почти пълната свобода, предоставяна през летните месеци на децата от родните краища на бедния Митхауг, скандинавските страни: там дори понятието „час за лягане“ изведнъж спира да съществува при наличието на слънчева светлина двайсет и четири часа в денонощието — както и при мисълта, че после зимата ще упражни правото си, налагайки почти несекващ мрак. Разбира се, понякога усещането за по-широка свобода е способно по парадоксален начин да развали настроението ни и да предизвика тягостни мисли от рода на „Би трябвало да се радвам, но радвам ли се всъщност? Много съм напрегнат. Не мога да се отпусна. Ех, да можех да се поотпусна! Защо не ми е весело?“ И т.н. Известни признаци на подобно самоизмъчване забелязах в поведението на женската половинка от двамата младоженци, пристигнали в Лориан с твърдото намерение да изкарат медения си месец по всички общоприети правила. След като онази нощ подслушах разговора им в спалнята, на сутринта имах възможността скришом да ги понаблюдавам на закуска в печално полупразната трапезария на хотела: зад прикритието на „Монд“ зоркото ми око следеше движенията им през дискретна дупчица в страниците, която бях пробил с нагорещен пергел, а после поразширил с помощта на луксозната си писалка и с ловки движения на показалеца си. Бездарните картини в маслени бои, окачени по стените, бяха в пълна хармония с леко гранясалия вкус на изветрялото кафе, сервирано от заведението в онези огромни, уж непретенциозни френски купи, които именно с големината си и опростения си дизайн представляват пошла проява на свръхпретенциозност.
В настоящия раздел няма да откриете пълни, построени по строги организационни принципи менюта. Ако сравним менюто с изречението — при което самостойни синтактични единици, енергийни възли, източници на напрежение и коварни удари под пояса са обединени от граматически принципи, овладяващи напиращата енергия и координиращи отделните изразни средства в цялостен изказ, — то идните страници по-скоро наподобяват спонтанните изблици на психическа енергия, предшестващи завършеното изречение. Вместо подредени и градирани менюта тук читателят ще срещне само загатнати, подлежащи на по- нататъшна конкретизация и реализация рецепти — с други думи, просто искри, отхвръкнали от колелото на майстора.
Аперитив
Въпреки че „аперитив“ е изразителна дума, която сама по себе си извиква ясна представа за лукс, спокойствие и наслаждение и загатва за един „освободен“ живот, предпочитаният лично от мен термин за алкохолната напитка, консумирана в края на работния ден, е „съндаунър“, или „изпращащият слънцето“. Съдържаща в себе си идеята за залез, английската дума изтъква функцията на питието, което угасява амбициите на съзидателната, трудеща се денем личност и я превръща в спокойния, сърдечен, небрежно облечен човек от вечерта; мигът на поглъщането на аперитива се явява граничен епизод, превъплъщение, равно на онова, което постига шаманът, след като изпие смрадлив кварт еленова урина с подходяща концентрация на халюциногенната съставка Amanita muscaria; и макар че шаманът се е освободил напълно от всекидневното си съзнание (мръсотията, грубата кожа на тотемното животно, която протрива косматите му рамене, влажните съчки от племенния огън, изпращащи зловонен дим към сълзящите му очи), той все още не е предприел своето пътешествие из алтернативната реалност — шеметното спускане в тунела на „душевната другост“. Питието в края на деня е точката, в която човек сменя ролите; ето защо според общоприетото мнение „работохоликът е противоположността на алкохолика“. Макар че брат ми например съчетаваше и двете роли едновременно. Той не спираше да хаби чудовищно дълги часове в многобройните си студия (казвайки „студио“, виждам въздушния танц на каменния прах из осветеното ателие) и различните му любовници разказваха по един и същи начин как насила го откъсвали от камъка и длетата. В същото време всяко прекъсване на работата биваше незабавно последвано от еднолична пиянска пандемия, при която той излокваше безумни количества от съответната местна напитка, тъй че алкохолната му кариера включваше абсентени натрясквания в Марсилия, подстрекавани от калвадоса безчинства в Шербур, сайдерови оргии недалеч от хотела ни тук, в Лориан, аракови разпивки в Кападокия, един период на злоупотреба с бренвена, когато изследваше геоложките образувания край Рейкявик, вакханалии с червено вино горе-долу навсякъде из континентална Европа, запои с джин при посещенията в Райксмузеум, лочене на бърбън в южните щати, едно лято в Девън, когато се поду от „Скръмпи Джак“, докато дялаше тамошния гранит, уиски гуляи в Сохо всеки път, когато отидеше в Лондон, и, разбира се, трайната му любов към бирата, поради която съдържателите на кръчмите в околностите на Норфък или го посрещаха като отдавна изгубен брат, или му забраняваха да прекрачи прага. Всъщност една от най-известните му творби, „Възлияние“, е посветена на пиенето и изобразява разлят бокал, като камъкът „чувствено напомня“, „магически улавя“ и прочие, и прочие разплисканата течност, която е твърде известна, за да я описваме.
Личните ми предпочитания по отношение на аперитивите са доста класически. Безсмислено е да твърдим, че която и да е напитка преди вечеря може да е за предпочитане пред шампанското, най- вдъхновеното и вдъхновяващо английско откритие. (Когато изказах подобно мнение пред сътрудничката си с онзи мой лукаво предизвикателен маниер, тя беше шокирана: „Моля?“ — възкликна тя. Аз я контрирах с цитат от „Човекът на модата“ на Етъридж от 1676 г., където той възхвалява „искрящото шампанско“, което „поражда у влюбени жажда, услажда ни дните и дави бедите“. Ключовата дума тук е „искрящо“, която предхожда въвеждането на епитета petillant8 във френския. Мехурчетата на шампанското са предизвикани от вторичната ферментация, която се извършва в бутилката; затова процесът на газиране пряко зависи от технологията на затваряне — а тук англичаните са световни лидери благодарение на факта, че корковите тапи вече се използвали за бутилиране на бира, докато френските винари още употребявали конопени запушалки. Така англичаните поглъщали значителни количества шампанско от времето на Реставрацията, а французите ги настигнали едва петдесет години по- късно. Наздраве.)
Тъй или иначе, шампанското не е за всеки ден, също както и Моцарт. Ако вечерям неофициално, с цел да заситя глада си, похапвайки например на терасата на къщата ни в Сент Йосташ, предпочитаният от мен „съндаунър“ (като гледам яркото провансалско зарево над маслиновите, лавандуловите и увенчаните с лози хълмове, названието, напомнящо за залез, ми се струва особено подходящо) е blanc-cassis, напитката, за която горката мисис Уилоуби често се самопоканваше, когато не се самопоканваше да използва басейна ми или по някакъв друг повод. Тя пристигаше, стиснала твърде символично взета плетена кошница (в зависимост от настроението си обявяваше, че ще събира билки или гъби), вързала на врата си комично шалче, отблъскващо почервеняла и потна след изкачването по пътеката зад хълма, тъкмо когато вечерта придобиваше приятно приглушени оттенъци.
— Ау, каква прелест! — казваше тя. И понякога добавяше: — Розовко и красиво. — Слабостта към розовия цвят е безпогрешен признак за несъвършения вкус, който се свързва с определени групи и индивиди: английската работническа класа, големите френски ресторантьори, художниците на афиши в Индия и Господ Бог, чието фатално влечение към розовото е тъй очевидно в най-ярко кинематографичните му творения (залезът и фламингото).
Всъщност мисис Уилоуби беше просто една самоходна антология на безвкусицата, автор на серия престъпления спрямо висши ценности като изкуството и добрия вкус. В този смисъл тя служеше като мерна единица, като непризнат законодател на човечеството. Теоретичната й любов към всичко френско, сравнима по сила само с пълното й невежество спрямо всички аспекти на езика и културата на тази страна, се коренеше във вродената й неприязън към онези, които тя винаги наричаше „англичаните“, наблягайки на придобитата чрез покойния си съпруг корнуолска жилка. В същото време английският манталитет беше нейна основна черта, по-точно предхождаше и превъзхождаше всички други черти на характера й; той бе нейната първична същност, от която произтичаха останалите й качества; този манталитет избиваше през всяка нейна пора, също като чесънът след тъпчене с майонезата айоли. (Вкусът на чесъна — най-силен, когато е накълцан суров — се усеща по кожата седемдесет и два часа след консумацията. Рецептата по- нататък). Така че нейните словоизлияния на тема англичани — тяхната дребнавост и еснафщина, тяхната ниска култура, ужасните им политици, колониалните им безчинства в миналото, безобразната им кухня, мръсотията в градовете им, липсата на значими творци във всички основни жанрове на века, безвкусицата в облеклото, недоверието им към ярките цветове, автоматичното им презрение към всичко, което не познават или не разбират, незнанието на чужди езици, инстинктивния им консерватизъм, провинциализъм и емпиризъм (леко парафразирам), — нейните обвинения, скрити и явни, обикновено предявени под формата
