промени плановете си.
Руни чакаше пред дома на госпожа Хейстингс от четвърт час. Съседката го успокои, че сигурно е завела децата си на училище и скоро ще се върне. Той отпи малко бърбън, внимателно затвори шишенцето, извади от джоба си поредната ментова дъвка и разтвори сутрешния вестник.
Госпожа Хейстингс най-после се върна. След като паркира, тя извади чанта с покупки от багажника и тръгна към дома си. Руни реши, че ще изчака десетина минути, преди да звънне. Докато гледаше в огледалото за обратно виждане, забеляза Лорийн. Тя вървеше по тротоара и оглеждаше номерата на къщите. Когато стигна до колата му, той подаде глава от прозореца.
— Добро утро.
— Здравей — изненада се тя. — Отивам при госпожа Хейстингс. Искам да говоря с нея.
— Ще дойда с теб. Лорийн се колебаеше.
— Може би ще измъкна повече от нея, ако съм без теб.
— Чете ли днешните вестници? Засега още не оповестяваме, че жертвата не е жена, а мъж. Затова съм тук. Госпожа Хейстингс сигурно има какво още да разкаже.
Тя не реагира. Това бе най-подходящият момент да спомене Янклоу, но не го направи.
— Казват, че вече са заловили заподозрян.
— Брендън Мърфи. Доведоха го от Детройт. Още не съм получил достъп до него, но…
— Но какво?
— Не е той. Няма нищо общо с убийствата. Хайде да поговорим с госпожа Хейстингс.
— Нека опитам първо сама. Бил, нали щеше да проверяваш онзи сервиз в Санта Моника?
— Изпратих там две момчета.
— Ти, впрочем… добре ли си? — Бе усетила дъх на алкохол.
— Т-ц — поклати глава той. — Тази сутрин ми биха дузпата. Е. докато ФБР навлезе в случая, ще ме държат на ринга, но след това… Днес следобед ме викат за уточняване на подробностите.
— Нали няма да ми се разсърдиш, ако ти кажа нещо. Бил? — Лорийн се изопна. — Миришеш на алкохол и ментова дъвка. На твое място бих изпила едно силно кафе. Госпожа Хейстингс, поне по описанието, ми прилича на жена, която веднага ще се възползва и ще те изтропа в полицията. Нали не искаш сам да дадеш примката в ръцете на ФБР?
— Добре, ще се върна след петнайсет минути. — Лицето му се изкриви от неудобство в почти детска гримаса. — Ще хапна нещо. Изчакай ме.
Няколко блока по-нататък Руни откри едно кафе и докато чакаше омлета си, мислеше каква ирония бе тъкмо Лорийн Пейдж да му прави забележка за пиенето. Всъщност той редовно пиеше от години, но отскоро бе прекрачил и собствената си граница. Пиеше по време на работа. Дали и Лорийн не бе започнала по същия начин, запита се капитанът. По онова време тя имаше и семейни проблеми, но и кой ли мъж ги няма? Страхуваше се да остане вкъщи с жена си. От постоянните й натяквания да си купят каравана и да направят обиколка из страната му се повдигаше. По-голям кошмар не можеше и да си представи! Не помнеше откога не я бе водил на ресторант. Докато предъвкваше закуската си, ставаше все по-унил. Бе подчинил целия си живот на полицията, на момчетата от участъка. Сега всичко щеше да свърши и то по унизителен, жалък начин. Той се опита да отхвърли мрачните мисли и да се съсредоточи върху случая. Защо ли Лорийн искаше да направят проверка на сервиза от Санта Моника? Дали не криеше нещо от него? Подхвърли му идеята уж между другото, без да настоява. Някога, като полицай, тя винаги пазеше най-силните си карти за накрая. Често трябваше да й обяснява, че не е агент на свободна практика, а част от екип и трябва да си сътрудничи с останалите. Тя не му оставаше длъжна и напомняше, че ще се почувства част от групата едва когато останалите започнат да се отнасят с нея като с равен. Неприятно му беше, защото го казваше жена с чин, по-висок от неговия. Впрочем и другите преглъщаха трудно факта, че една жена е получила лейтенантските си нашивки по-рано от тях.
— Да нямаш проблеми с момчетата? — Руни и сега се виждаше облакътен на бюрото си, а пред него — изопнатата като струна Лорийн.
— Засега нямам оплаквания. Но ако ме изпратят само още веднъж с Мертън за зелен хайвер, ще се оплача. Знаете, че е неадекватен. Препуска из града като изтърван, готов да стреля на месо. Ако не съм до него, ще гърми по всяко хлапе, което му се изпречи на пътя в радиус от десет метра. Той не е наред, има нужда от лечение. Това е известно дори и на чистачката.
Руни бе обещал, че ще помисли върху проблема, но така и нищо не направи. В края на краищата белята стана. При едно преследване я раниха. Лорийн едва не умря, но той и тогава не й даде по-добър партньор за патрулната двойка. Посъветва я само да изкара опреснителен курс, за да си припомни как да се пази.
— Аз съм тежко ранена, Бил. Сега нямаше да разговаряме, ако не знаех как да се пазя. Впрочем и Мертън нямаше да бъде между живите. От опреснителен курс се нуждае той, не аз.
Тя все пак направи двуседмични тренировки, а Мертън загина при престрелка. Кой знае, може и да е била права, помисли Руни. Все едно, никой не си направи труда да започне официално разследване. Наградиха го посмъртно за храброст, а на Лорийн й дадоха друг партньор. Когато му каза, че ще партнира на жена, Руни очакваше бурен скандал, но се излъга. Джон Лубрински не каза нищо. Дали точно той не я бе подтикнал към пиенето? Лубрински пиеше здраво. Двамата често ходеха по баровете след работа. Постепенно се разнесе мълвата, че тя не му отстъпва в пиенето. Работиха заедно три години. Една нощ той бе тежко ранен при престрелка. Единият куршум бе попаднал в крака, другият в рамото, а третият, смъртоносният — в стомаха. Лорийн бе направила турникет на крака му с чорапогащника си. След една седмица тя се върна на работа в участъка и не обели дума за своя другар до момента, когато започна вътрешното разследване. И Лубрински като Мертън получи посмъртна награда. Пейдж бе повишена, което предизвика негодувание сред останалите. Всички твърдяха, че ако с него е бил мъж, а не жена, щял да остане жив.
Тя никога не възропта, не помоли за по-леки задачи.
Продължи да работи със същото темпо още една година и може би тогава бе започнала да пие сама. После помоли да я преместят от „Моралния“ отдел в отдела за борба с наркотиците. Шест месеца по-късно застреля хлапето. Никой не се запита през онази нощ как се е чувствала и какво я е накарало да се напие.
Руни остави недоядената си закуска на масата. За първи път усети вина, че и той, както останалите, я бе изоставил. Може би трябваше да й се извини в удобен момент, макар че вече бе твърде късно. Едва сега, когато можеше да изпие цяла бутилка без окото му да мигне, въпреки че бе на работа, разбираше какво е изпитвала самата Лорийн през всичките онези години — гняв. Всъщност двамата си приличаха. И той никога не се оплакваше от работата, напротив, постоянно натякваше на момчетата, че работата трябва да се върши, колкото тежка и противна да е, а оплакванията да оставят за неудачниците. Не се интересуваше дали сред тези, на които говори, има и жени. Никой нямаше право на привилегии. Ето така бяха работили двамата с Лорийн. Сега и двамата бяха еднакво ненужни на полицията.
— Казвам се Лорийн Пейдж — представи се тя на притеснената госпожа Хейстингс. — Искам да поговоря с вас за няколко минути по повод някои неясноти в убийството на съпруга ви. Няма да ви отнема много време.
Лорийн седна на дивана и се постара да изглежда спокойна и безразлична.
— Вече казах всичко на онзи детектив. Руни. Не разбирам какво още има да се обсъжда. Няма ли да свършат тези разпити?
— Тъкмо затова предлагам да свършим възможно най-бързо. — Тя се усмихна и отвори папката.
Първият й въпрос учуди вдовицата. Дали Норман е имал старинен модел кола, купена от Санта Моника? Та той никога не би могъл да си позволи подобен разкош! Лорийн попита дали все пак е имал кола, преди да се оженят.
— Разбира се, но нямам представа каква е била. Струва ми се, че я имам на снимка, но къде ли е?
— Мога ли да я видя? — Вдигна поглед от папката и щом госпожа Хейстингс излезе, извади една от снимките, които бяха направили с Роузи и набързо я скицира на един празен лист. След малко вдовицата се върна със семейния албум и запрелиства страниците.
