— Аз… вече не пия, Майк — гласът й бе станал по-нисък и дрезгав, вероятно от цигарите.
— Добре, това е добре… — отвърна нерешително.
— Но сега като нищо ще се справя с една чаша.
Глава 7
Заслонила очи с ръка, тя се взираше към плажа, където играеха дъщерите й. Майк излезе на верандата с два албума и седна до нея. За един кратък миг раменете им се докоснаха.
— Ето ги моите момчета. Това е Чип. Истинското му име е Чарлз. А това е Майк младши.
Лорийн погледна разсеяно двете момченца, руси и красиви като майка си и започна да разлиства страниците назад, към началото. Синовете на Майк не я интересуваха. Тя задържа поглед на първата фотография. Помнеше деня, в който беше направена. Четиримата седяха около пианото, а усмихнатата Сали току — що бе извадила предния си млечен зъб.
Откъм плажа се чуха детски гласове и Майк вдигна поглед.
— Ето ги…
Тя стана и се надвеси над перилата. Сиси водеше за ръце двете момченца, зад нея вървеше стройна тъмнокоса девойка, а най-отпред бягаха Сали и Джулия и махаха с ръце.
— Боже мой! — промълви Лорийн.
С цепнати на коленете джинси и избелели тениски, загорели като Сиси, те изглеждаха толкова пораснали, толкова различни, че едва ли би ги познала, ако ги срещнеше на улицата.
— Да-а, бързо растат — усмихна се Майк.
Сали беше вече на десет години, а Джулия — на дванайсет, за кой ли път изчисли Лорийн. Шест години бяха голям период от време.
Още щом стъпиха на верандата, въодушевлението на двете момиченца изчезна и те се обърнаха назад да видят дали Сиси е с тях в този момент. Майк ги подкани да приближат. Джулия изглеждаше висока за възрастта си, също както Лорийн на нейните години.
— Здравей.
Лорийн се усмихна. Искаше й се да прегърне дъщеря си, но не посмя. Сали боязливо се криеше зад гърба на сестра си.
— Защо тримата не покажете на Лорийн албумите, а аз през това време ще приготвя обяда? — предложи Сиси и прегърна през рамо Джулия.
— Добре — тихо се съгласи детето.
Сали боязливо приближи и седна до Лорийн, но Майк тръгна след жена си към кухнята. На прага той се обърна да ги погледне, преди да затвори плътно вратата след себе си. Настъпи неловка тишина. Лорийн вече знаеше, че куклите са грешка, особено за Джулия, която бе пораснала и станала малка госпожица.
— Извинете, че не ви се обаждах — със заекване промълви тя.
— Няма нищо. Това съм аз, с първата награда по плуване в училище.
Лорийн се наведе да види снимката и напрежението започна постепенно да спада.
Обядът бе сервиран в къщата, за да избегнат все по-непоносимата жега. Джулия й показа банята, за да си измие ръцете, и Лорийн се възползва от тези няколко минути, за да разгледа етажа. Надникна в няколко от стаите, докато накрая намери стаята на дъщерите си. Цялата бе отрупана с плакати, сувенири, стари плюшени мечета. Полуотвореният гардероб бе претъпкан с дрехи, а леглата — неоправени, но беше стая, която всяко момиченце би искало да има. Последната врата, която открехна, водеше към кабинета на Майк. Голямото модерно бюро бе отрупано с папки и документи. Тъкмо затваряше вратата, когато съзря своя стара снимка с децата. Учудена, че той още я пази, пристъпи напред и се наведе над бюрото, за да я види по-добре, но без да иска събори на пода част от документите и изтръпнала, започна да ги събира. Едно от писмата задържа погледа й. Беше от фирма за реставриране на стари модели вносни автомобили и представляваше жалба срещу клиент, отказал да плати поръчаната от него кожена тапицерия на мерцедес, произведен през 1966 година. Не съдържанието на писмото обаче привлече вниманието й, а буквите С&А в символа на фирмата. Беше съвсем сигурна, че го е виждала някъде, може би не на бланка… „На бутонели!“ — сети се Лорийн, но в този момент чу гласа на Майк и побърза да излезе.
По време на обяда разговорът непринудено се завъртя около автомобилите.
— Каква кола караш? — попита тя.
— За тази челяд ми трябва най-малкото джип — изсумтя Майк и ощипа едно от момченцата. — Сиси обаче кара MG, спортна английска кола.
— Нямам представа какво е MG — отвърна Лорийн.
Сиси стрелна с поглед съпруга си и се усмихна.
— Беше по-скоро мой каприз. Постоянно е в сервиза, не защото катастрофирам често, а заради резервните части.
— Има ли добър сервиз наблизо? — невинно попита гостенката.
— Да, има — кимна Майк. — Специализиран в поддържане на старинни автомобили. Голям бизнес! Работят с марки като „Ролс-ройс“, „Бентли“, „Мерцедес бенц“…
— Самата компания голяма ли е? Колко служители имат? — прекъсна го Лорийн.
— Доста — озадачено я погледна Майк, — поне шейсет-седемдесет. Защо?
— Една приятелка си купи кола от Санта Моника — усмихна се тя. — Мисля, че фирмата се казваше С&А.
— Това е символът на компанията, за която говорим — кимна той. — Те са мои клиенти. А ти успя ли да получиш обратно шофьорската си книжка?
— Не още, но и без това не мога да си позволя кола — изчерви се тя.
— Не и кола от С&А — засмя се Майк.
— Вашата приятелка наблизо ли живее? — обади се Сиси.
— О, не. Знам само, че купи колата си от същата фирма.
В този момент Джулия стана и прошепна нещо на ухото на Сиси.
— Не, не може. Седни на масата — сви вежди тя. Детето се нацупи и демонстративно седна на стола си. Сиси вдигна съвършените си рамене. — Иска да играе тенис.
— Винаги играя тенис в неделя следобед — възрази Джулия.
— Не и тази неделя — предупреди я с пръст Майк. — А сега помогни на майка си да прибере масата и…
— Нека да излезе — Лорийн стана. — Иди да играеш тенис, Джулия. Аз и без това трябва да тръгвам.
— Както искаш, но след толкова път… — За да прикрие смущението си, Майк започна да събира чиниите.
— Ще дойда пак, ако нямате нищо против.
— Къде е Руфус? — попита Сали и всички започнаха да викат кучето, сякаш това беше най-удобният претекст да излязат от стаята.
Лорийн отвори сака си и извади едната кутия.
— Сали? — Тя излезе на верандата. — Донесох ти това. Може би е малко детинско за голямо момиче като тебе, но реших, че ще ти хареса.
Момичето отвори кутията.
— Говори ли? Моята приятелка Анджела има кукла, която говори, спи, плаче, пие вода и се напишква.
Лорийн гледаше с удивление тъжното лице на детето.
— Тази пие вода, а после, като й натиснеш стомахчето, изплюва водата в лицето ти.
Устните на Сали трепнаха.
— Това е шега — опита се да обясни Лорийн, но детето хукна към стаята, мина покрай Майк и се скри в кухнята. — Всичко е наред, Майк. Нали знаеш, че открай време трудно общувам с тях. Трябва да
