пак заприлича на галерия и, кой знае, Арт може би щеше да изкара и някой долар от нея. Кои бяха Нала и Диди? Може би работеха в друга галерия или в някой нощен клуб? Харесваха й, те и Арт. Може би нещата можеха да се променят. Дали да не послуша Роузи и Джейк и да се радва на всеки ден, преживян без алкохол, и да не прави планове за бъдещето?
Сънят я завладя още преди спомените да изплуват в паметта й. Не знаеше, че колкото по-дълго време остава трезва, толкова по-често виденията от миналото ще излизат на повърхността и ще я преследват, подобно на мъртвия й брат. Миналата нощ бе успяла да прогони Кит, но дали щеше да се справи с другите? Колкото повече миналото приближаваше настоящето, толкова по-ясно щеше да вижда прогонените с алкохол призраци.
На закуска Нала се срещна с Къртис и му плати таксата за предната нощ. Приятелката й все още не се появяваше, макар че часът наближаваше шест, и тя предположи, че е попаднала на клиент от някой хотел. Къртис също беше кисел и постоянно разпитваше останалите, дали не са виждали Холи.
Диди я чакаше вкъщи с кърпа лед на челото.
— Добре ли си? — наведе се загрижена Нала.
— Виж ме — изхлипа Диди и махна компреса. Окото й беше посиняло от огромен кръвоизлив. — Черно е, а като слизах от колата, си изкълчих и глезена. Целият е отекъл.
Нала веднага приготви леден компрес и го наложи върху крака й. Физиономията можеше да се оправи някак си, но без здрави крака Диди би останала и без клиенти.
— О, сега се сетих откъде познавам Лорийн Пейдж — отново изохка Диди. — Събранието на бившите алкохолици, миналата седмица, помниш ли?
— Добре, де. — Нала съсредоточено триеше лицето си с тоалетно мляко. Странно, не помнеше да е виждала Лорийн на онова събрание, а по принцип винаги запомняше лицата на хората.
— Как ще отида на откриването с това лице? — продължаваше да хленчи Диди. — Арт няма да ме пусне.
— Къде се подреди така? — Нала погледна остатъците от грим върху памука и с удоволствие погали меката си кожа. — Разтревожих се, но реших, че може да си извадила късмет с някой мераклия. Холи също не се е мяркала от миналата вечер и Къртис е бесен.
— Едва пристъпвам, както виждаш. Боже мой, на какво приличам в лицето! Голям късмет, няма що!
— Ще се оправиш. Отокът ти ще спадне, а синината може да се замаскира с пудра. Спомням си как веднъж един задник ме халоса право в носа. Мислех, че ще умра. Очите ми бяха подути и посинели, главата ме цепеше. Затова пък обонянието ми се оправи.
Диди махна компреса и се ококори въпреки отока. После отново нададе той, но Нала остана безучастна и с изражение на погнуса окачи в гардероба изцапаната нощна премяна на контузената. Изведнъж погледът й попадна върху връзка ключове на масата. Обзе я паника. Защо Диди е върнала обратно ключовете?
— Къде е колата? — попита тя и Диди бавно свали леда от очите си. — Какво си направила с колата?
— Трябваше да я оставя отвън, не можех да вървя.
Нала изруга. Искаше й се да я зашлеви, но се овладя, грабна ключовете и затръшна вратата след себе си. Диди рухна върху възглавниците и се преви на две. Понякога Нала наистина я вбесяваше. Нямаше ли чувства? Обзе я самосъжаление, но се сети за скрития под възглавницата пръстен с топаз, измъкна го и го надяна на пръста си. Това я ободри. Слава Богу, че успя да запази поне него.
Първите лъчи на изгряващото слънце багреха в тъмнооранжево лъскавия бежов линкълн. Приближаващата патрулна кола рязко спря, вероятно за да провери защо лимузината е оставена в забранена за паркиране зона. Едното от ченгетата слезе, записа регистрационния номер и тръгна обратно към полицейската кола, но подаващото се от багажника парче розов плат привлече погледа му.
Полицаите се обадиха в участъка и въпреки че лимузината не беше записана за издирване, решиха да направят оглед. Вратите бяха отключени и докато единият надничаше в купето, другият отвори багажника.
Тя лежеше свита на една страна, със смазано на пихтия лице и разбит в основата череп. Едва ли някой би я разпознал, ако не беше тънката гривна на глезена й. На нея с позлатени букви бе изписана дума, която ги накара да предположат, че се е казвала Холи.
Глава 4
Лорийн се събуди и реши да изчисти жилището преди Роузи да е станала. Сгъна чаршафите и сложи в сака дрехите, които трябваше да отнесе в пералнята. Докато приготвяше кафето, започна да изброява наум какво да купи от супермаркета.
По някое време Роузи се надигна от леглото, огледа се и пусна в ход обичайното си сутрешно настроение. Ранната домакинска активност на приятелката й можеше само да го засили.
— Имаш ли нещо за пране? — попита Лорийн, докато чистеше с прахосмукачката.
— Исусе! Откъде да зная по това време на деня? Може ли да спреш това бръмчило поне докато закусвам?
Последва тръшване на врата. Без да чака по-конкретен отговор, Лорийн взе сака с бельото и излезе.
Тръгна направо към супермаркета, същия, на чийто паркинг убиецът я нападна, но тя не се замисли много над този факт. Всичко, което бе извън нейното настояще, вече не я засягаше, а и паркингът беше от другата страна на сградата.
За първи път от години насам влизаше в магазин. Обходи няколко пъти дългите редици с продукти, но не избра нищо. Гласът на радиоточката, рекламиращ „покупката на деня“, се сливаше с тракането на касовите апарати, подвикванията на продавачките, пищенето на баркодовите апарати. Стори й се, че тя единствена в магазина чува този хаотичен шум. Останалите клиенти сновяха между гондолите, сякаш се състезаваха кой пръв ще стигне от точка А до точка Б.
Замаяна от този отдавна забравен свят, най-после избра пакет домати и ги постави на теглилката. Найлоновата торбичка бе залепнала. Помъчи се да я разтвори, но зад нея се събра опашка и тя безпомощно я подаде на магазинерката.
— Извинете, бихте ли ми показали как се отваря това? Продавачката дори не вдигна поглед от етикетите, които лепеше с нещо подобно на пистолет. Докато я наблюдаваше, Лорийн най-после разбра откъде идват тракащите звуци наоколо. Тя изчака стрелбата да спре и повтори въпроса си:
— Как се разтваря това нещо?
Без да каже и дума, жената пусна пистолета в джоба си, наплюнчи пръсти и разтри единия край на полиетилена. После го тръсна два пъти и й го подаде обратно.
— Много хигиенично! Благодаря! — Лорийн понечи да тръгне, когато забеляза, че докато се е занимавала с торбичката, някой бе отмъкнал пакета с домати.
Тя купи салата, кисело мляко, плодове, хляб, овесени ядки и фъстъци. Тъкмо оглеждаше пакет череши, когато треската отново я сграбчи. Лорийн се изпъна, за да прогони призрака, и тръгна към хладилния сектор. Цялата трепереше, ръцете й лепнеха от студена пот. Отвори широко вратата на фризера за сладолед, за да се разхлади, и облакът от снежна мъгла я пренесе в деня, когато за първи път отвори хладилник с мъртвец. Заданието се състоеше в сваляне на отпечатъци от труп. Без да издава отвращението и страха си, тя стисна картончето с мастилото и повдигна вкочанената ръка.
— Свали отпечатъците, Пейдж! После ги остави в досието! Жената беше цветнокожа, на около петдесет години. Лорийн не посмя да погледне лицето и се съсредоточи върху свалянето на отпечатъците. Успя с усилие да разтвори единия пръст, но щом го пусна, той отново се сви. Не забелязваше, че целият екип наблюдава с насмешка борбата й с вкочанените пръсти. Най-после успя да обърне нагоре дланта на мъртвата и да я опъне, но когато се помъчи да нанесе мастилото върху пръстите, се оказа, че ролката е залепнала в ръката й. Чу се мъжки кикот. Само един от по-възрастните полицаи прояви съчувствие и пристъпи към нея. Той рязко удари мъртвата ръка в лакътя и сгърченият юмрук се отпусна. След заданието останалите го притиснаха до стената за оказване помощ на новобранец. Тогава Лорийн се засмя пресилено,
