос мадейра.
Общите принципи за приготвяне на аперитив са описани в „Изкуството на коктейлите“ на Дейвид Ембъри, една от малкото книги, които брат ми вземаше със себе си при всяко поредно преместване; той предпочиташе да изоставя повечето си вещи като змия, която свлича кожата си, или като измъкващ се крадец. Това е творба, която брат ми при различни случаи наричаше „сутеньорска“ или „най-добрата книга на всички времена“. Общата формулировка на Ембъри е съвършена. Той отбелязва, че един аперитив или коктейл трябва: първо, да бъде сух и студен или поне да стимулира апетита, на което сладките и топлите напитки не са способни; второ, винаги да оставя у пиещия интуитивна представа за броя на изпитите чаши, тъй че замайването да не му дойде изневиделица, както се случва при гъстите коктейли и онези, в чийто състав има яйца. Мартинито, дайкирито и уискито с лимонов сок са приемлива алтернатива на класическите френски аперитиви; лично аз отхвърлям повечето комбинации с вермут и кампари поради присъщия им отвратителен вкус (макар че хиляди са на друго мнение); виж, средиземноморските напитки с вкус на анасон — перно, узо и арак — са друго нещо. Джин с тоник е приемливо питие. Манхатънът е подценяван. Използването на скоч вместо бърбън при приготвянето на коктейли е недопустимо. Калвадосът може да се използва само с портокалов ликьор и лимонов сок: още една пренебрегвана в наши дни класика; макар че е най-добре да се пие чист, както прави това работникът, застанал до мен на барплота в едно малко кафене на партера на жилищен блок в Лориан — там имаше още едно кафене, обществена пералня, аптека, на чиято витрина висеше плакат, изброяващ различните видове отровни гъби, и магазин за обувки, който явно беше на ръба на фалита. Последните четири бяха затворени — и нищо чудно, като се има предвид, че беше седем без четвърт сутринта (макар че французите по принцип започват работа по-рано от англичаните).
Малко по-надолу свършваше обитаемата, човешка част на града, разграничена рязко като фронтовата линия в класическата окопна война, която в този случай се водеше между човека и търговията. Индустриалната зона на града процъфтяваше в метално-бетонна стохектарова градина от складове и коловози; камионите вече зареждаха, паркингите се пълнеха, автобусите олекваха. Поводът за моето присъствие беше отсрещната фирма за коли под наем, отваряща врати в седем и четвърт, където щях да сменя своето „Рено 5“ за високоскоростно „Пежо 306“ („Наръчникът за техники на наблюдение на Мосад“ препоръчва ежедневна смяна на превозното средство).
Работникът беше облечен в яркосин гащеризон, който служи за неофициална униформа на френската работническа класа; имаше гъсти черни мустаци, които сякаш теглеха надолу ъгълчетата на устата му и торбичките под очите му в един вид протест срещу властта на капитала, срещу веселието и самия живот; косата му, по-млада от всичко останало (боядисана?), беше сресана напред (като на римлянин в холивудски филм) над още сковано от ранния час лице; той закусваше, поне на теория, защото едва помръдваше, а цигарата в пепелника с реклама на перно бе единствен знак за собствена воля или двигателна сила, като изключим двойното еспресо и голямата чаша калвадос. Сърцето ми подскочи три пъти.
— Encore une fois — казах аз с изискано кимване към кафето пред мен. Жената свали филтъра от машината за еспресо, изтръска го на ръба на кошчето и после натъпка кафето с извиване на китката и широката част на десертна лъжичка — използвайки за пръв път лявата си ръка, — преди да закрепи цедката и да натисне копчето, което отпрати сгорещената вода под налягане през смляната чернилка към чашата, своевременно поставена на металната табличка под изцапаната метална канелка; движенията на жената през цялото време бяха резки, недодялани, но ефикасни като на робот. Едва не изръкоплясках. Вместо това само използвах огледалото зад барплота, за да наместя копринената си кърпичка. Имах още половин кроасан.
От другата страна на улицата една служителка на фирмата за коли под наем, ситнеща на високите токчета, така обичани от определен вид наконтени чиновнички, отключи офиса и светна лампите. Внезапно грейнал отвътре, интериорът на помещението — високото гише, кацналият на бюрото компютър — изскочи в полезрението ми. Оставих бакшиш, получих леко кимване от страна на собственичката и пресякох улицата. Стотина метра по-нататък една метачна машина с кръгла четка виеше и се напъваше, като че ли се канеше да излети в космоса. Щях да успея да се върна в хотела, преди младоженците да са се събудили.
Зеленчуци и салати
На полски всички пресни зеленчуци се наричат wloszczyzna, което ще рече „италианщини“. Името е в чест на кралица Бона Сфорца, която имала късмета да се омъжи за Сигизмунд през XVI век и на която в резултат на това се приписва заслугата за запознанството на свободолюбивото население на новата й родина с продукцията на южното градинарство. В общи линии думата wloszczyzna може да служи като белег на несъответствието между северната и южната нагласа спрямо градинските зеленчуци, като типичният блед северняк копнее за масло, бира, картофи и месо, докато неговият антипод ентусиазирано поглъща плодове, зеленчуци, зехтин и риба. (Сега е моментът да си спомним, че за римляните варваринът бил човек, който ядял масло, носел панталони и имал брада). Тези стереотипи всъщност са донякъде основателни, тъй като през по-голямата част от годината зеленчуците в северната градина са оскъдни и лишени от разнообразие и изобщо подхождат на асортимента от ястия, станали популярни едва наскоро благодарение на увлечението по всичко средиземноморско (отново трябва да подчертая, че се сдобих с провансалския си дом много преди всички да се захласнат по тия неща). Да вземем например домата — един плод, чийто екзотичен произход и природа се доказват от самото му име, което идва от „томатл“ на езика на племето нахуатъл, и освен това присъстват, без етимологична връзка, но все пак осезаемо, в латинското наименование Lycopersicon esculentum, тоест „ядлива вълча праскова“. Не ще и дума, че цветът и формата на домата са напомняли на ядящите за изтръгнати сърца — рутинна гледка при ежедневните човешки жертвоприношения. А в защита на онези очевидци не можем ли да кажем поне, че те лично са присъствали на жестокостите, на които е почивала тяхната цивилизация? Без да ги предпазват така подходящо наречените медии?
Доматът се продава на всеки пазар и супермаркет в Обединеното кралство дванайсет месеца в
