Тя наведе глава. „Добре е, че поне не е загубила чувство за срам“ — помисли той.
— Роузи не се отдели от леглото ти. Като се пооправиш, не забравяй да й кажеш едно „благодаря“.
— Не е нужно да ме учиш какво да правя. — Гласът й беше толкова прегракнал, че думите й бяха почти неразбираеми.
— Моля?
— Казах, че ще отида на лекар. Сега чу ли?
— Добре. Предлагам да дойдеш и на няколко събрания, освен ако не смяташ отново да тръгнеш на работа. Мислиш ли, че ще можеш да продължиш в галерията? Преди няколко дни минах оттам. Затворена е, а вътре няма нищо. Изглежда, са се изнесли.
Лорийн тръгна към спалнята.
— Щом се оправя, ще си потърся друга работа. Роузи влезе, натоварена с покупки.
— Доста разточително пазаруваш напоследък — отбеляза Джейк и пое от ръцете й част от товара.
— Да речем, че напоследък ми е провървяло. Защо не останеш на вечеря? Ще хапнем пържоли с картофи и салата.
— Добре — засмя се той и шепнешком добави: — Тя трябва да отиде на лекар.
— Но това е само махмурлук, Джейк.
— Кой знае дали не е пипнала СПИН, венерически болести и Бог знае какво още. Накарай я да се прегледа.
Роузи погледна боязливо към спалнята, за да провери дали Лорийн е чула думите му.
Лорийн чу всичко и се отпусна на леглото. Бе съвсем трезва. Не помнеше почти нищо, освен че се отби да купи кока-кола, а излезе от магазина с две бутилки водка. Смътно помнеше как шофьорът я изхвърли от таксито, как след това бе спряла на автостоп някакъв камион, а после всичко й се губеше.
Може би така беше по-добре. Защо да се връща към живота, след като вече знаеше, че няма за кого да живее? Затвори очи и се закле, че щом Джейк и Роузи излязат, ще си вземе парите, вещите и ще се махне оттук. Ще влезе в първия бар и ще се напие така, че никога да не изтрезнее. Изпитваше само едно желание — да прати по дяволите всичко, а най-вече себе си. Решението сякаш я облекчи. Загърна се с пеньоара си и усмихната, влезе в кухнята.
— Колко хубаво мирише! Празненство ли ще имаме?
Руни огледа подредената с вкус стая, картините по стените и библиотеката. По рафтовете се виждаха снимки на Норман Хейстингс — ту с дъщерите си, ту с кучето, или сам в колата. Норман Хейстингс, порядъчният съпруг и баща. От двора долитаха радостните подвиквания на момиченцата, които си играеха с кучето, и тези обикновени човешки звуци се смесваха с аромата на печен сладкиш от кухнята, за да допълнят атмосферата на спокоен семеен уют в дома. Нямаше го само стопанинът.
Госпожа Хейстингс внесе поднос с кафе и домашни бисквити. Бе хубава жена, с гъста коса и миловидно, кукленско лице. Тя сервира кафето и се разположи на креслото срещу Руни.
Седеше сякаш на тръни, с ръце на коленете и той забеляза поддържаните й, ниско изрязани нокти.
— Съжалявам, че идвам при вас без новини — започна той. — Госпожо Хейстингс, моля да ме извините, ако този разговор засегне стари рани, но се налага да ви задам още няколко въпроса.
Тя прехапа устни, готова всеки момент да заплаче. Руни мразеше тази част от своите задължения, но бе твърдо решил да проведе разговора, а и тя очевидно разбираше, че е дошъл да иска нещо конкретно.
— Разкажете ми как преминаваше една обикновена седмица във вашето семейство.
Госпожа Хейстингс взе бисквита и внимателно отхапа крайчето й преди да започне своя разказ. Норман ставал сутрин по едно и също време, дори и в почивните дни. Водел децата на училище, после отивал на работа. След работа се връщал вкъщи и вечерял със семейството си. Два пъти седмично ходел на боулинг, или играел покер с приятели. Уикендите му били запазени за семейството.
— Имаше ли друго хоби?
— Обичаше да работи в градината, да дърводелства. Той направи гардероба в стаята на децата и кухненските шкафове.
— И нищо друго?
Тя поклати глава, но за миг се поколеба.
— Преди три години се записахме в един клуб за кънтри и уестърн. Ходихме няколко пъти, но той не прояви интерес. На мен ми беше много интересно, но Норман казваше, че хората от клуба не са неговият тип.
— Продължихте ли да го посещавате?
— Не, защото за тези танци трябва партньор… Май няма да мога да ви помогна много…
— Имал ли е приятел, който вие не одобрявате? Тя поклати отрицателно глава.
— Бихте ли ми показали къщата?
Вдовицата се изненада, но стана и го — подкани с ръка да я придружи. Докато го развеждаше из стаите, госпожа Хейстингс не пропускаше да посочи какво е измайсторил съпругът й — телефоните деривати, шкафовете, бюфета. Руни я следваше със зле прикрито отегчение. Накрая го въведе в работилницата. И тук, както в цялото жилище, рафтовете бяха отрупани със семейни снимки. Норман със съпругата и децата си, Норман с партньорите си на покер, Норман с компанията си за боулинг. Той се вгледа в лицата им с надеждата да открие сред тях някой с дебели, влажни устни, очила и белег от ухапване на врата, но остана разочарован. От фотографията го гледаха четирима дебеланковци с ръце в джобовете и едва забележими усмивки на хора, които знаят как да се забавляват; Капитанът се накани да тръгва и в този момент забеляза на стената светло правоъгълно петно.
— Тук е имало друга снимка, нали?
— Не си спомням. Норман я е махнал.
— Бихте ли я потърсили? — Руни разбираше, че вдовицата лъже и реши да атакува по фланга.
Тя се поколеба за миг, после отвори чекмеджето, но в този момент откъм двора долетя детски плач.
— Ей сега ще се върна. Дъщеря ми сигурно пак е паднала от люлката.
— Мога ли да видя какво има в бюрото?
— Предпочитам да не го правите.
— Добре, ще ви изчакам. — Капитанът вдигна ръце в знак на извинение и седна на стола.
Останал сам, той набързо прерови чекмеджетата, но освен данъчни разписки, медицински такси и застрахователни полици не видя нищо друго. На бюрото бе поставена още една семейна снимка — госпожа Хейстингс с децата. Руни я взе и я обърна. На рамката имаше кукичка. Без да се колебае, той я наложи върху петното на стената, после веднага я върна на бюрото и надникна през прозореца. Жената още разглеждаше коляното на детето. Руни отвори рамката и извади снимката, но под нея нямаше нищо. Капитанът изруга. Рамката напълно съвпадаше с очертанията на петното, но от това едва ли можеха да се направят някакви заключения.
Все още държеше в ръка фотографията, когато госпожа Хейстингс се върна.
— Нищо особено, одраскала си е коляното. — Тя втренчено изгледа Руни, после фотографията.
— Хубави снимки!
— Да, правени са от професионален фотограф.
— Веднага си личи. Тази рамка е била окачена на стената, вероятно със снимка на някой друг, заради когото вие сте я махнали оттам и сте сменили снимката. Прав ли съм?
Жената скръсти ръце. Вече не изглеждаше миловидна. В погледа й просветваха стоманени отблясъци.
— Точно така. Сега си спомних. Ако обичате, напуснете. Моля.
Той не мръдна.
— Госпожо Хейстингс, съпругът ви бе брутално убит. Все още не мога да намеря мотив за подобно деяние. Защо е бил убит?
— Грабеж. Още не сте намерили портфейла му, нали? Убит е заради парите. Така поне писаха във вестниците.
— Не можете да се сетите за друг възможен мотив, така ли?
— Не. Все едно, той вече е в земята. Всичко свърши. Искам веднага да си тръгнете.
