с изчезнало дете. Не можахме да открием нито една улика и бяхме на път да се откажем. Спомняш ли си жената, която видяхме пред ресторанта? Тя работеше по случая и накрая откри телцето на момиченцето в една от вентилационните шахти на училището. Лорийн, говорих ти за нея.
— Пияната по време на дежурство и прочие? — вдигна вежди помощникът му.
— По времето, когато детето изчезна, тя все още не пиеше. Беше добро ченге, старателна, всеотдайна. Както и да е, не искаше да се откаже за нищо на света, сигурна, че момиченцето е убито от портиера на училището. Нямахме никакви улики срещу него, напротив, човекът имаше желязно алиби. Шефовете я предупредиха да го остави на мира, забраниха й даже да посещава училището. Лорийн обаче продължи разследването в извънработно време. Работеше изцяло по интуиция.
Бийн се прозя и погледна часовника си. Не разбираше какво иска да каже шефът му с тази история. В коридора вече се чуваха стъпките на идващите за съвещанието полицаи.
— Не зная как, но накрая успя да го пречупи — продължи Руни, все така загледан през прозореца. — Извика го на разпит в участъка, може би за десети път, разпитва го шест часа. Капитанът беше бесен. Мислеше, че накрая злощастният портиер ще ни осъди за нарушаване на човешките права. По едно време тя излезе от кабинета с вид на олимпийски шампион. Вдигна нагоре палец и обяви, че портиерът е направил пълни самопризнания. Признал, че е убил детето.
Бийн вече не слушаше.
— Останалите вече дойдоха и ни чакат. Няма ли да започваме?
— Може би трябва отново да се срещнем с жената на Хейстингс. — Руни вдигна колана на панталона си. — Изглежда, трябва да пипаме по-здраво. Бяхме много снизходителни, а кой знае, Хейстингс може и да не е чак толкова почтен и праведен. Веднага ще подновим издирването на изчезналата свидетелка. Никакъв отказ от делото. Продължаваме, нали?
— Дори и да я открием — въздъхна помощникът му, — може да се окаже, че няма какво повече да ни каже освен това, което вече съобщи по телефона.
— Грешиш! Ще ни каже къде се е качила в колата му. Знае много повече от това, което е казала по телефона. А сега да започваме, че и неделята мина. Трябва да намерим тази кучка на всяка цена, а дотогава — никакви отпуски и почивки.
Таксито спря пред триетажна къща с изглед към океана. Не беше нещо особено, но Лорийн веднага изчисли, че струва поне три милиона долара. Майк Пейдж очевидно печелеше добре.
— Ще обикаляме ли още или ще слезете? — попита шофьорът.
— Ще се поразходя още малко.
— Добре, госпожо, както желаете.
Колата направи още една обиколка на Санта Моника и се върна пред къщата на брега.
— Дотук, госпожо. Имам клиент с предварително заявен час и трябва да тръгвам, ако не възразявате…
Лорийн разбираше, че шофьорът лъже, може би защото бе неделя и бързаше да си отиде вкъщи. Още щом плати и слезе, колата избръмча и изчезна. Тя остана сама на алеята, водеща към дома. Нямаше сили да пристъпи напред, но вече не можеше и да се върне. Стоеше неподвижна като стълб.
— Лорийн? — прозвуча познат до болка глас.
Тя се обърна и заслони с длан очите си. Сърцето й биеше до пръсване, кръв нахлу в главата й. Той приближи по алеята, а до него пристъпваше голямо рунтаво куче. Бялата спортна риза още повече подчертаваше загара му. Забеляза мрежата от ситни бръчици около очите му, но освен тази едва забележима следа на времето, той си беше същият, какъвто го бе видяла за последен път.
— Здравей. Очаквах те по-късно — усмихна се широко и посегна към чантата й.
— Взех такси. Нося нещо дребно за децата. Ще си тръгна днес, няма да оставам…
Той я хвана под ръка и я поведе към къщата, но след няколко крачки спря.
— Те отидоха да поплуват, но няма да се бавят дълго. Тъкмо ще поговорим, докато ги чакаме.
Тя тръгна към вратата, но Майк влезе отстрани, през големите френски прозорци на верандата.
— Хубава е. — Гласът й прозвуча глухо.
— Да, макар че ме разорява, но какво да се прави, децата я харесват. — Той направи кратка пауза. — О, може би не знаеш, че имам двама сина. Слязоха на плажа с Кати и момичетата.
Лорийн кимна и реши, че Кати е мащехата им. Влязоха в огромна стая, чиито прозорци гледаха към океана. Навсякъде бяха разхвърляни играчки, вестници и дори чинии с остатъци от закуската.
— Извинявай за бъркотията. В неделя не се занимаваме с домакинска работа.
Тя седна на широкия диван и започна разсеяно да разглежда картините, килимите, песъчинките, пръснати навсякъде по пода.
— Мога ли да пуша?
— Разбира се. — Майк прибираше разхвърляната маса. — Ей сега ще намеря пепелник.
Пръстите й трепереха, докато палеше цигарата и тя погледна дали Майк забелязва това, но той излизаше от стаята с куп чинии. Вратата се затвори. Останала сама, Лорийн пристъпи към стъклената стена, вдишвайки дълбоко дима, за да потисне вълнението си.
Навел глава, Майк стисна ръба на мивката и се опита да овладее шока от срещата. Защо бе толкова остаряла и хилава? Кожа и кости, и този грозен белег на бузата, който създаваше впечатление, че е кривогледа… Той тръсна глава. Съжаляваше, че няма достатъчно време да подготви поне момичетата. В този момент чу гласа на Сиси. Понечи да й каже, че не трябва да слиза долу, но преди да успее, тя изтича по стълбите и влезе в хола. Той остана заслушан до вратата.
Загърната в свободно памучно кимоно, по което дългата й до кръста коса падаше като пепеляворус водопад, Сиси влезе в хола и за миг замръзна на място. Красивите й ръце дръпнаха кимоното, под което беше съвсем гола.
— Извинете, не знаех, че в стаята има някой…
Бе силно загоряла от слънцето. Не бе по-висока от Лорийн, но имаше пълни гърди и стегнати, леко мускулести бедра.
— Аз съм… сигурно са ви казали, че днес ще дойда. Аз съм Лорийн.
— О, да. Извинете. Къде е Майк?
— Отиде да направи кафе — с мъка преглътна Лорийн, докато се питаше коя ли е тази красавица.
— Скъпи, защо не ми каза, че Лорийн е дошла? — извика тя и тръгна към кухнята. — Ще ви оставя да си поговорите и ще отида да взема един душ.
Той излезе от кухнята и я прегърна през кръста.
— Е, най-после се срещнахте. Това е жена ми Сиси. Лорийн се усмихна насила, докато съпругата на Майк изтича нагоре по стълбите.
— Много е красива — промълви тя.
— И момичетата я обожават — кимна Майк. — Ей сега ще направя кафето.
Тя запали следващата си цигара от догарящата, но димът я задави и предизвика разкъсваща кашлица. От очите й потекоха сълзи. На няколко пъти се опита да поеме въздух и да я потисне, но не успя.
— Трябва да ги оставиш. — Майк влезе с чаша вода и погледна към пакета цигари.
Лорийн повдигна рамене и пое чашата, докато все още се бореше с кашлицата, после излезе на терасата и внимателно постави празната чаша на масата. Слава Богу, че поне ръцете й вече не трепереха. След няколко минути той се появи с подноса. Тя се усмихна и за първи път, откакто бе дошла, му напомни за някогашната Лорийн, която притежаваше най-сините очи на света.
— Е, много време мина, нали? Често съм си мислил как си, надявах се да се обадиш.
Тя не отговори, загледана някъде напред. Майк ясно виждаше дълбокия белег на лицето й, усещаше, че леко трепери. Много пъти си беше представял как ще реагира, ако я срещне. Бе очаквал, че ще изпита яд или даже влечение към нея, понякога бе имал опасения, че може да стане достатъчно състоятелна, за да заведе дело за родителските права и да си върне децата, но никога не бе мислил, че ще предизвика у него само дълбока тъга. Износеният старомоден, костюм, евтините обувки, състареното лице — всичко у нея бе някак си изхабено и занемарено. А най-голямата тъга будеше самата тя. Преди бе толкова жизнена, самоуверена, често арогантна. Сега до него седеше само жалка сянка на някогашната чаровна жена. Той усети потискаща жал и огромно облекчение, че тя вече не е част от живота му.
