тръгвам.
— Съжалявам! — Той се облегна на парапета. — Може би им трябва повече време, за да свикнат с теб. Ако смяташ да се виждаш с тях редовно…
— Ти съгласен ли си?
— М-да, може би… Не зная, този път всички бяхме някак си неподготвени. Според мен те се уплашиха, че си дошла да ги вземеш. — Той я гледаше право в очите. — Ти… не си дошла за това, нали?
— Не бих направила нищо, което да ги разстрои. Освен това не ги познавам добре. Станали са толкова странни. Ти също си се променил. Сиси те е превърнала в „семеен“ мъж. Вариш кафе, слагаш масата…
Сиси се появи на верандата с поднос кафе, остави го на масата и отново влезе в стаята.
— Моля те, поръчай ми такси.
Лорийн въздъхна с облекчение, когато таксито спря пред къщата. Бе решила да задържи втората кукла. Не искаше Джулия да помисли, че майка й не знае колко е пораснала. Забеляза, че Сали дори не извади своята от кутията. Детето отказа да я целуне за довиждане и срамежливо се вкопчи в ръката на Сиси. Майк я целуна по бузата.
— Елате отново. — Сиси студено я изгледа и стисна ръката й. Докато наблюдаваше от прозореца на таксито как й махат, застанали един до друг, Лорийн разбра, че никога няма да дойде отново тук.
Помоли шофьора да мине край С&А. Магазинът беше затворен. Двете огромни зали бяха пълни с ретро автомобили, щандовете бяха отрупани със сувенири, коли — играчки, но колкото и да се взираше през витрините, Лорийн не забеляза копчета и бутонели. Наближаваше три следобед и жегата ставаше непоносима. Тя помоли шофьора да спре пред най-близкия супермаркет с намерение да се разхлади с чаша кока-кола.
В десет часа Роузи разтревожена позвъни на Джейк и му съобщи, че Лорийн още не се е прибрала. Той я успокои с предположението, че е останала да спи в Санта Моника.
— Защо не се обадиш, нали знаеш номера на телефона? — предложи с леко раздразнение. Беше капнал от умора и искаше да се наспи. Двамата бяха работили през целия ден, докато пребоядисат спалнята и кухнята.
В единадесет Роузи позвъни на Майк Пейдж. Отговориха, че Лорийн е тръгнала в три следобед. Тя отново се обади на Джейк.
— Какво очакваш да направя? Не съм й бавачка. Не нося отговорност за това, което Лорийн прави или не прави. Сега ме остави на мира — бе категоричният му отговор.
В полунощ жената си легна, но миризмата на прясна боя не й позволи да заспи. Направи си чай с лед, погледа телевизия, после постоя на прозореца и около два и половина заспа.
В понеделник сутринта отново набра номера на Джейк, но той бе на работа. Когато Лорийн не се появи до четири следобед, тя отиде до галерията. Беше заключена. Погледна през витрината и забеляза, че всички картини са свалени. Помещението изглеждаше изоставено.
На свечеряване, за да разсее тревогата си, тя се залови да оправя спалнята. Извади вещите на Лорийн от своя гардероб и започна да ги нарежда в купения два дни преди това шкаф. Докато преместваше обувките й, забеляза, че едната изглежда някак си пълна и откри скътаните в нея пари. Преброи ги, учудена откъде приятелката й е припечелила такава сериозна сума, после отново ги върна в обувката, засрамена, че рови в нещата й. И друг път го беше правила, разбира се, но съвсем добронамерено.
Джейк дойде към седем. От Лорийн все още нямаше ни вест, ни кост. Той отказа да излезе с колата на своя приятел да я търси и за разтуха заведе Роузи на събрание, сигурен, че Лорийн ще се появи всеки момент.
Върнаха се в десет. Около полунощ, когато привършваха вечерята си, отвън се разнесе дрезгав вик и двамата скочиха. Джейк даде знак на Роузи да остане на стола и надникна през прозореца.
— Върна се — въздъхна той, — но едва стои на краката си. Ще й помогна да се качи.
Лорийн залиташе по средата на улицата и размахваше някаква кукла. Блузата й беше разкъсана, полата й изхлузена и мръсна.
— Майната ти! — изкрещя на Джейк тя. — Пусни ме, лайно такова! И сама мога да вървя.
Той отскочи встрани с вдигнати ръце и Лорийн безуспешно се опита да го ритне. Докато го псуваше, забеляза, че минаващата край тях жена забави крачка, за да види какво се е случило.
— Какво си ме зяпнала, курветино? Върви си по пътя, че като те настигна…
Джейк с мъка я придума да се успокои, накрая успя да я хване и довлече до входа, но изкачването на стълбищата му отне четвърт час. Тя се заливаше в пиянски кикот, постоянно падаше и се свличаше надолу, после решаваше да се върне, защото изпуснала куклата. Накрая двамата се добраха до вратата.
— Здрасти, Роузи. Тоя още ли не те е чукал?
Докато мъжът я влачеше към дивана, Лорийн раздра напълно блузата си и я захвърли, после взе да опипва панталона му. Той блъсна ръката й и след кратко боричкане я пусна на дивана, но тя се прекатури и падна на пода.
— Пусни душа, Роузи! — извика той.
От Лорийн се разнасяше воня на повръщано, на урина и алкохол. Отказваше да пусне куклата дори и след като я понесоха към банята. Роузи я доразсъблече, докато Джейк я държеше под ледената струя, без да обръща внимание на голотата й. Само когато забеляза пресните синини и старите белези, хвърли многозначителен поглед към готовата да се разплаче Роузи. Лорийн постепенно утихна, остави се да я изсушат с кърпи, но отказваше да пусне куклата. Сложиха я в леглото заедно с нея.
— Остави я, като поспи, ще дойде на себе си — каза Джейк. Изхвърлиха дрехите й в кофата за смет. Той си тръгна угнетен, макар че случилото се не беше съвсем неочаквано, а и имаше горчив опит с Роузи. Лорийн поне беше по-лека, а това имаше значение, особено при изкачването на стълбищата. Роузи не заспа цялата нощ, уплашена, че приятелката й може да повърне както спи и да се задуши.
На сутринта тя стана и се опита да върви, но непоносимото главоболие я накара отново да легне.
— Кафе — бе единственото, което успя да изрече. Лицето й беше пребледняло, моравосини кръгове обрамчваха очите й. Роузи приготви торбички с лед и нежно ги постави на челото й.
Лорийн спа почти целия ден. Вечерта се събуди отново и взе душ.
— Какъв ден е днес?
— Сряда — отвърна плахо Роузи.
— Събуди ме в петък — изхриптя със слаба усмивка тя, преди отново да легне.
Последните два дни Роузи, останала без пари, трябваше да пазарува със скритите спестявания на Лорийн. Всеки път, когато вадеше обувката, тя си повтаряше, че ще обясни всичко на приятелката си веднага щом изтрезнее, и как един ден ще й върне взетото на заем.
В петък Лорийн стана. Притихнала, тя седеше с часове на дивана, взряна в някаква въображаема точка. Няколко пъти се опита да проговори, но гласът й секваше по средата на изречението.
— Мило, моля те, успокой се. Не е нужно да обясняваш нищо. Нали и аз съм била в същото състояние — каза й веднъж Роузи и я погали по челото. — Като се оправиш напълно, ще говорим.
— Благодаря — промълви едва чуто тя.
Приятелката й се усмихна, после отиде в спалнята, измъкна няколко банкноти от обувката и излезе. Бе решила да приготви пържоли на скара. Лорийн имаше нужда от силна храна. Вече беше платила със спестяванията й телефонната сметка и електричеството. „Не е кражба, а необходимост — успокояваше се тя. — Какво да се прави, като самата аз нямам пукната пара. Като се оправи съвсем, ще й обясня и ще й ги върна.“
В събота Джейк дойде да я види.
— Е, значи се върнахме в света на живите?
— И ти ли беше тук? — Тя се изчерви и го погледна със своя кос, почти кривоглед поглед.
— Кой, мислиш, те качи по стълбите? Къде се подреди така?
— Един Господ знае. Задникът ме боли, сякаш съм седяла на въглени.
Той извърна лице. Никога нямаше да я разбере. Беше способна да бълва мръсотии като уличница и в следващия момент да проговори като истинска дама.
— На твое място бих отишъл да се прегледам в поликлиниката. Не зная къде си ходила и какво си правила, но от тебе се разнасяше миризма на обор.
