— Не се оплаквам. Още съм нов — усмихна се младежът.
Капитанът отвори делото и внимателно заразглежда снимките. Изрусената коса бе отметната назад, разкривайки няколко сантиметра от естествения кестеняв цвят. Мария Валез, трийсет и две годишна, полумексиканка. Следващата снимка показваше тялото на жертвата в багажника на изоставен буик. Лицето й беше размазано от удари с тежък предмет. На тила зееше дълбока рана. Предполагаемо оръжие — двустранен чук. Следствието бе приключено поради липса на свидетели, а делото бе останало висящо. Той затвори папката и лапна няколко фъстъка.
— Мога ли да я взема за известно време? Искам да проверя дали има съвпадение между кръвните проби.
— Разбира се.
— Благодаря — усмихна се и махна на келнера. — Сега ще те почерпя с най-доброто къри в Пасадена.
Двамата тръгнаха към „Звездата на Азия“. Вятърът развяваше шлифера на Руни. Стиснал папката под мишница, той ускори крачка, за да стигне по-бързо до прохладния ресторант.
Лорийн излезе от фитнес клуба „Стройна като топола“ като мокра котка, смазана от поредния отказ. Петите я боляха, косата й беше влажна от пот, а кремавата блуза беше зацапана. Бе проверила за работа на десет места и винаги се оказваше, че или мястото вече е заето, или тя няма нужната квалификация. В този фитнес клуб загуби търпение.
— Каква шибана квалификация трябва да притежавам, за да уреждам срещи по телефона? — извика тя на мускулестата и накъдрена като Шер дама.
— Исках да бъда учтива с вас — махна с изкуствения си маникюр „Шер“. — Истината е, че изглеждате като смъртта, гримирана с руж и сенки за очи. Освен това сте твърде стара. Ясно ли се изразих?
Лорийн затръшна вратата след себе си и тъкмо се канеше да се прибира, когато на двайсетина метра забеляза табелата на „Селър Сейлс“, последната фирма от обявите, предлагащи работа. Тя избърса чело с опакото на ръкава си и мезе. Ако беше закъсняла само с една минута, щеше да се размине с капитан Руни, тръгнал към близкия ресторант със Спаркс. Офисът на „Селърс Сейл“ изглеждаше изоставен и мръсен. На тезгяха, който вероятно изпълняваше ролята на рецепция, нямаше никой. На стената висяха два плаката на гей клубове, апелиращи за признаване правата на свободната любов, и реклама на овесени ядки. Мръсна ваза с увехнали цветя допълваше интериора. Тя тъкмо се канеше да излезе, когато от вътрешната стаичка изскочи нисък набит мъж с опъната до пръсване тениска и бели джинси.
— Слава Богу! Влизайте, влизайте, бързо! Аз съм Арт Матюз. Вече се бях отчаял.
След известно колебание Лорийн затвори вратата и го последва. Шишкото я въведе в килер, пълен с бои, дървени маси, рамкирани платна, стълби и навити на рола килими.
— Телефонът и списъците трябва да са някъде тук. — Тъмните му очи изглеждаха още по-големи зад големия диоптър. — Господи, къде ли съм дянал списъците? Ужасно закъснявам! Казаха ми, че ще дойдете няколко часа по-рано.
— Трябва да има някакво недоразумение. — Тя се огледа неловко.
— „Селър“ беше закрит преди месеци — заобяснява Арт с ръце на кръста. — Аз откупих договора за наем и утре откривам картинна галерия. Живопис и фотография. Да не повярваш! Господи, само аз си знам какво ми мина през главата. КЪДЕ Е ШИБАНИЯТ ТЕЛЕФОН?
Лорийн посочи с очи под масата. Плешивият дебеланко с мъка се наведе, издърпа го и цветисто изпсува, виждайки, че не е включен.
— С каква цел сте тук? — Той седна на пода с кръстосани крака и извади от джоба си някаква карта. Погледна Лорийн, после картата, отново Лорийн и взе да набира някакъв телефонен номер.
— Администраторка — закашля се тя.
— Тук е Арт Матюз — започна той. — Обещахте ми, че… Проклети телефонни секретари! Някой трябва да се свърже с поканените още днес. Над сто души! — Той скочи на крака. — Имам нужда от помощ. Трябва да сваля мазилката от стените и да окача платната.
— Ще ви помогна — тя съблече сакото си. — Колко плащате тук? Арт плесна с ръце.
— Десет долара на час. Обичам ви! Как ви е името, миличка? О, Лорийн! Ето телефона, там има стол. Ей сега ще намеря списъка. Трябва да зная колко от тях потвърждават поканата, за да поръчам виното.
— Поканите изпратени ли са?
— Да, скъпа, но в тях е посочен старият адрес на галерията. Не направя ли откриването навреме, губя доброто си име. Ще ми се разгони фамилията! — Той включи факса. — Започвайте, миличка. Бъдете обаятелна и в същото време спазвайте дистанция. Най-важното е да измъкнете отговор ще дойдат ли или не.
Лорийн извади пакет цигари и хвърли поглед на списъка. Някои имена бяха отбелязани със звездички, други — с цветен флумастер.
— Какво означават звездичките? Важни персони?
— Не, просто готини ебачи. — Арт изквича от удоволствие и в същото време на вратата се позвъни. Все още ухилен от собственото си остроумие, той се обърна и излетя от стаята.
Радостни писъци и възклицания изпълниха помещението. След малко Арт се върна, натоварен със сложна конструкция от аранжирани цветя, следван от двама натруфени травестити. Единият носеше кошница с продукти и каса минерална вода. Другият вървеше след него, натоварен с още два огромни букета.
— Запознай се с най-добрите ми приятели, Нала и Диди. Ще помагат в аранжирането на платната. А това е… — обърна се Арт към нея — как ти беше името, миличка? Тя ще телефонира на поканените. Ще бъде нашата Мис Петък.
Докато Диди и Нала разопаковаха, Лорийн извади един бял лист и започна да набира първия номер. Диди постави пред нея чаша минерална вода и пусна касетофона. Тя изтръпна в очакване на някакъв оглушителен рок. За нейна изненада в малката стаичка се разнесоха първите тактове от Деветата симфония на Малер.
— Обичате ли опера? — дрезгавият му глас звучеше тихо и задушевно.
— О, да — отвърна Лорийн. Никога през живота си не беше слушала оперна музика.
Докато разговаряше по телефона, тя с учудване наблюдаваше как Арт и неговите две приятелки работят със спрейовете. За няколко часа бяха боядисани стените с бързо съхнеща бяла боя, подът беше изметен, боклукът — изхвърлен. Въоръжени с мечета, тримата вече боядисваха входа на галерията.
— Добър ден, обаждам се от името на Арт Матюз във връзка с откриването на неговата нова галерия — любезно и едновременно делово подхващаше тя. После съобщаваше адреса, часа и уточняваше, че виното и сандвичите ще бъдат сервирани след седем. Повечето от поканените отговаряха, че ще се постараят да дойдат, и само двайсетина уверено потвърдиха поканата.
Тя пресушаваше втора бутилка минерална вода, когато Диди пусна увертюра на Пучини и усмихната до ушите, взе да нарежда на масата бананов сладкиш, плодова салата и сандвичи с пастет. Лорийн скришом наблюдаваше големите й, изцапани с боя ръце. След малко тримата се събраха на кратка почивка и заобсъждаха най-подходящите места за поставяне на картините. От време на време Арт надничаше през рамото й да провери докъде е стигнала. Наближаваше десет часът, когато набра последния номер от списъка. Беше някой се Крейг Лайл, който поиска да го свържат с господин Матюз. Арт подаде четката си на Нала.
— Арт на телефона… — започна той. Лорийн стана и се протегна. Гърбът я болеше, устата й беше суха като пясък. Нала и Диди вече разопаковаха платната.
— Добра новина — извика Арт, като затвори телефона. — Крейг Лайл ще присъства, милички! Вече можеш да си тръгваш, но искам утре да дойдеш пак — обърна се той към Лорийн и погледът му се закова на белега й. — Какво си направила със себе си, за Бога? Автомобилна катастрофа или нещо друго?
— Катастрофа — тя отстъпи назад и неволно взе да опипва белега си.
— Мила, това може да се оправи. Познавам най-добрия хирург в града. — Той я прегърна през кръста с едната ръка, докато с другата ровеше из джоба си. Най-после извади тънък портфейл и отброи трийсет долара.
