— Според теб това жена ли е или мъж? — Роузи демонстративно сложи до нея снимката на влизащата по алеята кола с добре уловения профил на Янклоу. — Сравни устата на двамата шофьори.
Да, устата бе широка, с дебели устни, устата на човека, който искаше да я убие с чук. В този момент обаче бе по-загрижена за Роузи, която със своята непредпазливост и неопитност можеше да попадне в опасна ситуация.
— Ще видим дали не могат да ги увеличат. Сега, ако нямаш нищо против, аз си лягам.
Лорийн се пъхна в леглото и притегли завивките до брадичката си. Тази нощ искаше да бъде любена, целувана, прегръщана, но страхът, че след толкова загуби, след толкова години самота и унижения не са й останали никакви чувства, я парализира. Тя стисна чаршафа и го заусуква около пръстите си. Смъртта на Лубрински бе най-тежкият момент в живота й. Той единствен й бе дал любовта, която копнееше да получи от съпруга си. Бе единственият, който я обичаше такава, каквато е, без да иска нищо в замяна.
Започна се с едно-единствено сухо и сподавено ридание, което сгърчи стомаха й и бавно запълзя нагоре. Уплашена, че Роузи може да чуе, тя захапа чаршафа и го стисна с всичка сила, когато второто ридание разтърси цялото й тяло. Лорийн си спомни, че някога можеше да се владее. „Майка му стара, овладей се, Пейдж! Хората очакват да бъдеш твърда като скала. Ако започнеш да подсмърчаш, ще ни направиш за смях! Вън една майка чака да й кажеш дали детето й е все още живо. Ако се разлигавиш точно сега, тя също няма да може да го понесе. Щом искаш да ревеш, иди и реви вкъщи. Но по време на смяна — никога! Чуваш ли ме, Пейдж? На тебе говоря!“…
„… Госпожо Брадли, съжалявам, но… ние намерихме Лора и трябва да ви кажа, че… Лора е мъртва, госпожо Брадли.“
Роузи стана, без да разбира какво я бе разбудило, и след малко до слуха й долетяха ужасните проточени звуци. Тя хвърли одеялото настрана и влезе в дневната. Лорийн лежеше сгърчена, с чаршаф между зъбите, а кокалчетата на пръстите й бяха побелели от стискане. Риданията й наподобяваха сподавения вой на умиращо животно — нисък, виещ плач, който би се превърнал във вик, ако не го потискаше. Роузи седна на леглото, прегърна я и започна да я люлее, сякаш държеше малко дете.
— Поплачи си, Лорийн, не се мъчи, не го потискай. Това съм аз, голямата дебела Роузи. Хайде, отпусни се…
Думите й отприщиха бента на самообладанието и Лорийн избухна в разтърсващи, неудържими ридания. Вкопчена в Роузи като удавник, тя оплакваше пропилените прекрасни години, самотата си, викаше всичко, което бе загубила и никога нямаше да върне — децата и мъжа си, майка си, баща си, брат си, момчето, което бе застреляла, Лубрински, когото пак смъртта й бе отнела, и ги молеше за прошка. Ридаеше и за всичко, което сама си бе причинила и към което насила се бе заставила да върви.
Два часа Роузи я притискаше до себе си като загубено, нещастно дете и тихо я успокояваше. Накрая, останала без сили и без глас. Лорийн се отпусна в прегръдките на приятелката си. Тялото й все още се разтърсваше от конвулсии, но риданията й преминаха в слабо, немощно хълцане. Роузи внимателно избърса сълзите й, сложи я на леглото в спалнята и постави на подпухналото й лице студена влажна кърпа.
— Вече мина, Лорийн, всичко мина.
Тя легна до нея и Лорийн отпусна глава на гърдите й. Роузи я прегърна като майка, приспиваща детето си, и започна нежно да гали косата й.
— Сега ще ти стане по-леко, мило! Успокой се и се опитай да поспиш!
Телефонът до леглото иззвъня пронизително и Руни подскочи. Сърцето му заби като камбана. В слушалката прозвуча гласът на Бийн. Току-що бяха получили доклада на една от патрулните двойки. В багажника на откраднат автомобил бе открит трупът на бяла руса жена, на възраст между трийсет и четиридесет години. От първоначалния оглед на трупа полицаите бяха направили извода, че убиецът е действал с чук. Лицето на жертвата бе обезобразено, а смъртта бе настъпила най-вероятно от удара в тила.
Руни се отпусна обратно на възглавницата. Жена му се надигна с побеляло от нощния крем лице и премигна в полусън.
— Боже мили! Той размаза още една! Той отново излиза на сцената! — повтаряше капитанът, притиснал телефона до гърдите си.
Глава 13
Руни и лейтенантът чакаха във фоайето на градската морга. Не можеха да предприемат нищо, преди да получат доклада на патолога. Откраднатата кола, „Линкълн континентал“, бе изтеглена в двора и в момента хората от съдебна медицина й правеха оглед. Собственикът бе съобщил за нейното изчезване от паркинга пред бунгалото му на Аштън Авеню в Лос Анджелес още предния ден. Капитанът бе мрачен. Очакваше огромните заглавия на първите страници на вестниците да възбудят още повече общественото мнение по случая, особено след като той отказа всякаква информация на репортерите.
Колата бе изоставена на третия етаж в един гараж, където обикновено оставяха автомобили на дългосрочно съхранение. Единствената причина, която бе привлякла вниманието на охраната, бе, че друг автомобил бе закачил задния й фар и задействал алармата. След като търпял натрапчивия вой повече от час, пазачът се качил да види дали не може да го спре. Не видял квитанция за платен паркинг на предното стъкло и заобиколил да огледа и задното. В този момент забелязал, че от резервоара нещо капе. В началото предположил, че течността е бензин. Когато се вгледат по-добре обаче, се оказало, че това е кръв, и той незабавно извикат полицията.
— Пазачът даде ли описание на шофьора? — попита мрачно Руни.
— По това време друг е бил дежурен. Знаем домашния телефон на дневния пазач, но досега не сме разговаряли с него — поклати глава Бийн.
— Веднага се обади и го извикай да даде показания. — Капитанът погледна часовника си.
След още два часа вратата най-после се отвори и помощникът му даде знак с ръка да влезе. Ярката неонова светлина придаваше нереален вид на залата, в средата на която бе разположена масата с трупа.
— Здрасти, Бил! — Патологът Ник Арнолд му кимна и продължи да си мие ръцете. — Зная, че не те свърта на едно място от нетърпение. Казаха ми, че от няколко часа кръстосваш коридора.
Аутопсиите бяха едно от нещата, с които така и не можа да свикне през дългогодишната си кариера. Все още настръхваше при вида на разрязаните трупове, свистенето на излизащите от корема газове и този невиждащ, втренчен в тавана поглед на жертвата, докато патолозите пребъркваха отвореното тяло.
Арнолд познаваше Руни от младини и знаеше, че няма да се приближи до масата. Без друго вече беше посивял от ужас и отвращение.
— Ела да изпиеш едно кафе — покани го патологът, — докато чакаме да направят снимките и тестовете. Вдигнаха ме от леглото тази сутрин.
— И мене. — Капитанът се отпусна в едно от креслата. — Какво ще кажеш?
— Смъртта е настъпила късно снощи. Докато не получа резултатите от тестовете, не мога да посоча конкретен час Последното ядене е било бананов сладкиш.
— Какво важно разкритие! Ще ми е от голяма полза! — Отпи от чашката.
— Жертвата е на видима възраст около четиридесет години, но доста стройна и стегната.
— Руса ли е?
— Да, но защо казваш „руса“, а не „рус“?
— Какво?
— Той е бил почти „тя“, с тези тежки гърди, но не съвсем, защото в долната част е бил не по-малко надарен — усмихна се Арнолд. — Транссексуален, Бил. Претърпял е ударно третиране с хормони, адамовата му ябълка също е отстранена. — Посочи една от рисунките на стената. — Ето тук, в основата на черепа, е попаднал първият удар с чука. Веднага е изгубила съзнание. Лицето й е размазано. Смачкани са носът, скулите и челото, едното й око е потънало навътре. Не е приятна гледка, но дори и след такова обезобразяване личи, че той или тя е била доста привлекателна. Косата й е изрусена и добре подстригана. Под ноктите й няма следи от кръв или кожа, следователно е била умъртвена още с първия удар, без да
