каже нищо. После слезе в дневната, свали портрета на голия Брад и в пристъп на гняв го захвърли на пода. Рамката се строши. Фелоуз скъса платното, хвърли парчетата в камината и ги запали. После седна в креслото и се загледа в пламъците. Никога досега не бе изпитвал подобна ярост и горчивина. Чувстваше се глупак. Току-що бе разрушил сътрудничеството си с полицията. Едва ли някога пак щяха да го поканят. Докато пламъците бавно поглъщаха картината, гневът му постепенно се уталожи. Изпита унижение. Портретът на Брад Торнбърн бе обсебил дома му и целия му живот досега. Сам бе позволил това, дори го вземаше на шега и насърчаваше срещите между жена си и своя приятел. Най-лошото бе, че Брад знаеше за нестабилността на Дили, което придаваше на историята привкус на предателство. Фелоуз се закле никога повече да не се среща и разговаря с него. Бледото петно, където бе висял портретът, зееше като оскърбление на достойнството му. Ендрю си наля чаша студено кафе й тръгна към кабинета си. Дори и след като затвори вратата, до слуха му все още долитаха хълцанията на жена му. Нямаше намерение нито да я успокоява, нито отново да говори с нея за Торнбърн. Не искаше да знае колко пъти Брад бе спал с нея — един или десет. Важно беше, че това изобщо се беше случило.
Ала и в кабинета си не можа да намери утеха. Отвсякъде го гледаха снимките на двамата. Фелоуз и Торнбърн на риболов, на тенис корта, на турнир по скуош, на водни ски в Маями или в бейзболни екипи. Познаваха се от дълги години и от дълги години бяха съперници в спорта. Колкото до жените, Ендрю никога не бе пристъпвал в територията на своя приятел. При цялата хубост и големи милиони на Брад би било просто безсмислено да си съперничиш с него. Никой мъж не можеше да го измести.
Той седна на бюрото си и извади папката за убийствата с чук. Трябваше отново да прегледа всички подробности. Никога не бе допускал, че семейство Торнбърн могат да имат нещо общо с подобна история. Дали не бе пропуснал някой важен детайл? Трябваше да провери всичко от самото начало и ако откриеше и най-малката следа, щеше не просто да нанесе удар на Брад Торнбърн, а направо да го унищожи.
Руни влезе в колата и извика Бийн по радиостанцията, за да го предупреди, че отива към дома на Торнбърн.
— Янклоу ли ще разпитваш?
— Мисля, че Лорийн Пейдж вече се е заела с това, така че вземи една кола и тръгвай нататък. Къщата е в Бевърли Глен. Имаш ли адреса? Добре, ще се видим там.
Глава 17
Лорийн бе заровила глава във възглавницата. Брад отметна чаршафа и прокара ръка по гърба й.
— Откъде имаш тези белези? — Той се изправи на лакът и посегна към белега на лицето й.
Тя рязко дръпна чаршафа, за да се покрие.
— Трябва да се облека.
Брад я наблюдаваше как събира дрехите си из стаята, увита в чаршафа, който се влачеше след нея като шлейф. После стана, отвори гардероба и нахлузи дълъг бял халат.
— Къде са ми обувките?
— Останаха долу. Ще ги донеса. — Застана зад нея и обхвана гърдите й. Докато я целуваше по тила, нещо привлече вниманието му. Разроши късата коса. — Боже мой, кой е направил това?
Белегът, все още подут и яркорозов, лъкатушеше в основата на черепа й като змийче. Лорийн се опита да се освободи, но той я държеше здраво.
— Отговори ми! Кой направи това?
— Трябва да се облека — дръпна се тя.
— Ще те чакам долу. — Той тръгна към вратата.
— Не, почакай, трябва да говорим. Нали заради това дойдох?
— Искаш да говорим, но когато те попитам нещо, не ми отговаряш — въздъхна Брад и седна на леглото. Лицето му придоби сурово изражение. Мислеше, че бе дошла да го види, да бъде с него. Бе сгрешил. — Хайде, говори. Слушам.
Лорийн продължи мълчаливо да събира дрехите си.
— Виж какво, хайде да опростим нещата. Зная, че си курва. Ти сама ми го каза. За какво има да говорим? Пари ли искаш?
Реакцията й бе светкавична. Шамарът изплющя като камшик, преди да успее да се дръпне. Заболя го. Разтри бузата си и се засмя.
— Не дойдох тук заради това, което правихме току-що. — Лорийн сви юмруци и отстъпи назад, когато той протегна ръка към нея. Докато вървеше напред-назад из спалнята, спря за миг и с прелестно, момичешко движение затегна чаршафа около себе си. Изглеждаше изненадващо красива. — Белезите ги получих по времето, когато ходех по улиците. Бях постоянно пияна и не помня нито с какви типове съм лягала, нито какво са правили с мен. Не се гордея с всички тези следи от цигари и прочие, но повярвай ми, не съм усещала нищо. Бях забравила за себе си. Не ми пукаше коя съм, каква съм и прочие.
— А сега?
— Сега стой и слушай какво имам да ти кажа. Моля те, не ме прекъсвай!
— Добре. — Той се облегна на възглавниците. Не изпитваше отвращение към това, което току-що бе чул. То звучеше твърде несериозно.
— Белегът на лицето ми остана от бой за бутилка водка в един бар. Това е всичко, което мога да си спомня. Както виждаш, нищо романтично. Остана ми белег и аз си го нося примирено. Казаха ми, че съм извадила късмет. Можех да ослепея с едното око. Бях проститутка, но не помня и едно лице от всички мъже, с които съм била. Не бой се, нямам СПИН или венерически болести. Направих си основни прегледи. Място за паника няма. Накратко казано, в живота ми има един доста дълъг период, за който нищо не мога да кажа, защото нищо не помня. За белега на тила ми обаче зная някои неща. Точно заради него съм тук.
Тя замълча. Стоеше пред него права като статуя и очакваше израз на отвращение, на погнуса, който би й позволил да продължи по-нататък, но Брад не реагира. Точно обратното, потупа леглото до себе си, подканвайки я да легне до него, но Лорийн поклати отрицателно глава.
— Някога бях полицай. Лейтенант в отдел „Убийства“.
На лицето му се появи лека усмивка и той вдигна извинително ръце. Тя продължи с това, че капитан Руни я наел като информатор, който познава момичетата по улиците, със задачата да събира сведения за убийствата с чука. Докато говореше, не откъсваше очи от неговите. Брад вече не се усмихваше. Без следа от емоции Лорийн описа как е била нападната в синия седан и как след това се обадила в полицията, без да разкрива самоличността си. Докато описваше своя нападател, очакваше той да познае или поне да се усъмни в брат си. На лицето му обаче не се появи и най-малкият признак на смущение. После му призна, че е взела портфейла на Хейстингс. Брад слушаше внимателно. Тя стигна до Арт Матюз, Диди и Нала. Докато изреждаше имената им, на лицето му не трепна и мускулче. Единственото, което го притесни, бе споменаването на бутонелите и емблемата на неговата фирма върху тях. Той стана, извади от едно чекмедже малка кожена кутия и я хвърли на леглото.
— Като тези ли бяха?
Лорийн извади бутонелите и кимна. Той я гледа няколко секунди с ръце на кръста, после й даде знак да продължи. Тя подробно описа посещенията си в сервиза му и разговорите си с неговите служители, благодарение на които открила, че колата на Норман Хейстингс е била там един ден преди убийството му. Никой от работниците не помнел кога и кой я взел оттам. Това давало основание да се предположи, че някой от работещите е изкарал автомобила.
Брад се върна на леглото. По трепването на един мускул на шията му разбра, че търпението му е на изчерпване. Очите му бяха студени и безучастни. Вече бе сигурен, че Лорийн Пейдж не бе дошла при него от любов или желание, а за да събере информация. Той я бе подценил. Бе надценил и собствената си храброст. Тази жена го плашеше.
Часовникът на спалнята показваше пет и половина. Не й оставаше много време. Тя набързо разказа как с Роузи направили снимки, за да елиминират възможните заподозрени, и така стигнали до неговия дом.
— Имаш предвид мен?
— Да. Направихме и няколко снимки на брат ти, но те не излязоха ясни. Върнах се в дома на Хейстингс и от жена му разбрах, че е ползвал услугите на някой си Крейг Лайл. — Направи пауза в очакване на някаква
