на работата ти, банкрут, тежки престъпления и последваща смърт в престрелка с полицията, — когато всичко, за което си се безпокоил, е било да не ти се пресече холандският сос. Сравнете намека за несправяне, за организационен провал в галската дума „debacle“ с откровено хаотичната интимност на италианското „fiasco“, да кажем, или с небрежно мъжкарското и прагматично (и, струва ми се, имплицитно обратимо и за това, в най-дълбоките си презумпции, оптимистично) американско „fuck-up“. Както вече отбелязах, през този ден тържествено и, оказа се, безразсъдно бях изоставил всякаква дегизировка, а облеклото ми е доста впечатляващо. Единствената причина да не се паникьосам беше фактът, че присъствието ми бе още незабелязано благодарение на отвличащия вниманието сблъсък на два инвалидни стола на трийсетина метра пред нас. Срещата се превръщаше в свада с много жестикулации; за момент изглеждаше, като че незабавно ще започне нещо като рицарски турнир.
Промъкнах се обратно зад стълба, на който преди миг тъй безгрижно се бях облегнал. Но как да избягам? Двойката беше застанала така, че аз бях в единствената точка в цялата колонада, където не можеха да ме видят, на завоя точно зад тях. Всяко мое приближаване към изхода обаче щеше да ме изложи на погледите им, а не можех да се върна в криптата през вратата с надпис „Sortie Interdite“14 най-малкото защото на нея нямаше дръжка. За момент отчаяно обмислях възможността да навлека облегнатата на стената броня и да се хвърля към вратата с дрънчене и грохот. Или може би беше по-разумно да се скрия в бронята до вечерта и после да обясня на пазачите, че съм заспал в тоалетната. Но не — трябваше да остана спокоен. В този контекст помага френската формулировка на това разпореждане, срещана по упътвания за случаи на пожар, самолетни катастрофи и потъващи фериботи: Gardez votre sang-froid’15.
Беше твърде невероятно да успея да се помъкна невидян през галерията, а всеки момент някое случайно движение на младоженците би ме изправило пред тях в цялата ми прелест, тъй великолепен, самотен и забележим като взет на мушката лос.
Винаги съм обичал аксиомата на Шерлок Холмс, която гласи, че щом невероятното е отхвърлено, значи решението се крие във владенията на невъзможното. Докато стоях в ъгъла на дворчето, с гръб към тежките врати на гробницата, внезапно си спомних максимата на брат ми, че „Не е изход“ винаги означава „Изход“. Така че останах на място, докато младата двойка все повече се приближаваше към мен, и после, докато група японски туристи, водени от екскурзовод с шлифер и сгънат оранжев чадър, излизаха от сградата, аз сръчно задържах с пръстите на крака си вратата на криптата и я придържах за четирийсетината любители на изкуството, докато не загубих търпение и не се шмугнах между последните от тях обратно в криптата, срещу движението, като минавах край предметите и надгробните паметници в замъка Ербо на бързи обороти и на заден ход — както когато превърташ назад кинолента. „C’est interdit!“ — извика един пазач, докато си пробивах с лакти път през входа, все по-сигурен в успеха на бягството си, притичах през паркинга към пежото си и отпраших към Фонтевро. Все пак и тогава доволно отбелязах, че пазачът инстинктивно ме взе за френскоговорещ.
ЕСЕН
Чеснова майонеза (айоли)
Закуска
Барбекю
Омлет
Чеснова майонеза (айоли)
„Едва ли би било преувеличение да кажа, че в географско отношение щастието и благоденствието започват там, където в кухнята се използва чесън.“ Така твърди Марсел Булестен, един герой на френско- английското кулинарно взаимодействие, неизвестно защо пропуснат в „Larousse Gastronomique“. А кой от нас не е чувствал правдивостта на тези думи, когато пристигне в онази земя, чието име само по себе си съдържа и предизвиква някакво разширяване на чувствените хоризонти на живота, прибавянето на няколко допълнителни нотки в двата края на емоционалната ни гама, нов набор от клапи в църковния орган на душата, уголемяване на всяка клетка в сетивните органи на тялото, нов сговор между тяло, душа и ум; земя, която в същото време е и идея, изразно средство, професия, програма, образование, философия, кухня, дума: Прованс. (Препрочитайки това изречение, откривам, че граматически погледнато, то изисква въпросителен знак, какъвто аз обаче нямам намерение да слагам.) Кой(!) би могъл да забрави първото си пристигане в това омагьосано място, колата се спуска на юг, като или препуска по магистралата, или обикаля през massif centrale, и сетне откриваш тази отначало едва доловима, а после все по-осезаема промяна в климата и топографията, която крие денотации — или по-скоро конотации — за юга. Лично аз предприех това пътуване в дните непосредствено преди събитията, които ще ви опиша след малко (маса пред някакво кафене под една липа в Ил-сюр-ла-Сорг; лимонов сок; шумът на река Сорг изпод близкия мост; мотопеди; единайсет сутринта).
И това, разбира се, е дълбоко комична представа въпреки схващането на Алфред Жари, че клишетата са арматурата на абсолютното. Срещата между севера и юга е една от определящите, структурни грешки на Европа, чиито форми са постоянно променливи като идентичността в сънищата: странният сблъсък между образования вестгот, способен да цитира Катул и увлечен от архитектурата, и варварина римлянин; викингът, който работи като страж във византийския двор; норманите в Сицилия; маниерните недоразумения на британските пътешественици из континента, изплашени от разбойниците и бурите; Гьоте с неловките му прелюбодеяния в Рим; Байрон с неговата графиня и неговата политика; рейсовете с туристи в папския дворец в Авиньон. Малко хора от севера могат истински да разберат душата на юга и ако се причислявам към тях, то е не толкова поради онова, което съм направил, колкото поради инстинктивното ми разбиране на ритмите и императивите на живота в mezzogiorno — живота там, където се чуват жътварите. Другояче казано, малцина са родените в една култура, която не използва зехтина като основно готварско средство, дето могат да се похвалят с истински вкус към макаронените изделия и свързаните с тях алкохолни напитки.
През първата си вечер като местен стопанин седях в същото това кафене в Прованс приятно „непознато“ заведение, където сервираха напълно приличен топъл сандвич с шунка и сирене, който в следващите години ги научих да подправят с капчица горчица в соса. Безкрайните преговори и педантичната бюрокрация на всички френски правни процедури бяха направили целия процес продължителен и напрегнат, оживяван единствено от забавно прозрачната двойственост на стиснатата белгийска двойка, от която купувах къщата — ранната ми поява в деня преди покупката ги хвана в опит да си приберат хладилника с фризер и миялната машина, които изрично бяха включени в цената. Те проявяваха чувството си на вина по типичен за възрастните начин — чрез гняв. Според мен смятаха, че ще бъда отнесен и лековерен поради скръбта си: „Родителите му са загинали при голяма експлозия на бойлера“, беше казал адвокатът ми, с което подпали лукави пламъчета в свинските очички на съпруга.
През онази първа вечер бях оставил вратата отключена и бях шофирал през лозята и маслиновата горичка до Ил-сюр-ла-Сорг, за да седна на терасата, където изпих няколко чаши рикар и размишлявах върху връзката си със Средиземноморието. Първото ми посещение в този район беше подарък от родителите ми за осемнайсетия ми рожден ден; бях дошъл на гости на брат си, който тогава живееше и работеше в една къща в покрайнините на Арл. Имахме практика всеки ден аз да се мятам на велосипеда и да се отправям към местната хлебарница или рибарска сергия, преди да поседна на билков чай в (или по-често ексхибиционистки пред) едно старателно занемарено кафене; няколко години по-късно препусках рисковано с малкото си мотопедче, което невинаги успяваше да изкачи самичко нагорнището; връщах се с пълна раница франзели и пастет за незабавна консумация и нещо по-питателно за по-нататък.
Ясно е, предполагам, че тук се чувствам като у дома си, нали? Това, най-общо казано, е мястото, където прекарах седмицата след събитията, които ще опиша след малко. Делях времето си между това кафене и собствената ми скромна къща, докато печатах тези свои кулинарни мисли и съждения; денят ми бе разпределен както следва: кратък набег до „града“ за едно черно кафе, размяна на поздрави и запасяване с провизии; кафе с мляко на терасата сред утринната светлина; простичък обяд (омлет, минерална вода „Виши“, праскови; салата от домати, чеснова супа, селски гювеч, филия с пържени патладжани, тиквички и домати, може и във вътрешния двор, преди слънцето напълно да встъпи във владенията си; следобедна дрямка в шезлонга под фикуса до басейна, точно толкова далеч от водата, за да не могат листата да падат в нея; топване във водата; подсилваща чаша чай „Туайнингс“; второ топване; разходка до кафенето,
