Възбудата му изчезна при мисълта за безсмисления, безполезен живот, който бе водил досега. Дори и опитите му да напише роман оставаха безплодни. Притежаваше милиони, огромните му благотворителни акции се управляваха от попечителите, ала и в тези дарения като че ли липсваше цел. Изпълни го омерзение към това, в което постепенно се бе превърнал — в дилетант и дори по-лошо, в клонинг на своя баща.
Лорийн стигна до Бевърли Глен, подмина дома на Торнбърн и паркира няколко къщи по-нататък в една отбивка, така че колата да не се вижда от улицата.
Къщата изглеждаше тиха и спокойна. Отдалеч долиташе бръмченето на косачката. Градинарят подстригваше моравата. Тя натисна звънеца. Обади се Брад и попита кой е.
— Лорийн Пейдж.
Смехът му я стресна. Вратата се отвори и тя смело тръгна по пътеката. Той я чакаше на верандата с бутилка вино в ръка и я наблюдаваше усмихнат. Бе облечена в права тясна пола с цепка, която разкриваше част от бедрото й. На сандалите с високи токчета изглеждаше още по-висока и слаба. От слънцето косата й бе станала по-скоро бяла, отколкото руса. Като че ли нямаше и следа от грим. Дори от такова разстояние той виждаше белега на бузата й.
— Тъкмо мислех за тебе — тихо каза той и стисна ръката й. — Знаеш ли, че полицията те търси?
— Зная. Трябва да говоря с теб.
Брад не откъсваше очи от нейните, сякаш искаше да отгатне по погледа й защо бе дошла. Двамата тръгнаха към дневната. Той придържаше лакътя й здраво, но не заплашително.
— Брат ти вкъщи ли е?
— Не.
— А прислугата?
— Само икономката, тя си тръгва в четири.
Лорийн мълчеше и го гледаше в очите. Брад извърна глава, смутен от този открит, прям поглед. Тя извади цигара и поиска запалка. Той остави чашата си и приближи, после взе цигарата от устата й, хвърли я на пода и я привлече към себе си. Бе висока почти колкото него. Той я целуна и я притисна още по-силно към себе си. Лорийн отвърна на целувката, после хвана ръката му и я постави на гърдата си. Цялата трепереше. Брад я грабна и я понесе към спалнята. Бе толкова лека! На стълбите едната й обувка се изхлузи, след нея и другата. Лорийн плачеше, заровила лице в шията му. Развълнуван от сладостта, която за първи път изпитваше, Брад седна на леглото и я залюля в обятията си. Опитваше се да я утеши, целуваше я по косата, целуваше сълзите й, галеше я. Погледна нагоре и видя как я люлее в прегръдките си като дете. Плашеше го нежността, която изпитваше към тази жена, която едновременно го възбуждаше и в същото време събуждаше в душата му чувства, които отдавна беше забравил. Притисна я още по-силно към себе си и когато Лорийн вдигна лице към него, впи устни в нейните.
Стивън Янклоу огледа празната кухня. Икономката си беше тръгнала. Той вдигна празната чаша и внимателно я постави в миялната машина. После вдигна капака на блюдото, оставено на масата за обяд. Бе гладен, но не изпитваше желание за ядене.
По стълбите се търкаляха две обувки и той ги вдигна с отвращение. Евтини, износени сандали. Дали да не ги остави пред спалнята на брат си? Не му се случваше за първи път. Колко пъти бе носил дотам разхвърляни по стълбите рокли, сутиени и нерядко бикини. Вдигаше ги с два пръста и ги пускаше пред вратата му. До слуха му долетя висок стон, който го накара да потрепери. Те всичките си приличаха, всичките скимтяха по един и същи начин, курвите на брат му! Дори и съпругите му! Янклоу възнамеряваше да пусне обувките пред вратата, когато забеляза, че е открехната. Той посегна да я притвори тихо, гледайки встрани, за да избегне отвратителната гледка на гърчещите се тела. Жената отново извика и въпреки желанието си, той все пак надникна.
Беше обърната към него. Седеше върху брат му и ритмично се олюляваше със затворени очи. Тялото й изглеждаше по-скоро момчешко и тъкмо това го накара да се вгледа внимателно. В този момент жената отметна глава и Янклоу се вцепени. Той затули с ръка устата си и бавно запристъпва назад, после хукна към своето крило. Обхванал мивката с две ръце, повръщаше от ужас, а тялото му се тресеше, обляно в студена пот. Не, не беше грешка. Не бе възможно да има две толкова еднакви жени, с един и същи белег на бузата! Това беше тя, онази кучка, която го ухапа така, че след това от врата му бе текла кръв като от заклано прасе!
Пусна студената вода и се опита да се успокои, но ръцете му продължаваха да треперят. Мозъкът му се пръскаше от ужасни, жестоки въпроси. Как го беше открила тук? Защо бе дошла? Янклоу се опита да успокои дишането си. Брад често мъкнеше вкъщи всякакви уличници, евтини кучки, но да падне толкова низко, да легне с тази — не, не беше за вярване! Той се хвърли на леглото, повтаряйки, че вероятно става дума за сляпо съвпадение. Едно ужасно, противно, но случайно съвпадение. Докато се въртеше, захапал кокалчетата на пръстите си, за да не избухне в плач, съзря куфарчето си. Беше преместено. Той скочи и го грабна. Боже мой, куфарът беше отварян!
Една мисъл проряза съзнанието му. Скочи и почти на бегом стигна до спалнята на майка си. Нещата в чекмеджето бяха разместени. Значи някой бе ровил и в двете спални. Може би Брад? Или онази? Той се върна в стаята си и залости вратата. Трябваше час по-скоро да се отърве от нея! Ако беше просто телефонна проститутка, каквито брат му понякога викаше, нямаше да я държи цяла нощ. Скоро щеше да я отпрати. Трябваше само малко търпение, за да я проследи и заговори. Този път нямаше да я изпусне! Часовникът върху нощното шкафче показваше пет часа. Значи след около час тя щеше да си тръгне, за да може да излезе на улицата в обичайното за професията й време. Щеше да обикаля тротоарите както тогава, когато я качи в колата си. Янклоу си спомни как сложи ръка на дръжката и го попита дали може да му помогне с нещо. Как ли се беше озовала на онази улица? Наблизо като че ли нямаше спрени коли. Може би е пътувала с такси, или е паркирала на съседна улица.
Излезе от спалнята си и тихо запристъпва към всекидневната. Дамската й чанта лежеше на дивана и той я отвори. Нямаше нито кредитни карти, нито чекови книжки. Само няколко банкноти, използвано червило, пакет цигари и — тук той се усмихна снизходително — ключове от автомобил.
Янклоу излезе и внимателно приближи оградата. Бруно се надигна и замаха с опашка. Градинарят пръскаше настилката в другия край на корта и изглеждаше напълно погълнат от работата си. По пътя не се виждаше жива душа. Той откри колата на Лорийн и провери дали ключът отговаря на регистрационния номер. Почувства се по-добре. Сега вече можеше да успокои душата си и да помисли как по-бързо и по- сигурно да я убие, защото тя трябваше да умре още днес!
Руни позвъни на вратата на Фелоуз. Психологът се появи на прага и въздъхна отегчено.
— Вече казах всичко по телефона на лейтенант Бийн. Нямаме нужда от полицейска охрана. Пейдж е била тук преди обяд.
— Извинете — усмихна се капитанът. — Исках да проверя някои факти и дойдох да поговоря с госпожа Фелоуз.
Дили седеше във всекидневната. Бе разстроена. Тя повтори всичко за срещата си с Лорийн и отново не спомена нищо за своята спонтанна изповед.
— Мога ли да поговоря насаме с вас, професоре?
— Разбира се. Дили, няма да се бавя.
— Струва ми се, че познавате семейство Торнбърн — поде Руни веднага щом влязоха в кабинета.
— Да.
— Не го споменахте тази сутрин на съвещанието.
— Никой не ме е питал дали ги познавам или не.
— Направо вкъщи ли си дойдохте, след като напуснахте полицията?
— Не. — Фелоуз се изчерви. — Отидох у тях.
Руни го гледаше напрегнато и изслуша без да го прекъсва всичко за разговора му с Брад Торнбърн. Психологът се срамуваше от неетичната си постъпка. Капитанът поиска адреса и телефона на Торнбърн и без да каже дума, си тръгна.
Фелоуз откри Дили в спалнята. Тя отново плачеше. Той постоя на прага няколко мига и излезе, без да й
