започнат да раздигат стоката си, до момента, в който пазарът окончателно опустява и заприличва на поляна край цигански катун; един-двама антиквари оставаха до ранния следобед, преди да натъпчат джунджуриите си в многотомната антология от рена, пежа и ситроени на всевъзможна възраст.
— Харесаха ли ви моите merinjana, мосю? — извика мосю Андруе, когато се наредих в края на внушителната опашка пред зеленчуковата му сергия. Разбира се, самото ми присъствие там беше утвърдителен отговор. Роденият в Бретан мосю Андруе, познат като любител на антиките и на провансалската история, беше използвал диалектната дума за патладжани, която аз разпознах без усилие — наистина бяха задоволителни и послужиха за основа на една превъзходна смес, която ми стигна за няколко дни и се оказа особено ефектна, когато се намаже студена върху горещо хлебче или обратно. (Този вид сандвич ми беше показан от брат ми в може би единствения случай, когато моята кулинарна практика е била повлияна от неговата. Тайната е да не се прекалява с доматите.) Другото интересно ястие, където патладжанът играе централна роля, е внимателно подправеното турско имамбаялдъ, чието име означава „имамът припадна“ (предполага се поради невероятния вкус на ястието, макар че аз винаги съм се чудел дали не е алергична реакция). Разнообразието от алергични реакции и действия на токсините е удивително — от почти моменталното подуване, покриване с петна и припадане при обикновените хранителни алергии (веднъж видях в един ресторант в Страсбург как някакъв човек стана морав и получи удар около трийсет секунди, след като беше погълнал един фъстък) до седемдесет и двата часа без симптоми, които предхождат късния и винаги фатален чернодробен колапс, предизвикван от някои гъби.
Обиколих пазара. Главата ме сърбеше леко. (Колко малко бихме се дразнили от сърбежите си, ако ги възприемахме като онова, което са — посланици на възкръсващия живот.) Мосю Андруе беше отпратил набързо другите купувачи, за да стигне до мен, един от любимите му клиенти. Купих си няколко картофа за салата, малко боб, моркови за цвят и текстура и домати, преди галантно да приема подаръка под формата на китка босилек и внимателно да сложа придобивките си до яйцата, които вече се гушеха на дъното на пазарната ми кошница. Мосю Андруе не искаше да ми продаде чушки, защото качеството им било приемливо, но не и изключително. Това беше отчасти шега или алюзия за случката, благодарение на която се развиха нашите отношения. Бях направил забележка за няколко „дървени“ праза, които той ми беше продал; разменихме си реплики, истинска драма, чиято кулминация дойде, когато аз размахах вещественото доказателство в несъзнателна имитация (както ми дойде наум по-късно) на Шекспировия Флуелен16, докато провеждахме следния диалог:
Мосю Андруе: Приемливи са.
Аз: Едната гола приемливост никога не е приемлива.
Мосю Андруе ме погледна презрително и ми обърна гръб, а аз на свой ред се врътнах и си заминах. На другия път, когато посетих сергията му, вече бяхме в много по-сърдечни отношения — следствие, което съм забелязвал често у французите. Изглежда, се чувстват по-комфортно в отношения, предшествани от и основани върху някакъв спор. (Думата „антанта“ не случайно е френска.)
Този четвъртък пазарът беше дори по-оживен от обикновено. Както вървях през тълпите между сергиите, уж случайно блъснах коляно в слепоочието на някакво дете, което подскачаше шумно от сергия на сергия; за момент то се вцепени, а сетне ревна със сълзи. Сянката, хвърляна от липите, ставаше все по- безсилна пред лицето на жегата, която обаче носеше със себе си утешителната мисъл за обяда.
Дали ловецът винаги предчувства успеха си? Дали точното попадение на стрелата е предсказано от опъването на ръката на стрелеца? Дали реторичните въпроси не са скелетът на всяко наше начинание? Трябва да призная, че онзи ден, като се отправях към пазара, чувствах химична увереност в изхода от експедицията си, набъбващо предчувствие за нещата, тъй категорично, както водосточната тръба е категорична относно собствената си вертикалност. Едно нервно вълнение, един интелектуален прилив се надигаха у мен, докато завивах покрай сергията с плодове на мосю Рьомуле с четирите вида грейпфрут, които тази сутрин изглеждаха особено ярки, с уханните пъпеши, наредени до обилно воднистата рекламна диня, от която бе отрязано парче за доказателство, че е узряла, тъй че сега тя откровено приличаше на разранена вулва; покрай задвижваната с велосипед количка, разнебитена и находчиво измислена, същински примитивен сал, където мадам Берти (италианска емигрантка) продаваше шербетите и сладоледите, които сама приготвяше вкъщи, преди да избъхта трите километра до площада веднъж на две седмици. Винаги предлагаше най-много три вида от прочутите си сладоледи, но беше безумно щедра към мен само защото й пошушнах идеята, която после се превърна в особено успешен артикул, а именно прелестно освежаващият шербет от бъз; тази жена упорито и уж стеснително ме наричаше „моят изобретателен англичанин“ пред възхитените и завистливи погледи на другите купувачи); вървях покрай първите лястовици в антикварното крило, недостъкмени сергии, които именно с наивността и импровизираността си създаваха у познавача успокояващото чувство, че има шанс да намери някоя рядкост, и се насочих право към претъпканото сърце на пазара, където атмосферата на притаена алчност и взаимна експлоатация бяха почти тъй видими, както маранята, очакваща ме по пътя към къщи — ефектът се подсилваше от щедрото изобилие на туристи в празнични дрехи, склонни да бъдат здраво обръснати; към една групичка от тях, всичките с такива наострени уши и облещени очи, че за миг остро почувствах близостта ни с животинското царство, което разчита на сетивата си така, както ние сме свикнали да разчитаме на ума си. Бих могъл да събирам боровинки, да ям месото на животни, които съм убил и сготвил на огън, стъкмен със собствените ми ръце, с насечени от мен дърва — както виждате, бях изпаднал в доста любопитно състояние, — и всичко това, за да открия, че гласовете, които съм чул да говорят на английски, не са на англичани, а на американци, тъй че забързах по алеята и минах покрай сергията с подправки, за чийто власат собственик се носеха слухове, че продавал и китки за некулинарни цели (веднъж брат ми сподели, че марихуаната не му подействала въобще, освен че го накарала за момента да се почувства като разгонен пръч, а на сутринта бил неспособен да си спомни своя собствен телефон). Докато вървях към антикварните сергии, усещах как у мен се надига онова чувство на разочарование, което често предхожда успеха, към който се стремях още от мръсния Портсмут, успеха, заради който изтърпях няколкостотин мили гонитба и шпиониране. И ето че в един миг бях дълбоко и смайващо възнаграден: съзрях я пред мен като утринно слънце, а пълният й блед съпруг неизменно и мрачно стоеше до нея; тя бе сияйна и лъчиста, от косата й струеше светлина и докато ръката й връщаше на количката някакъв позлатен овален часовник, лицето й изразяваше сдържано веселие и суха, престорена любезност; явно вкиснат, неуспелият търговец стоически удържа неподвижен лунния пейзаж на физиономията си, надупчена от акне; тя изправи глава и тръгна в посока към мен, а аз предвидливо й препречих пътя — другите посетители на пазара бяха нереални за мен, всичко на света беше само маскарад, освен нас двамата и моите намерения; застанах пред нея и бодро възкликнах:
— Какво съвпадение, скъпа моя, колко невероятно!
Закуска
— …И после отидохме да разгледаме онези картини на учениците му в Керньовал, които дотогава бях виждала само на репродукции, и после слязохме до Шинон на Лоара, където е онзи негов скулптурен парк, за който се вдигна толкова шум, но в справочника бяха сгрешили часа на затваряне, тъй че трябваше цял ден да блеем из замъка и прочие и чак на другия ден разгледахме парка, но си заслужаваше, нали, скъпи? Следващите два-три дни само се размотавахме, което на Хю май му дойде добре, тъкмо да си почине от гледането на творбите на брат ви, макар че и той е луд по него почти колкото мен, и после минахме по планинския път, който беше прелестен, а сега ни остават само три дни, така че ще разгледаме музейчето в старата му къща в Арл, преди да оставим колата в Марсилия и да отлетим за вкъщи, макар че Хю не гори от нетърпение, защото го е страх да лети със самолет, нали, скъпи?
Въпросът съвпадна с преглъщането на една филийка, така че ни беше спестен друг отговор освен лицеприятното „добродушно“ поклащане на главата му. Закусвахме в дворчето и сянката на чинара ни пазеше в ранния час; бях казал на новите си гости, които щяха да пренощуват при мен, че трябва да дойдат по-рано, за да се насладят на утринната гледка — скали, маслинови горички и лозя, и слънцето, пламнало на хълма, върху който е кацнало градчето Горд, на шест-седем километра оттук.
— Възхитително предвидливо от ваша страна да съчетаете така добре работата с удоволствието —
