на дузина автомобили.
— Телефонът е на масичката зад арката. Аз съм Брад Торнбърн.
— Лорийн Пейдж.
Тя се отправи към красивия свод. Стаята тънеше в полумрак. Ниските бели кресла подчертаваха красотата на разноцветен букет върху малка стъклена масичка. Опита се да пресметне цената на цветята. Бяха от онези, екзотичните, които могат да се видят само на страниците на луксозните списания. На стените висяха големи картини в тежки рамки. Белият телефон бе най-малкият предмет в помещението. Набра номера на Роузи.
— Здравей, аз съм.
Приятелката й я заля с порой от думи, чийто смисъл бе, че е разтревожена и тъкмо смятала да се обади на Джейк, за да тръгнат да я търсят из града.
— Извинявай, загубих се. Идвам ей сега.
Роузи се опита да спомене за снимките, но в този момент Лорийн чу шляпането на джапанките по мраморния под и прекъсна разговора.
— Сега не мога да обсъждам това. Таксито ме чака навън. Довиждане.
— Искате ли нещо за пиене? — Брад бе наметнал върху шортите си широк бял халат.
— О, не, трябва да тръгвам. Благодаря. — Тя почувства, че се изчервява, и сведе поглед.
— У Ендрю ли бяхте тази вечер?
— Да, вечеряхме заедно у тях.
— Предлагах на Дили пари — усмихна се той, — за да свали онази картина. Зная, че сте я видели, защото не смеете да ме погледнете.
Лорийн изобщо не мислеше за картината, макар че той правилно бе забелязал. Наистина не смееше да го погледне, за да не издаде вълнението си. Двамата тръгнаха към изхода, но още не бяха достигнали прага, когато видяха как таксито потегли и изчезна.
— Е, няма ли да промените решението си, след като останахте без транспорт?
— Не, благодаря. Бихте ли поръчали друго такси?
— Не можете ли да карате кола?
— Мога, но доскоро пиех доста здраво. Оказа се, че тези две умения не се понасят. Сега нито пия, нито шофирам.
— Елате да поседнем. — Той я прихвана под лакътя. — Ще ви приготвя кафе, чай или нещо газирано.
Брад я въведе в кухнята и Лорийн отново се почувства като героиня от холивудски филм. Отвсякъде бе обградена с разнообразни достижения на домакинската техника, някои от които й бяха напълно непознати. Той наля чаша вода с лед и докато отиваше към окачения на стената телефон, попита с какво се занимава. Тя без колебание отвърна, че работи почасово в една картинна галерия.
— Коя? Може би съм я чувал?
— Едва ли. Не е от най-известните.
Лорийн се опитваше да се съсредоточи, за да получи колкото е възможно по-изчерпателна информация. Нужно бе да се отпусне, а не да се държи като скована от притеснение гимназистка. Намираше се в дома на Янклоу в края на краищата, а това предоставяше на разследването твърде големи възможности, за да ги пропилее с лека ръка. Брад Торнбърн бе наистина очарователен мъж, но в момента трябваше да забрави за него. Както бе казала Дили, той имаше много жени, все млади и красиви и едва ли би проявил интерес към нея. Но защо, освен ако вече не беше напълно откачила, защо все пак й се струваше, че… той й подава сигнал, че я харесва? Тя скришом го погледна, но в този момент той се обърна и улови погледа й. Не се усмихна, но щом очите им се срещнаха, отново се обърна към телефона и набра номера.
— Таксито ще бъде тук след около петнайсет минути.
— Благодаря. — Реши най-после да започне онова, заради което бе дошла тук. — Имате прекрасен дом. Сам ли живеете?
— Не, с брат ми. Искате ли да ви покажа къщата?
Той я развеждаше от една стая в друга с кавалерски жестове. Явно неговият собствен дом му беше напълно безинтересен и, забелязвайки това, Лорийн хвърляше кратък поглед на помещенията и преминаваше по-нататък, без да обели дума. Едва на втория етаж неговата мълчаливост започна да я притеснява. Той отвори вратата на една стая, като леко докосна лакътя й. От тавана до пода се спускаше бяла, богато надиплена завеса от коприна, в която Барбара Стануик с удоволствие би се увила. Липсваха свежият вкус и елегантност, характерни за останалите стаи.
— Тази стая е по-различна от другите — забеляза тя и пристъпи напред.
— Това е стаята на майка ми. Харесваше я в този вид. Тоалетката бе отрупана с фотографии в сребърни рамки. В средата бе поставена снимка на изумително красива, платиненоруса жена с изящни класически черти.
— Това е майка ми.
— Красива е!
— Да, по-скоро беше. Сега се е превърнала в нещо подобно на гипсова маска. Променена е до неузнаваемост. Не можа да се примири със следите на времето. Вместо да посрещне годините изискано и с чувство за хумор, тя предпочете да замрази всяка от чертите си с операции. А това е баща ми. Според мен единствената причина да запази тази снимка е, че тя самата изглежда много добре на нея. Баща ми почина преди много години.
Лорийн вдигна една от по-малките снимки.
— Това е брат ми — обясни Брад. — Той всъщност ми е полубрат. Аз съм бил на четири години, когато той е бил на дванайсет. Имаме различни бащи.
В този момент отвън се чу шумът на мотор и някой паркира пред къщата. Брад остави снимката и погледна през прозореца.
— Да не е моето такси?
— О, не. Щяха да се обадят по телефона. Прислугата идва на работа. Той припряно тръгна към вратата и направи знак да го последва, макар че с присъщото си кавалерство я изчака да излезе, преди да затвори вратата. Лорийн тръгна към стълбите.
— Не, елате в моя кабинет. — Хвана я под лакътя и я поведе край парапета. Минаха през още един голям свод и спряха пред вратата на кабинета му. — Влезте и ме изчакайте. Ще дойда след малко.
Той мина по обратния път и се наведе над парапета.
— Не включвай алармата — каза на някого. — Чакам такси.
— Ще излизаш ли? — попита някой.
Лорийн спря и се заслуша. Гласът бе мъжки, но по мраморния под се разнесе потракването на дамски токчета.
— Имам гости, които тръгват всеки момент, така че стой долу — обясни Брад.
Токчетата продължиха някъде наляво, чу се затварянето на врата и всичко утихна. Той я покани с жест да влезе в това, което наричаше свой кабинет и което представляваше съвкупност от прозорци и огромна библиотека.
— Какви книги пишете? — Тя разглеждаше свръхмодерния компютър и отрупаното с ръкописи бюро.
— Искате да кажете, какви се опитвам да пиша! Все още не съм довършил ни една. — Брад затвори плътно вратата след себе си и се намръщи. Стъпките приближаваха по стълбата, но след няколко секунди продължиха нагоре към следващия етаж и влязоха в стаята над кабинета. Той въздъхна с облекчение, пристъпи към нея и вдигна една от фотографиите, представяща красива кола отпреди двайсетина години.
— Имам колекция от стари автомобили.
— Тук ли ги съхранявате?
— Не, имам сервиз с гараж. Купих го за собствените си коли и наех механик, за да ги поддържа. Оказа се обаче, че всеки ден идваше някой с кола подобна на моите и питаше дали бих имал нещо против, ако моят механик поправи и неговата, откъде могат да се снабдят с някоя резервна част, дали зная как би могла да се възстанови тапицерията и прочие. Накрая отворих сервиз за реставриране на стари автомобили.
