— Мисля, че е тази. Не зная нито кога е произведена, нито откъде е купена.
Норман Хейстингс позираше усмихнат до един британски морган, доста стар, изискан модел. В единия ъгъл съвсем ясно личеше годината, когато снимката е била направена — 1979.
— Доколкото зная, съпругът ви е бил малко по-възрастен от вас. — Лорийн понечи да разлисти албума, но домакинята го дръпна от ръцете й.
— Да, петнайсет години. Живяхме щастливо. Сигурно знаете, че… Норман имаше малък проблем. Аз казах на онзи човек; Руни.
— Не мисля, че има смисъл да се връщаме към него. Възхищавам се от смелостта ви да споделите тази тайна с един непознат полицай. Сигурно ви е било трудно да говорите за нещо толкова интимно. — Тя й подаде скицата. — Мъжът ви имал ли е бутонели, подобни на тези? Сигурно са били златни или сребърни, с монограма на С&А в средата.
— Неговите са сребърни, но единият се счупи и той не ги носеше.
— Пазите ли ги?
Госпожа Хейстингс отново излезе от стаята и Лорийн се облегна на дивана. За съжаление домакинята бе постоянно нащрек, подозрителна и нервна. Тя я искаше спокойна и отпусната.
— За какво са ви тези копчета? — попита след малко вдовицата.
— Могат да се окажат звеното, което ще ни отведе до убиеца.
— Внимателно затвори картонената кутийка. — Смятаме, че е носил същите бутонели. Мога ли да ги задържа?
Госпожа Хейстингс кимна в знак на съгласие и притеснено приглади роклята си.
— Дали ще го открият някога?
— Съмнявам се. — Лорийн сложи кутийката в чантата си. — Смятам, че интимни подробности, които нямат връзка с дадено престъпление, не бива да излизат в пресата, особено ако семейството на жертвата е помолило за това.
— О, благодаря ви! — вдовицата спонтанно стисна китката й.
— Разтревожена съм. Децата, ако разберат… Пък и родителите на Норман ще го понесат тежко. Приятелите му съща.
— Той бе инженер, нали?
— Да, проектираше машини за сладолед и домакински уреди.
— Можеше ли да ремонтира автомобили?
— О, Норман можеше да поправи всичко, от тостера до двигателя на колата. Съседите постоянно го търсеха да им поправи нещо. Той беше толкова добър! Никога не им отказваше.
— Помагал ли е на този мъж? — Лорийн й подаде снимката на Янклоу.
— Не мога да кажа със сигурност. Лицето почти не се вижда, но все пак не мисля, че съм го виждала.
Показа й и другата снимка, на която Янклоу шофираше белия мерцедес с грим и руса перука.
— Тази жена е идвала у нас. Искаше да говори с Норман за колата си. Не я познавам.
— А колата виждали ли сте?
— Не мога да си спомня. Толкова много хора го търсеха! Нали ви казах, той никога не отказваше услуга.
— Това е спортен мерцедес — кабриолет. Може би сте я виждали, но със спуснат покрив?
— Не зная… като че ли ми е позната. Какъв цвят е покривът? Лорийн предположи, че щом колата е бяла, най-вероятно е и покривът да е в същия цвят.
— О, не. Мисля, че веднъж видях на двора подобна кола, но беше с черен покрив.
— Спомняте ли си човека, който бе дошъл с нея? — безгрижно подхвърли и взе да прибира снимките.
— Не. Бяха пред гаража с Норман. Той държеше там дефицитни резервни части. Заради тях го търсеха толкова много хора. Вземаше пари колкото да си покрие разходите за части. За него двигателите бяха хоби, което аз ненавиждах. Връщаше се вкъщи целият вмирисан на бензин и изцапан с масло.
— Благодаря ви много! — Лорийн стана. — Много ми помогнахте. Мога ли отново да ви посетя, ако успея да направя по-добра снимка на мъжа с белия мерцедес?
— Разбира се. И на мен ми беше приятно да си поговоря с вас.
Руни тъкмо паркираше, когато видя Лорийн да маха за довиждане на госпожа Хейстингс.
— Много е нервна — отбеляза тя, като седна в колата. — Страхува се, че „малкият проблем на Норман“ може да излезе във вестниците. Това я занимава повече, отколкото самото убийство.
— Имаш ли нещо за мене?
— Подозирам едно лице, но не искам да говоря, преди да съм събрала достатъчно доказателства. Може би след няколко дни ще мога да ти докладвам.
— Нямам толкова време! Информацията ми трябва сега.
— Дай ми време поне до тази вечер — прехапа устни тя. — Трябват ми и повече подробности за последната жертва.
— Казах ти каквото зная. Докато не получа лабораторните резултати, не мога да кажа нищо повече. А, да. Преди убийството е ял бананов сладкиш. — Лорийн вече отваряше вратата, когато Руни неочаквано продължи: — Между теб и Лубрински имаше ли нещо?
— Защо искаш да знаеш?
— Опитвам се да отгатна.
— Малко си закъснял.
— Така е. Напоследък си спомням изминалите години и се сетих за него. Мъжко момче беше.
Тя кимна мълчаливо. Руни извади изпод седалката бутилката и я надигна.
— Сетил си се за него, защото пиеш. Той винаги държеше бутилка под седалката. Впрочем защо се наливаш така?
— Не мога иначе. Ти пиеше ли с него?
— Нима не знаеш?
— И по време на дежурство ли?
— Най-вече. Често обаче отлагахме почерпката за след работа.
— Той ли ти помогна да се пристрастиш към алкохола?
— Нямах нужда от помощта на Лубрински — засмя се тя. — Сама го постигнах!
— Защо?
— Сигурно защото съм била напрегната, несигурна, уплашена и прочие. — Изведнъж стана сериозна. — И най-важното, защото нямаше кого другиго да обвинявам, освен себе си.
— Може би е имало и някакъв семеен проблем?
— За Бога, Бил, защо не ме оставиш на мира? Той отпи още няколко глътки и затвори шишето.
— Просто искам да зная. Може би съм гузен. Трябваше да проведа този разговор с теб преди много години.
Тя излезе и се облегна на вратата.
— Много си закъснял, приятелю. Вече нищо не може да се направи. Станалото станало. Вече е зад мен.
— Извинявай — глухо каза той, без да я погледне. Лорийн затвори вратата и след кратко колебание се наведе през стъклото.
— Колкото до Лубрински, Бил, той бе моят най-добър единствен приятел. Имах сляпо доверие в него. Но той беше и голям глупак, поемаше неоправдани рискове, направи маса поразии, които не успях да предотвратя, защото никога не се вслушваше в думите ми. Лубрински изобщо не признаваше друго мнение освен собственото си. И накрая искам да отговоря на въпроса ти. Не, между нас не е имало нищо. Бяхме само патрулна двойка и нищо повече.
Тя рязко се обърна. Замислен, Руни завъртя ключа и потегли. Роузи вече я чакаше от другата страна на улицата.
— Как мина? — жизнерадостно попита тя.
Лорийн й каза да кара към Санта Моника, облегна се и затвори очи.
