затворена. Портиерът му подаде ключовете на колата. Докато пресичаха паркинга, край тях бавно мина спортна английска кола, модел MG. „Като на Сиси“ — спомни си Лорийн. Фелоуз махна с ръка за довиждане и разбрала по жеста му, че това е колата на Торнбърн, тя умишлено не погледна към нея. За да прикрие вълнението си, започна да благодари на професора за готовността да се срещнат. После седна в малката му японска кола, силно притиснала бедра, ядосана, че все още не може да потуши сексуалната възбуда. Кой ли беше този мъж, питаше се тя, който я накара отново да се почувства жена.
— Направихте интересна игра — отбеляза с възможно най-безпристрастния си тон Лорийн.
— Да, първата игра за тази година, в която успях да го победя. Той е мой стар приятел. Заедно следвахме в Харвард.
— И той ли преподава тук?
— Боже мой! Не преподава, богат е като Крез. Писател е, но същевременно притежава и автомобилен сервиз за стари модели в Санта Моника. Внася колите от чужбина, реставрира ги и след това ги продава с огромна печалба. Впрочем за Брад това не е бизнес, а по-скоро хоби. Сам притежава цял гараж с подобни луксозни модели. Започнал случайно, за да реставрира собствения си парк, постепенно започнал да търгува с тях и днес бизнесът му процъфтява. Всичко, до което този мъж се докосне, процъфтява. Притежава магическата способност на Мидас да превръща в злато всичко, до което се докосне, макар че от пръв поглед не му личи. Чаровен мъж. Съжалявам, че не остана време да ви запозная с него. Впрочем и вие сигурно не сте дошли дотук само за да се запознаете с мой приятел от студентските години, нали госпожице Пейдж?
Фелоуз продължи да бърбори за тенденциите в търговията с недвижими имоти и как Неговите загубили стойността си. Говореше маловажни неща, без да спре, докато се опитваше да отгатне какво бе стреснало Лорийн. Виждаше, че е напрегната и разсеяна. Дали не се притесняваше, че непознат мъж я води у дома си? Едва ли, каза си професорът, нямаше вид на жена, неумееща да се грижи за себе си, особено след всичко, което Руни му бе разказал за нея. Сякаш прочела мислите му, тя го запита какво му е разказал капитанът за нея.
— Че сте били лейтенант, и при това много добър.
Тя се засмя и на него му се стори, че в приятния гърлен звук има нещо повече от смях.
— И само това ли?
— Да, намекна, че сте забъркали голяма каша, но не се впусна в подробности.
— И какво каза все пак?
— Спомена нещо за проблеми с алкохола. — Той зави по Мармън Авеню и сви по една алея, в дъното на която се намираше неговият дом.
Къщата бе спретната и чиста като самия Фелоуз. По-голяма част от градината бе заета от басейн. Лорийн изчисти наум, че имотът струва не по-малко от милион и четвърт.
Той отвори вратата на градината и тръгна след нея. В този момент на прага на къщата застана приятна възпълна жена и им махна с ръка.
— Дили, това е Лорийн Пейдж. Работи по случая, за който ти разказах.
Вътрешността на къщата отразяваше щедрата личност на Дилисандра, която глезено наричаха Дили — просторен интериор, с удобни мебели, без следа от показност и снобизъм. Ниските светли дивани, разположени в дневната, приканваха госта да се разположи удобно. Сред тях бяха пръснати масивни марокански масички за кафе, а аплиците и абажурите създаваха красиви светлинни петна върху ярките живописни платна. Една от картините, разположена над каменната камина, привличаше погледа. Бе портрет на гол, облегнат на колона мъж, с впечатляващо голям пенис. Където и да седнеше, вниманието на госта неизбежно биваше привлечено от платното.
Докато приготвяше бутилката с вино, Дили изреждаше получените през деня телефонни обаждания. Фелоуз се извини и тръгна към кабинета си, за да прослуша съобщенията на телефонния секретар.
Вечерята бе проста — салата и пържоли, но сервирана красиво. Лорийн се отпусна и с наслада следеше приятния разговор. По някое време Дили заговори за Брад Торнбърн.
— Това е мъж, с когото бих тръгнала накрай света — обърна се тя към Лорийн. — Картината над камината е негов портрет. Не си прилича много, защото отказа да ми позира и не успях да довърша главата, но всичко останало съм уловила както трябва. Е, Анди казва, че твърде оптимистично съм представила гениталната му област, но в интерес на истината нищо не съм преувеличила. Нарисувах това, което виждах, и в интерес на истината понякога четката трепереше в ръцете ми — засмя се тя.
Усмихнат, Фелоуз гледаше с обожание жена си. В погледа му нямаше и следа от ревност или раздразнение.
— Запознавах го с цяла армия момичета. Всичките полудяваха по него, но той се оказа наистина много придирчиво момче.
— Той внезапно стана и закачливо разроши косата на жена си.
— Все пак госпожица Пейдж не е дошла, за да обсъжда Брад Торнбърн. Ще донесеш ли кафето в кабинета?
— Разбира се. Как го пиете, Лорийн?
— Черно и с мед, ако ви се намира.
— Знаех си, че тъкмо така обичате кафето. Черно кафе с мед най-добре подхожда на прямотата ви.
— Не му обръщайте внимание — шеговито намусена подметна Дили. Този израз е негов стар номер. Някога с подобни забележки хвърляше във възторг всички наши гости, а сега просто тренира, за да не загуби формата си.
Стените на кабинета бяха покрити с лавици книги и фотографии, повечето от които бяха снимки на Брад Торнбърн. Широкото бюро бе отрупано с книги и печатни материали. Лорийн мина край коженото кресло и се загледа в една от снимките, представяща домакина и Торнбърн на риболов. Фелоуз стоеше зад нея.
— Къде живее той?
— Горе, в Каньона. Там има семейна къща. Впрочем неговите семейни къщи са пръснати по всички краища на света, но тази си е избрал като един вид база, където прекарва по-голяма част от времето. Получил е доста странно възпитание. Баща му оставил майка му, когато Брад още прохождал, после се женил не зная колко пъти още.
— Значи е единствено дете?
— Мисля, че има по-голям брат, но Брад получил наследството.
Дили остави кафето и им пожела лека нощ. Лорийн усещаше безкрайна симпатия към семейство Фелоуз. Той беше човек, на когото можеше да се довери, на когото искаше да се довери. Бе почтен, открит, честен, без задни мисли.
Професорът накратко очерта своята роля в разследването. Тя го слушаше внимателно, макар че знаеше повечето от нещата, само заради чувството на спокойствие и сигурност, което гласът му й вдъхваше.
— Разбрах, че в случая с Норман Хейстингс нещата са се придвижили малко по-напред. Той има хомосексуални наклонности. Бях казал на Руни, че очаквам около Хейстингс да се появят нови факти. Интересно, нали? — завърши той, с което елегантно пренесе топката в нейната половина.
— Да, действително.
— Искали сте да ме видите. Защо?
— За да разбера дали не знаете нещо повече.
— Смятате, че зная повече?
— Не зная.
— Мисля, че знаете.
Погледите им се срещнаха и Лорийн първа сведе очи.
— Какво го кара да убива?
— Лорийн, никой не може да каже защо един мъж убива, освен когато е войник в сражение или под действието на непоносимо емоционално напрежение. — Той се облегна в креслото. — Аз не вярвам, че човек е способен да убива просто така. Винаги има причина, която го подтиква към това.
— Каква причина има нашият убиец?
— Не зная. Липсва ми спойката, обединяващият елемент. Не всички са стари, грозни проститутки. Една от жертвите е мъж, който обича да се облича като жена, а другата е седемнайсетгодишно миловидно момиче.
