— То е попаднало в колата му по погрешка.
— Какво искате да кажете?
Лорийн му разказа чутото от Нала и Диди. Фелоуз се намръщи.
— Казвате, че нашият убиец всъщност е искал да вземе една от вашите приятелки. Тя руса ли е?
— Изрусена. Казва, че шофьорът спрял пред нея, но Холи се настанила в колата му. Струва ми се, че Хейстингс е познавал убиеца. Той е или хомосексуален, или травестит.
— Защо мислите така?
— Защото очевидно мрази жени на неговата възраст. Струва ми се, че мрази жената, в която самият се превръща, или иска да се превърне, когато се облича в женски дрехи.
— Каква е връзката с убийството на Хейстингс? — Той затвори очи и облегна глава на креслото.
— Познавали са се. Може би Хейстингс го е подозирал, или го е заплашил, че ще съобщи в полицията.
Фелоуз подръпна едното си ухо.
— Има едно лице, което може да даде ключа към загадката — жената, която той се е опитал да убие на паркинга. Боя се, че полицията не осъзнава напълно важността на тази свидетелка. Тя го е видяла, разговаряла е с него, усетила е миризмата му. Той се е нахвърлил върху нея с чука и според показанията на семейството тя е излязла от колата обляна в кръв. Описанието на жената, дадено и от семейството, и от шофьора на таксито, е едно и също — груба, жилава, с липсващ преден зъб, кльощава, с рядка руса коса.
Сърцето на Лорийн биеше до пръсване.
— Не мисля, че е била уличница — продължи професорът. — Поне не като останалите. Тази е била по- различна — образована, достатъчно добре информирана, за да… — Той я погледна право в очите. — Четохте ли записа на телефонното обаждане? Ясно, кратко и изчерпателно описание на убиец. Казах на Руни, че е действала почти като професионалист. Сякаш някога е работила в полицията.
Лорийн се изкашля. Фелоуз се оказа невероятно добър психолог.
— Съгласна съм, но не мисля, че ще я открият.
— Ако не я открият, значи не я търсят — сви рамене той. — Тя е тук, в града.
— Защо мислите така?
— Защото не е поискала да каже името си. Иска да остане анонимна.
— Това още не означава, че не е могла да вземе първия автобус и да замине за друг град. Само фактът, че не е казала името си, не означава нищо.
— Тя иска полицията да го залови! Ако пътуваше от място на място, нямаше изобщо да се обади в полицията. Мисля, че и досега живее в този град.
— Мислите ли, че той ще извърши ново убийство?
— Разбира се, веднага щом изпадне в това настроение. Предполагам, че в момента изпитва задоволство от безсилието на полицията. Дори и пресата утихна. — Той направи пауза и след малко продължи: — Убийствата са неговият сексуален живот, неговият акт. Причината е свързана със собствената му сексуалност. Той не може да получи удоволствие от мастурбация, а вероятно е напълно импотентен. Неговата мъжественост е деформирана, извратена. Той е едновременно и мъж, и жена, но убива в качеството си на мъж. Ние обаче знаем това благодарение на анонимната свидетелка. Така че не търсим мъж, който се преоблича като жена и след това излиза и убива. Не, ние търсим мъж, който има потребност да убива системно. Съгласен съм с вас, че с тези убийства той иска да убие жената в себе си. — Фелоуз седна върху облегалката на креслото и започна да поклаща крака си. — Руни ми каза, че сте убили дете. Били сте пияна по време на дежурство.
Думите му я прободоха като нож. Притесняваше я и начинът, по който той я наблюдаваше, докато й задаваше въпроса.
— Спомняте ли си какво изпитахте в момента на това убийство?
— Трябваше да застрелям много хора по силата на своя дълг. Не съм забравила нито един от тях.
— Не отговорихте на въпроса ми. Попитах помните ли какво изпитахте, когато убихте онова дете.
— Да — промълви тя, — помня.
Той я наблюдаваше напрегнато. Знаеше, че лъже, но бе изумен от самообладанието, с което издържа погледа му, без да мигне.
— Били сте отровена от алкохола.
— Да.
— И все пак помните.
Тя сведе поглед и Фелоуз разбра, че самообладанието й е почти изчерпано. Лорийн стана и подръпна полата си.
— Не е нещо, което може да се забрави, професоре.
— Защо?
— Много ясно защо. Момчето бе невинно, а аз — пияна.
— И въпреки че сте били пияна, вие помните. Както сама казвате, такова нещо не се забравя. Какво конкретно не забравяте?
Лорийн въздъхна и запали цигара.
— Не виждам какъв е смисълът на този разговор. — Вдъхна дълбоко дима, издиша бавно и понечи да дръпне втори път, когато изведнъж бързо започна да описва черното яке, лепенката на Супермена, как детето полетяло и паднало на асфалта с прострени напред ръце и как дългата му коса се разпиляла, как тялото се свило и потръпнало в предсмъртна конвулсия, преди да застине. В гласа й нямаше и следа от вълнение. Веднъж започнала, Лорийн не можеше да спре и продължи с това как Руни й заповядал да се прибере в колата, как минал пред нея, навел се над трупа и как после разгърнал мръсната си носна кърпа, за да й покаже уокмена, в който касетата още се въртяла, как в крайна сметка хлапето било невъоръжено, а тя изстреляла в него шест патрона. После внезапно млъкна. Фелоуз бе очаквал, че ще рухне в креслото, обляна в сълзи.
— Какво стана после? — тихо запита той. Тази жена му ставаше все по-интересна.
Лорийн смачка недопушената цигара, ядосана, че той отклонява разговора към нейния личен живот.
— Бях разярена, отвратена от себе си, отчаяна, загубена и единственото, което исках, бе да забравя.
— Как успяхте да го забравихте?
— С алкохол.
— Алкохолът даде ли ви желаната забрава?
— Да. Зная, че би трябвало да отговоря отрицателно. Очаквате да кажа, че въпреки пиянството картината е била винаги пред очите ми и винаги ще бъде. Съжалявам, но трябва да ви разочаровам. Аз изобщо не мисля за това.
— Но вие сте пиели и преди това. — Професорът вдигна едно преспапие от бюрото си и взе да си играе с него. — Какво ви направи зависима от алкохола?
— Имала съм предразположение. Майка ми беше алкохоличка. Казват, че се предава по наследство.
— Защо започнахте да пиете, Лорийн?
— Отпускаше ме. Чувствах се по-сигурна и самоуверена. Не мислех и не чувствах. Ако нямате нищо против, предпочитам да поговорим за проблема, заради който дойдох.
— Какво не е трябвало да чувствате? — Той я погледна в очите със загриженост и съчувствие. — Извинете, нямам желание да си пъхам носа в живота ви.
— Защо не? Заповядайте! — засмя се тя.
Фелоуз нежно докосна бузата й.
— Вие сте умна и силна жена, може би най-силната, която съм срещат. Не искам да се ровя в личния ви живот, а да ви накарам да мислите и чувствате като него. Да го разберете. Както вие сте изпитвали остра необходимост от още една чаша, така и той изпитва нужда да убие още веднъж. Той е изтерзан, измъчен и деформиран от нещо, което някога е преживял, и единственият начин да продължи да живее в обществото като привидно нормален човек е този. Когато всепоглъщащата болка го сграбчи, той започва да се бори с
