стане полицай не беше нищо друго освен акт на протест. Лорийн мразеше баща си заради студенината му. Негов любимец беше братчето й Кит. Каквото и да поискаше малкият, той правеше всичко възможно да задоволи капризите му. Кит беше гордостта на семейството.
Майка й, плашлива, емоционална женица, пиеше тайно, за да си вдъхне повече самоувереност, докато стигна до тежък алкохолизъм. Почти никога не излизаше без да е изпила поредната дажба от бутилката. Най-неловко беше положението, когато колегите на мъжа й я връщаха вкъщи с патрулната кола. Каквото и да направеше в пияно състояние, бащата на Лорийн никога не я обвиняваше за нищо. Когато крадеше пари или обиждаше, внимателно я отвеждаха в стаята й, заключваха я вътре, а неудобният момент биваше замазван с обяснения, на които никой не вярваше. Лорийн често си запушваше ушите с възглавницата, за да не слуша сърцераздирателните хлипания на изтрезнялата и разкайваща се жена. В дома настъпваха мир и ред само до следващото напиване. Когато израсна, рядко мислеше за майка си. Сега виждаше бледото й лице, провисналата руса коса, белите й пръсти, нервно въртящи брачната халка, и зачервените очи. Лорийн бе копие на майка си, може би затова баща й не проявяваше особено внимание към нея. Не знаеше кога и защо майка й бе започнала да пие. Баща й я караше да намира скритите из дома им бутилки и да ги излива в мивката. В началото винаги му казваше колко бутилки е намерила и къде. Следваха побоища и скандали, за които се чувстваше виновна. По-късно започна да защитава майка си. Изливаше бутилките, без да информира баща си. Елън Пейдж умря тихо, както спеше, само на четиридесет и две години. На тринайсет години Лорийн стана домакинята вкъщи. Готвеше, чистеше, чакаше баща си и брат си. Често наблюдаваше през прозореца как отиват на мач. Винаги заедно, като приятели, а не като баща и син. После дойде катастрофата. Две деца бяха блъснали брат й с открадната кола. Не се беше сещала за брат си от доста време. Сега го виждаше пред себе си, чуваше гласа му: „Здрасти, върнах се. Има ли нещо за ядене?“ Той никога не спомена за „проблема“ на майка им. Когато майка й повръщаше, караха Лорийн да изчисти и да я измие, както се мият малки деца, а той се заключваше в стаята си и надуваше касетофона.
В онази вечер Кит не се върна вкъщи за вечеря. Баща й реши да телефонира. И сега усещаше мириса на пържолата и пържените картофки, които сервираше на масата, когато видя ужасеното му лице. Слушалката падна от ръката му и той облегна глава на стената. После удари с юмрук стената и изскочи в коридора.
— Катастрофа с Кит — докато обличаше сакото си, успя да извика той и се втурна навън.
Така двамата останаха сами. До края на живота си баща й не можа да се примири със загубата на сина си. Скръбта го направи още по-студен и безразличен към нея. Дори и да бе изпитвал гордост от това, че я приеха в полицейската академия, никога не го показа. Почина три седмици преди нейното дипломиране.
Лорийн продаде къщата и се премести в апартамент. Докато събираше вещите си, попадна на снимки на майка си и откри, че на младини Елън Пейдж е била крехка плаха хубавица. Намери и няколко албума, в които всеки успех на брат й бе документиран за потомците, а само една-две нейни снимки бяха прибрани в един плик.
Изгори повечето от семейните спомени и продаде мебелите. Запази само една снимка на брат си и сватбената фотография на родителите си. Чувстваше, че би могла да ги обикне като семейство, но не можа, защото всъщност не бяха семейство. И ето, сега нямаше нищо, дори снимка на Майк и децата. Извика ги в паметта си и те дойдоха — малката Джулия, сладкото личице на Сали и… Майк. Мисълта, че ги е загубила безвъзвратно, я натъжи. За да се освободи от тягостното чувство, започна да брои мръсните петна по тавана.
Събудиха я тежките стъпки на Роузи в кухнята. Беше се схванала от неудобната поза, в която беше заспала.
— Закъснявам — както винаги кисела по това време, Роузи нагъваше овесени ядки с мляко. — Ще нахраниш ли котката?
— Мислиш ли, че алкохолизмът е наследствен? — Лорийн се протегна и седна на масата.
— Ако идваш редовно на нашите събрания, ще разбереш и това. — Остави празната купа в мивката. — Казват, че уж бил. Защо не прочетеш брошурите, които ти оставих?
Докато приятелката й се миеше в банята, мълчешком благодари на Бога, че не беше изпила онази бира. Бе извоювала от пагубната си слабост още един трезвен ден.
На ъгъла на улицата Роузи се размина с патрулната кола. Двамата офицери провериха адреса и надникнаха по разнебитеното стълбище. Шофьорът на таксито не беше сигурен дали това е адресът, на който беше оставил жената, но знаеше улицата и датата. Описанието, което даде за клиентката, съвпадаше с това на другите двама свидетели. Спомняше си, че я е взел близо до паркинга на супермаркета и че един от предните зъби на клиентката му бил изваден.
Лорийн се изучаваше пред огледалото. Костюмът й беше един номер по-голям, но пъхна сакото в полата, за да изглежда като блуза. Резултатът беше повече от задоволителен. Сложи си перлените обеци на Роузи, гримира се с нейните сенки и руж и тъй като всички червила на приятелката й бяха крещящо оранжеви, сложи на устните си малко балсам. Когато на вратата се позвъни, за миг се поколеба — трябваше първо да поиска разрешение от Роузи да използва обеците й. Ако се е върнала, отново щеше да се нацупи. Последва втори звън. Вече знаеше, че не е Роузи. Тя би си отворила сама, затова реши, че може би е Джейк.
В шока си отстъпи крачка назад, докато единият от полицаите мина покрай нея и влезе в жилището. Искал само да й зададе няколко въпроса. Другият остана пред вратата. Лорийн запали цигара и приседна на края на дивана, доволна, че поне беше успяла да оправи леглата.
— Тук ли живеете?
— Да.
— Как се казвате?
— Лора Брадли. Всъщност тук съм на гости, този апартамент не е мой.
— Чий е?
Лорийн каза името на Роузи. Описа я като жена наближаваща четиридесетте, с тъмна коса.
— Дебела ли е?
— Не, защо? — полуусмихната отвърна. — Да не се е случило нещо лошо с нея?
— Тук ли бяхте вечерта на седемнайсети миналия месец? Лорийн кимна.
— Идвал ли е някой друг по това време? Някой, дошъл дотук с такси?
— Не. Сега си спомням…
Полицаят стана и отвори вратата на банята.
— Само двете ли живеете тук? Никой друг? Един нисък мъж с тъмна коса?
— Жилището е прекалено малко — засмя се тя. — Защо питате?
Снимката беше много по-голяма от онази в портфейла, но Лорийн веднага позна собственика на колата. Собственика на портфейла.
— Познавате ли този мъж?
— Не, за съжаление. Какво е направил?
— Бил е убит, госпожо. Не четете ли вестници?
Тя се постара да изглежда умерено шокирана и стана. — Може да е живял тук, преди аз да дойда. Ще попитам приятелката си.
— Благодаря. — Полицаят прибра снимката в джоба си. — В интерес на истината ние се интересуваме само от жената. Шофьорът на таксито си спомня, че я оставил в този квартал.
— Той се усмихна. — Но вие не отговаряте на описанието й. Очевидно сме попаднали в друго жилище. Благодаря ви за съдействието.
— И жената ли е била убита? — попита невинно, докато го изпращаше.
— Не. Предполагаме, че е познавала мъжа, който е шофирал колата на убития. Имаме двама свидетели.
— И те са видели, че тази жена идва насам?
— Не. Видели са я на паркинга на местния супермаркет. Освен това разбрахме, че е дошла дотук с такси. Разпитваме всички, които живеят на тази улица. Сигурно е била забелязана, защото е била цялата в кръв.
