Пред нея застана Лубрински. Колко пъти се бяха напивали заедно! Алкохолът ги правеше откровени до край. Колкото и пияни да бяха обаче, винаги успяваха да запазят поне малко разстояние. Една вечер то се стопи. Лорийн се беше наливала през целия ден. Той настояваше, че тя трябва да изтрезнее, преди да се прибере в такъв вид при Майк и да го уплаши. Бе решил, че е най-добре да отидат в апартамента му и да изпият една кана кафе. Често я поднасяше за успехите на съпруга й, за гордостта му от красиво подредения им дом. Тя не му позволяваше да отива твърде далеч. Напомняше му да види първо себе си, нали и неговата жена не беше ангелче. Двамата се караха като деца през цялата вечер и накрая се заклеха, че вече никога няма да обсъждат своите половинки. Когато полушеговито си стиснаха ръцете, той я притегли към себе си.
— Значи ли това, че вече мога да те смятам за свободна жена?
Лорийн се опита да го зашлеви, но той се наведе и тя с всичка сила удари прозореца на колата. Лубрински взе ръката й и я целуна.
През онази нощ не беше на себе си. Той бе пил колкото нея, но не му личеше. Едва когато го видя как се опитва да направи кафе, тя разбра колко е пиян.
— Ти си се гипсирал, Лубрински. Нашата работа е като в поговорката за слепия дето водел друг сляп. Дай на мене.
Той се отпусна върху неоправеното легло. Дрехите му бяха разхвърляни из цялата гарсониера. Лорийн бе предложила да дойде някоя неделя и да оправи малкия апартамент, но той твърдеше, че така му харесва повече. Винаги знаел кое къде се намира и не му се налагало да търси.
След като изпиха по няколко чашки кафе, тя се приготви да си тръгва и точно тогава се оказа, че са загубили ключовете на патрулната кола. Лубрински започна да хвърля дрехите от едно място на друго, да наднича под столовете и да псува. После изведнъж вдигна нагоре ръце и се засмя. Неговият красив, нисък смях!
— Те са в джоба ми — извади ключовете и ги хвърли във въздуха. — Исках да те задържа още малко, но вече така изтрезнях, че няма да имам смелост.
— Смелост за какво? — засмя се тя.
— Да те прегърна. Знаете ли колко пъти съм копнял да ви прегърна, госпожо Пейдж?
Лорийн стана от леглото, приближи се и го прегърна. Лубрински я притискаше нежно до себе си, без да помръдне. Не я милваше, не я целуваше, правеше точно това, което бе казал — прегръщаше я. Тя усещаше как целият трепери, чуваше ритъма на сърцето му. Двамата останаха така безмълвни няколко безкрайни минути, после тя внимателно се отдели от него.
— Трябва да се връщам при децата.
— Ти го обичаш, нали?
Лорийн се смути. Всъщност сама не знаеше отговора на този въпрос. Постоянните скандали вкъщи й бяха омръзнали. Майк мразеше Лубрински, ревнуваше я от него, натякваше й, че заради него е започнала да пие. Бедният Майк, така добре умееше да обвинява целия свят за всичко, но себе си — никога.
— Да, обичам Майк. А сега трябва да си вървя. Двамата с тебе си имаме достатъчно проблеми, за да създаваме още един.
— При мен е по-различно, Лорийн — поклати глава той. — Ти нищо не подозираш, нали? Боже мой, Лорийн, обичам те! Понякога не зная какво да правя. Има дни, в които се страхувам за тебе, зная, че това е глупаво, опасно, но не мога да се спра. То е по-силно от мен. Не мога да не те обичам и да не те желая. Всеки ден те виждам, постоянно съм до теб и това ме влудява. Реших да помоля да бъда преместен. Не защото ти си добър или лош партньор, а защото… желая те и… Е, сега поне вече знаеш.
Два дни по-късно го убиха. Докато тя сваляше чорапите си, за да направи превръзка на обилно кървящите му рани, той се усмихна и се опита да се пошегува:
— Най-после ги свалих. Знаех, че един ден ще успея. Ако знаех, че си готова да се събуеш, ако съм ранен, още преди няколко месеца щях да застана под куршумите.
Лорийн го бе прегърнала, докато линейката се носеше с див вой по улиците на града, и тихо му повтаряше да се държи, да не се отпуска. Последното нещо, което Лубрински можа да произнесе, бе, че я обича и последното, което чу, бе, че е глупав и ужасен негодник, защото и тя го обича и ако не се стегне и не издържи до болницата, ще го удуши с тези чорапи. Лорийн видя как последната светлина напусна очите му, изпълнени с удивление. В този кратък миг загуби собствената си душа, сякаш той я отнесе със себе си.
През онази нощ се върна вкъщи с мисълта да намери утеха в близостта на Майк, но него го нямаше. Тя се напи до безсъзнание и рухна върху леглото. Когато се върна и я видя, съпругът й закрещя отново, че Лубрински отново я е напил и че смята най-после да съобщи за тези безобразия на началника им.
— Този път Лубрински няма нищо общо — едва чуто бе промълвила тя.
— Не ти вярвам! — викаше съпругът й. — Утре отивам в участъка. Трябва да се срещна с този човек!
— По-добре опитай в моргата, Майк, но се съмнявам, че ще ти отговори. Лубрински е мъртъв.
Мъжът й я гледа втрещен няколко секунди, после се опита да я прегърне, но тя вече не можеше да го понася. Не можеше да понася никого около себе си. Искаше само едно — да се напие до забрава. Горкият Майк! Стараеше се да я разбере, дълго я увещава да си вземе отпуск, особено след като разбра, че колегите й също й предлагат. Лорийн отказа. Не можеше да остане и минута без работа. След време сериозно започна да си внушава, че умирайки, Лубрински бе взел някаква част от нея, защото всичко, което правеше, й се струваше глупаво, всичко, което Майк говореше, й звучеше безсмислено. Децата й досаждаха, колегите й я дразнеха, но някак си успяваше да живее и работи до деня, в който застреля невинното дете.
— Пристигнахме — обади се Роузи.
Лорийн отвори очи. Трябваше да изпие нещо силно. Жаждата за глътка алкохол бе толкова голяма, че дори не се замисли защо бе дошла тук.
— Пие ми се — промълви тя.
Приятелката й паркира до тротоара и хукна към отсрещния гастроном. След малко се върна с кашон кола.
— Нали искаш да пиеш? — подаде й една кутия.
Тя изгълта питието на един дъх. Роузи също си отвори една и извади от чантата си парче бананов сладкиш. Една мисъл проблесна в главата на Лорийн. Какво бе казал Руни? Последната жертва бил травестит, в чийто стомах намерили останки от бананов сладкиш. Обля я студена пот. Кой обикновено приготвяше сладкиша, Нала или Диди? Диди беше изрусена и на приблизително същата възраст. Не, не беше възможно! В този свят имаше толкова случайности!
— Трябва да намеря телефон, Роузи!
— Аха, телефон й притрябвал! За тъпа ли ме мислиш? Чудиш се как да влезеш в гастронома и да грабнеш първата бутилка водка, която ти попадне пред очите! Да пукна, ако не стане точно така!
— Глупости, Роузи! Щом не вярваш, ела с мен.
Докато набираше телефона на Нала и Диди, Роузи продължаваше да я държи под ръка.
— На телефона е Лорийн.
— Здравей, маце, как си? — Гласът на Нала бе дрезгав, като след ставане от сън.
— Аз съм супер, Нала. Диди там ли е? Трябва да говоря с нея.
— Не, миличка, още не се е върнала. Тази нощ май се е скапала от бачкане, дъртата му крава! Сигурно скоро ще се върне, защото след малко фризьорката ще дойде да я подстригва. Ще й кажа да ти се обади.
— Знаеш ли къде е в момента?
В слушалката се чу как звънецът иззвъня.
— Ето я, връща се. Изчакай една минута, тя ей сега ще ти се обади.
— Благодаря, Нала, по-късно ще се обадя. Сега бързам.
— Какво беше това? — Роузи я гледаше недоумяващо.
— Нищо особено — сви рамене Лорийн. — Боях се, че с Диди е станало нещо лошо, но тя току-що се прибра вкъщи.
Те потеглиха към сервиза. Този път Лорийн трябваше да влезе в магазина, за да се срещне с човека,
