нея, подтиска я, докато в един момент вече не може да я потуши и я освобождава от себе си, като нанася върху главата на жертвата си смъртоносните удари с чук. Едва след това освобождаване се чувства облекчен, успокоява се и възвръща своята нормалност. — Фелоуз крачеше край своите рафтове с книги, всичките до една посветени на серийните убийства. Плъзна пръст по средната редица. — Изследвал съм под лупа синдрома на гнева във всички тези случаи. Той изригва под формата на остра нужда да причиняваш болка, да рушиш, да нараняваш. Понякога гневът е сексуален. Страдащият изпитва блажена наслада, когато дебне, наднича, наблюдава какво прави една любовна двойка. Много от тези хора събират изрезките от вестници, известяващи за извършените от тях престъпления, и злорадстват. Съзнанието, че са достатъчно интелигентни, за да се изплъзнат от преследването и да оставят полицията с празни ръце, стимулира насладата от престъпленията им. Когато поредният пристъп отмине, те отново се интегрират в обществото и стават нормални бащи, съпрузи, колеги. Тайната им е като обичана любовница, над която те бдят, която хранят, защитават, управляват, докато болката не удари отново. Това е ужасяващ, непрекъсваем порочен кръг, който може да бъде разрушен единствено със залавянето на убиеца.
Лорийн постави цигарите и запалката в чантата си.
— Трябва да тръгвам. Бихте ли ми поръчали такси.
Фелоуз вдигна слушалката и докато набираше номера с привидна съсредоточеност, сякаш между другото я попита защо, ако наистина иска да помогне на следствието, все още не признава, че тя е именно жената, която убиецът е нападнал на паркинга.
— Защото, професор Фелоуз, аз не съм тази жена.
Той поръча таксито и се обърна към нея с ръце в джобовете.
— Зная, че сте били проститутка. Зная, че адресът, който току-що ми казахте, за да ви поръчам кола, се намира много близо до мястото, където таксито е оставило ранената. После сте позвънили в полицията. Вие сте бивш полицай и вие сте дали онова професионално описание на убиеца. Единственото, което не разбирам, е защо лъжете.
— Не лъжа.
— Той каза, че сте един от най-добрите професионалисти, с които някога е работил.
Лорийн измънка, че Руни има голяма уста, но за личния й живот, след като напуснала полицията не знае нищо. Това като че ли за миг ядоса Фелоуз. Той се пресегна, отвори една от папките на бюрото си и извади от нея полицейското й досие.
— Мисля, че тук има доста сведения.
— Руни е обикновено копеле! — Тя прехапа устни и отново седна в дълбокото кожено кресло. — Той знае ли?
— Не. Не бях сигурен, докато не ви срещнах. Намирате се в много рискована позиция, драга моя.
— Как разбрахте?
— Реших да хвърля празно, за да хвана пълно — засмя се той. — С налучкване.
Тя отметна глава назад и се разсмя със своя гърлен, кадифен смях.
— Всичко в описанието съвпада — висока, руса, няма го само извадения зъб — засмя се и Фелоуз.
— Направих си коронка.
Той седна на облегалката на креслото й.
— Не виждам защо Руни трябва да знае, освен ако не криете нещо важно.
Лорийн хвана ръката му и го погледна.
— Не крия нищо, професоре. Чудя се къде ще си намеря работа за петдесет долара на ден, след като отстранят Руни от този случай. Не зная кой друг, освен него, би доверил на мен подобна професионална задача.
— Защото са глупаци. Искате да кажете, че ФБР ще поеме случая, така ли?
— Да, след два дни. Имате ли някакво становище за датите, на които са извършени убийствата?
— Съмнявам се, че има някаква зависимост. Той убива, когато усети импулс за това, независимо от датата. — Професорът свъси вежди и въздъхна. — Съжалявам, че не можах да ви бъда полезен с повече информация. Ще прегледам отново целия материал и ако открия нещо допълнително, веднага ще ви се обадя. Надявам се, че и вие ще се обадите, ако попаднете на нещо съществено. За мен този случай е много интересен. Иначе не бих посветил на него толкова време, при това без петдесет долара на ден.
На вратата се позвъни. Фелоуз я изпрати до таксито.
— Платено е, така че не се безпокойте за цената. Ако имате нужда от мен, моля да ми телефонирате.
Тя се усмихна за довиждане. Фелоуз остана на прага докато таксито изчезна зад завоя. После се върна в кабинета и взе пълния пепелник. „Петнайсет цигари“, преброи той фасовете, преди да ги изхвърли, после оправи възглавниците на креслото и се качи в спалнята.
Дили вече спеше, прегърнала с две ръце възглавницата си, и се размърда едва-едва, когато съпругът й се пъхна под завивките. Той загаси нощната лампа и скръсти ръце под главата си. Мисълта за Лорийн Пейдж не го напускаше. Привличаха го нейната арогантност и прямота. И тази дълбоко спотаявана и дълго напластявана мъка, която, ако психологията е вярна наука, мислеше професорът, много скоро трябваше да избухне.
Глава 12
Лорийн помоли шофьора да я откара до Бевърли Глен. Бе готова да плати допълнителния маршрут, колкото и да й струваше. Докато стигнат до дома на Янклоу, вече съжаляваше, че бе тръгнала нататък без определена цел. Трябваше първо да попита Фелоуз, дали го познава и дали между Янклоу и Торнбърн има някаква връзка.
Тя застана на няколко крачки от желязната врата. Задрямалата на метър от оградата овчарка веднага я усети и започна да ръмжи. Нищо не подсказваше, че преди това на пост пред къщата е била и Роузи.
Домът тънеше в мрак. Щорите на първия етаж бяха спуснати, липсваха и двете коли, обикновено паркирани на пътеката. Навсякъде цареше зловещо спокойствие. Лорийн пристъпи съвсем близо до оградата и без да иска задейства сигналната инсталация. Внезапно ярка светлина заля цялата къща, пътеката и градината. Уплашена, тя забърза към таксито и в този момент чу зад себе си мъжки глас:
— Бруно пак е включил сигналната уредба.
На прага се появи Брад Торнбърн, облечен с шорти и джапанки. Кучето се втурна към него. Той го почеса по врата и огледа дали все пак някой не е проникнал в градината.
— Ти май пак си стреснал някой любопитен, Бруно — шеговито вметна. — Браво, добро момче!
Лорийн рязко се обърна, но в този момент шофьорът натисна клаксона.
— Ако ще се бавите тук, аз няма да мога да ви изчакам. Имам друг адрес.
Тя вече влизаше в колата, когато Брад Торнбърн застана на входната врата и огледа пътя.
— Хей, не ви ли видях днес в колежа? — извика той.
— Извинете, на мен ли говорите? — невинно отвърна тя.
— Да, на вас. Струва ми се, че днес ви видях на корта, докато играех с Ендрю Фелоуз.
— Какво съвпадение! — усмихна се тя.
— Проблем ли имате?
— А. не съвсем. — Пристъпи към оградата. — Трябва да се отбия у една приятелка, която живее в този район, на номер триста и осемдесет, доколкото си спомням.
— Ако искате да й се обадите, може да ползвате моя телефон.
— Ей сега се връщам — подвикна тя на шофьора, който кимна намусено и се извърна. — Шофьорът е уморен до смърт от това обикаляне из Бевърли Глен. Не мога да намеря адреса, а не ми се искаше да звъня по звънците, особено при всичките охранителни уредби в квартала.
Торнбърн притвори вратата, хвана кучето и отново я отвори.
— Бруно все още не може да разпознава „добрите“ от „лошите“ — засмя се той. — Още е малко кутре. Заповядайте…
Дъхът й секна при вида на просторното преддверие. Скъпите барокови мебели се допълваха от масивни полилеи и огледала с позлатени рамки. Благодарение на внушителните размери на помещението тежката мебелировка не действаше потискащо. То бе толкова огромно, че спокойно можеше да послужи за паркинг
