сварено кафе. Роузи претопли няколко кифлички и слезе да провери дали не са пристигнали неделните вестници.
Лорийн излезе от банята гримирана, облечена с нова блуза и стария спортен костюм. Вече не се нуждаеше от грима и бижутата на Роузи, защото имаше свои. На ушите й блестяха фалшиви перли.
— Не само изглеждаш, но и миришеш страхотно! — ахна приятелката й. — На работа ли отиваш?
— Да днес ще посрещаме някакъв голям търговец на картини от Ню Йорк. Трябва да отключа галерията. Извинявай, ако съм те събудила.
— Нищо. Ще хапнеш ли кифлички?
— Благодаря, вече закусих. Трябва да тръгвам.
Когато след час Джейк позвъни, Роузи все още прелистваше вестниците.
— Добро утро. Вън е страшна жега още от сутринта. Къде е Лорийн?
— Тръгна за галерията. Искаш ли кифлички и кафе?
— Няма да откажа.
Тя сложи пред него каната и чинията със закуските, като не пропусна да си вземе още една, после му подаде няколко страници от вестника. Настъпи мълчание, в което двамата дъвчеха съсредоточено, четейки новините.
— Намерили са още един труп — обади се най-после той. — Проститутка от Санта Моника. Същото убийство като онова преди два месеца.
— Тя излъга! — извика Роузи и пусна вестника. — В никаква галерия не е трябвало да ходи. Тръгнала е за Санта Моника при дъщерите си. Боже, колко е потайна! Знам, че е намерила адреса им, защото го видях записан на едно листче до телефона. Сигурна съм, защото е взела и куклите. Кажи ми, защо трябваше да ме лъже?
— Такава си е, какво да се прави… — той сгъна вестника. — Искаш ли да я изненадаме? Хайде да пребоядисаме кухнята, докато се върне оттам.
— Надявах се, че вече си се отказал от тая работа — намуси се тя. — Мразя да боядисвам. Гърбът ми се схваща, получавам мускулна треска. Даже и Уолтър е като замаян. Котките не понасят миризмата на боя, нали знаеш? В края на краищата днес е неделя, ден за почивка.
Без да отговори. Джейк стана и започна да почиства кухнята. Бе толкова малка, че едва ли щеше да му отнеме повече от два часа. Надяваше се до вечерта да пребоядиса и спалнята и тогава наистина щеше да изненада приятно Лорийн.
Руни пуфтеше от горещина. Бе едва десет, а температурата прехвърляше двайсет и шест градуса. Мразеше да работи в неделя. Налагаше се да прекара целия ден в участъка, вместо да си почива под сянката на някое дърво на двора и да чете пресата. Докато вървеше по дългия коридор с вестниците под мишница, забеляза пред себе си Бийн и някакъв оплешивяващ мъж.
— Добро утро, капитане.
Руни се намръщи.
— Това е той, нали? — обърна се той към Бийн.
— Точно така. Работи на свободна практика. Изглежда добро момче, скромно и почтено.
Руни ги въведе в кабинета. Ендрю Фелоуз се оказа по-млад, отколкото бе очаквал. Преждевременното оплешивяване и големите уши, които се движеха нагоре-надолу, докато говореше, бяха единствените недостатъци на иначе красивото му, мъжествено лице. Колкото повече се въодушевяваше, толкова по- интензивно подскачаха ушите му, а професор Фелоуз си беше по принцип въодушевена личност. Ръкомахаше като диригент, а стройното му тяло, в безупречно чиста тениска и сини джинси, изглежда не можеше да стои неподвижно повече от две секунди. Руни го въведе в наскоро създадената секция за разследване на убийствата с чук. Стените бяха покрити с фотографии от всички разкрити до момента случаи, на бюрата бяха инсталирани компютри.
— И тъй, имате ли вече някаква хипотеза? — попита го Руни.
— Три дни изучавах материала по следствието. — Докато Фелоуз отвори куфарчето си, ушите му направиха един пълен оборот. — Опитах се да вникна в най-важните аспекти, да отделя семето от плявата. По-голямата част от материалите, които ми предоставихте, се оказа напълно безполезна. Ето защо насочих вниманието си основно върху онова подробно описание, получено по телефона от анонимната гражданка… — Той закрачи из стаята. Руни въздъхна отегчено, погледна Бийн, после втренчи поглед в тавана. Фелоуз плесна с ръце, — … която точно е описала убиеца с изключение на действителния му ръст. Това ме кара да мисля, че не го е познавала. Той очевидно е седял зад волана, когато тя се е качила в колата му, и следователно той също не я е познавал. Предлагам да му дадем някакво условно име, вместо непрекъснато да повтаряме „убиеца, убиеца“. Защо да не го кръстим Учителя поради липса на нещо по- добро? — Фелоуз се изсмя. — Извинете, но този негов словесен портрет много ми напомня един от моите университетски преподаватели.
Руни направи гримаса, която трябваше да прилича на усмивка. Фелоуз пристъпи към наредените на стената портрети на жертвите.
— И тъй, има основания да считаме, че всички тези жени плюс Норман Хейстингс са убити от Учителя, а Хелън Мърфи — той посочи погрешно друга фотография и Бийн го поправи, — ах, извинете, коя беше Хелън Мърфи, онази там ли? Та значи трупът на Хелън Мърфи е бил открит в багажника на изоставена кола. Предполагаме, че Учителят се е опитал да я убие, но не е успял. После я е проследил, защото е знаел къде живее или в кой район работи и тъй нататък, отново я е нападнал със същото оръжие и я е умъртвил. Прав ли съм?
— Да, да — въздъхна отново Руни, — но честно казано вие ни губите времето. От вас искаме да разберем, по-точно аз искам да разбера единствено що за човек е това копеле. Нищо повече!
— Това личи от подробното описание, с което разполагате. Но както и да е. Не ме прекъсвайте, моля. В цялата работа има някаква грешка. Когато се запознах с информацията за Хелън Мърфи, открих нещо, което ме обърка и смути.
Капитанът нервно се изкашля.
— Това, което можем да извлечем от описанието му, професоре, е, че копелето никак не е бедно, има добра заплата и…
— Да, да. Чакайте, ще стигнем и дотам. Това, което прави впечатление в случая с Хелън Мърфи, защото е напълно нелогично, е следното: една жена е била пребита почти до смърт, както личи от показанията на семейство Самърс. Предполагаме, че същата жена се е обадила в полицията, тоест предприела е смела стъпка към изобличаването му, описала е дори с какъв чук е била нападната. Питам се как е могла след всичко това отново да влезе в колата му? Предполага се, че той я е качил в колата си за втори път, нали? Впоследствие трупът й е намерен в катастрофирал автомобил, изоставен в някакъв двор месеци преди убийството, за разлика от останалите случаи, при които колите са били откраднати ден-два преди съответните убийства. Излиза, че нашият Учител е убил Хелън в една кола и после е пренесъл трупа й в друга. Ето защо убийството на Хелън Мърфи не съвпада със схемата на останалите убийства.
Руни се смръщи. Сам бе мислил върху това и имаше обяснение, но Фелоуз продължи, обръщайки се към Бийн:
— Дежурният, приел обаждането на непознатата, казва, че е говорила ясно и бързо. Отказала е да съобщи каквото и да било за себе си. Той не е успял да я попита дори как се казва, защото е говорела бързо, без прекъсване и накрая е затворила. Целият разговор обаче е бил записан. Така ли е?
Бийн кимна. Чувстваше се гузен от това, че Фелоуз говореше на него, а не на капитана.
— Разполагате със свидетелски показания за Хелън Мърфи, нали?
— Да, но повечето от тях не са записани от мен, а от…
— Коя е била Хелън Мърфи? — Прекъсна го Фелоуз и размаха ръце. — С рождено име Хелена Дупчек, алкохоличка, наркоманка, скандалджийка и… вече не си спомням всичките й подвизи. Имала изкуствени зъби, а според патолога и дефект на горната устна. Впрочем той личи и на ей тази снимка. — Той замълча, докато Руни бавно се надигаше от стола си, после отново започна да ръкомаха. — Един момент. Нашата анонимна свидетелка не каза ли, че господин Учителя тежи около осемдесет килограма? Това не ви ли се струва странно? Не е казала „дебел“, „строен“, „добре сложен“, а че тежи осемдесет килограма. Според вас така ли би се изразила Хелън Мърфи? Освен това изобщо не отчитате факта, че с тези изкуствени зъби и
