връщаш се към нормалния живот. Но това е домът на Роузи, а тя няма пари да издържа себе си, камо ли още един човек.
— Добре, ще се махна. — Тя рязко затвори книгата.
— Не е нужно да се махаш, но трябва да си намериш работа, да даваш пари за поддържането на домакинството, да помагаш в домашната работа. Когато стъпиш на крака, ще можеш да помислиш и за самостоятелна квартира.
— Не зная… — Погледна лакираните си нокти и се обърна към Джейк. Светлите й очи бяха широко отворени, безизразни, непроницаеми. — Отдавна не съм работила сред нормални хора. Джейк. Може би вече не съм способна да нося отговорност. Живея ден за ден. Въпреки това разбирам проблема и ще напусна.
— Къде смяташ да отидеш?
— Не зная — сви рамене. — Какво те засяга?
— Засяга ме, и то много, особено след стоматологичните инвестиции, които вложих в тебе. Не искам да напуснеш, само за да се върнеш в тинята. Защото, ако излезеш оттук без предварително избрана цел, скоро пак ще обикаляш бардаците.
— Бардаците… — Тя прокара пръсти по белега на тила си. — Там, където се запознахме? Шегувам се, Джейк, не се засягай. Уморена съм. Ако нямаш нищо против, бих искала да си ходиш…
— Ще сваря кафе. — Той стана и тръгна към кухнята. Виждаше, че иска да я остави сама, но още не беше казал всичко. — Ще си тръгна, но нека първо да поговорим. Както казах, трябва да си избереш цел. — Лорийн хвана книгата, но той я грабна от ръката й. — Номера можеш да пробутваш на Роузи. Тя е отчаяна, слаба и има нужда от близък човек, за да не мисли за собствените си проблеми. Сега обаче ще трябва да смениш курса, разбра ли?
— Ти си смени курса, Джейк! Щом си толкова загрижен за нея, защо не вземеш да я изчукаш поне веднъж? Не виждаш ли, че това й е проблемът. Не е лягала с мъж от пет години.
Прииска му се да я зашлеви, но се сдържа.
— Тебе май неотдавна те чукаха, помниш ли? — попита, без да отмества поглед от бледосините й очи.
— Достатъчно, за да ми стигне за цял живот.
— В това поне съм сигурен. Има достатъчно пияници, които ходят по курви срещу едно питие.
Лорийн го напсува.
— Нуждаеш се от Роузи, от нейния дом, защото тя е всичко, което имаш. — Джейк сграбчи кокалестата й китка. — Но ти я използваш. Аз искам само да помогна. Ти вече започваш да мислиш за себе си, а това е добър признак.
— Така ли?
— Да. Изглеждаш десет пъти по-добре от времето, когато дойде. Но трябва да помислиш и за бъдещето си.
Тя не показваше и най-малкия признак, че разбира нещо, но все пак изпи кафето си и го слушаше с поглед, закован в стената. Той остави лист с няколко телефона, където можеха да й предложат работа, и си тръгна, потиснат и разочарован. Лорийн даже не му благодари за пакета цигари, който й остави.
Когато приятелката й се върна, апартаментът беше изчистен, леглото й беше оправено, банята светеше и дори котката беше нахранена. Роузи измънка една благодарност под носа си и сложи на масата пазарската чанта. Беше купила пържени картофи, печено пиле и няколко коли. После се зае с вечерята, докато Лорийн продължаваше да гледа телевизия и отговаряше със свиване на рамене на всеки неин въпрос. Вечеряха в мълчание. Лорийн оглозгваше всеки кокал, накрая почисти чинията с парче хляб. Роузи се премести пред телевизора, докато тя вдигне масата и измие чиниите.
— Джейк беше тук — подхвърли, след като оправи кухнята.
— Зная.
— Утре ще започна да си търся работа. Ще плащам част от наема.
— Чудесно — кимна Роузи. — Идваш ли на събранието тази вечер?
— Добре — с колебание отвърна тя.
Както и преди, Лорийн седна на последния ред и извади списъка с обявите, без да обръща внимание на това, което говореха. По едно време усети, че се облива в пот, и излезе в коридора. Изпи около литър преди усещането за пясък в устата й да изчезне. Чешмата се намираше до голямо табло за обяви и тя записа един магазин за дрехи втора употреба.
Роузи надникна през вратата обезпокоена от отсъствието й, но щом я видя да си записва обяви, въздъхна с облекчение.
— Ще трябва да си купя някакви дрехи, за да ходя на работа. Тук някакъв магазин обявява разпродажба на дрехи втора ръка.
Искаш ли да дойдеш с мене?
Едва в магазина, докато Лорийн опаковаше костюми, блузи, обувки, Роузи се запита колко ли струва всичко това? Тя й каза, че е платила петнайсет долара, тъй като магазинът щял да се мести и съдържателката искала по-скоро да се отърве от стоката. Всъщност беше платила над сто и петдесет и сега разполагаше с по-малко от сто долара. Не си даваше сметка, че използвайки парите за нещо различно от алкохол, бе направила още една стъпка напред.
Приятелката й седна с кутия кока-кола, докато Лорийн пробваше дрехите.
— М-м добре… не е лошо. Това ми харесва — мърмореше тя и от време на време прокарваше пръсти през косата си. Изпитваше завист към крачещата напред-назад като манекен Лорийн. Дрехите бяха качествени, особено една блуза от кремава коприна и онзи чифт кафяви велурени обувки, които изобщо не бяха носени.
— За какво са ти всички тези парцали? Като гледам списъка на Джейк, едва ли ще можеш да ги носиш като миячка или келнерка.
— Може пък да си намеря истинска работа — отвърна й, докато се въртеше пред огледалото.
— Каква например?
— Администратор. За нея трябва да изглеждам добре. Посрещам посетители, въвеждам ги и прочие. Кой знае, може да извадя и такъв късмет.
— Може и да не го извадиш — подсмръкна другата жена. Лорийн не можеше да спи. Че диванът беше твърд и неравен, бе само най-малката причина. Мисълта за следващия ден не й даваше миг спокойствие. Четири пъти ходи до тоалетната, като внимаваше да не събуди Роузи, която хъркаше като кит. Беше жадна и изпи колата и минералната вода. Обливаше я студена пот. Към полунощ се започна. Реши, че една бира ще й помогне да заспи, навлече старата рокля на Роузи и открехна външната врата. Нуждата от глътка алкохол погълна цялото й същество. Не можеше да мисли за нищо друго.
Тъкмо излизаше навън, когато видя патрулната кола и двамата полицаи, които оглеждаха прозорците на сградите. Тя остана няколко минути неподвижна и се върна. Проследи ги от прозореца и когато изчезнаха от погледа й, без да се съблича, легна на дивана. Очакваше, че един ден ще я намерят. Значи бяха открили шофьора, който я доведе дотук. Погълната от собствената си метаморфоза и благодарение на привидната незаинтересованост от страна на полицията, бе престанала да мисли за това. Сега си спомни…
Вместо да обмисли настоящето обаче, Лорийн се върна към далечното време, когато сама бе полицай, при това единствената жена в участъка. Не можеше да отиде даже в тоалетната, без всички останали да разберат. Наложи се заради нея да направят женска тоалетна. Партньорът й от патрулната двойка побесняваше, когато постоянно го караше да отбива до обществените тоалетни. Стигна дотам, че не пиеше вода през целия ден, за да не ходи в тоалетната. Измислиха й прякор Златната Камила, защото дори и в най-голямата жега не приемаше никакви напитки. По-късно не само започна да пие, но можеше да засрами своите колеги. Всичко започна като излишно перчене, за да покаже, че е не по-лоша от всеки друг мъж в участъка, независимо дали е дежурен или не.
Полузаспала, Лорийн извика в паметта си времена, за които не се беше сещала от години. Виждаше се винаги в униформа, а най-много я порази постоянното унижение, което е трябвало да понася. Жена в един мъжки свят, който нито за миг не я допусна в своя кръг. Тя се беше борила за всеки сантиметър от изкачването си в йерархията. Трябваше постоянно да доказва, че е по-способна от мъжете. Не беше по- образована и ако баща й не беше полицай, едва ли някога би помислила за такава работа. Желанието й да
