— Мислиш ли, че в тази история може да има и частица истина? — уморено запита Брад.
Другият отговори, че засега не вижда причини за безпокойство. Нямал никакви съмнения относно сексуалните предпочитания на Стивън и щял да направи всичко възможно, за да ги запази в пълна тайна. Нужно било обаче първо да разговаря с него. Двамата мъже тръгнаха към преддверието и Лорийн се стрелна към кухнята. Няколко секунди след това те минаха на метри от притворената врата, зад която ги наблюдаваше.
— Има нещо, което ме безпокои, Алфред. Известно ли ти е дали майка е дала пълномощно на Стивън да се разпорежда със скъпоценностите й?
— Аз не водя личните сметки на госпожа Торнбърн. Те са в ресора на другия отдел. Във всеки случай утре ще проверя.
— Сигурен съм, че има някакво разумно обяснение. Зная, че след смъртта на мама бижутата й ще бъдат завещани на Стивън. Учудва ме само фактът, че нито един от двамата не ми е споменавал, че тя го е упълномощила да се разпорежда с тях преди смъртта й.
Лорийн не смееше да диша. Двамата бяха на крачка от нея. Можеше да се измъкне само ако алармата на задния вход се изключи, когато гостът излиза от портала. Тогава Брад щеше да изключи охранителната система. Тя започна бавно да пристъпва назад, когато думите на Брад я накараха отново да замръзне.
— Мислех, че онази работа е заличена напълно. Ти ми беше казал, че всички данни са иззети и случаят вече не съществува. А тази вечер Руни го спомена, сякаш го е прочел черно на бяло в полицейските архиви.
Кофк отново го увери, че на следващия ден ще провери всичко. Можел да даде пълни гаранции, че в архива не са останали документирани свидетелства, но не можел да гарантира дискретността на полицаите, участвали в разследването.
— Ами тогава… плати им, Алфред! Цената няма значение. Притиснала гръб до стената и с обувки в ръка, Лорийн се изтегляше към задната врата сантиметър по сантиметър.
— Правя каквото мога, Брад. Не съм всесилен. Не мога по никакъв начин да рискувам репутацията си. Имаш ли причини да смяташ, че Стивън би могъл да е замесен в тази история с убийствата? Ако имаш и най-малкото съмнение, трябва да ми кажеш веднага. Например онази свидетелка… Знаеш ли нещо конкретно за нея?
Лорийн чу как Брад гневно описа посещението й. Бил осигурен, че е дошла единствено с цел да измъкне пари от него.
— Ако се появи отново, зная как да се „погрижа“ за нея, така че завинаги да забрави този дом.
— Ти не ме разбра — прекъсна го другият. — Ако тя отново се появи, не трябва да предприемаш нищо! Абсолютно нищо! Миналия път успях да потуля нещата, но сега случаят е много по-сериозен. Става дума за убийства. Ако пресата подуши, че ти или брат ти сте замесени по какъвто и да било начин, ще бъдеш подложен на яростно преследване. Разбираш ли? Не предприемай абсолютно нищо, преди да се посъветваш с мен!
Брад го изпрати до верандата и след това се върна, за да изключи алармената инсталация.
Лорийн вече беше до задния вход. Отвори вратата и бързо се измъкна, но за свой ужас откри, че вместо в градината бе попаднала в гаража. Брад вече бе включил сигналната уредба и за нея бе невъзможно да се върне.
Гаражът имаше капацитет поне за шест возила. На стената до плъзгащите се врати ясно се виждаше редица от копчета, над които омразно блещукаше малка червена лампичка. Безопасен изход нямаше.
Руни седеше в патрулната кола и чакаше. Колата на Кофк мина край него и адвокатът го погледна през стъклото, но не спря. Полицаите не бяха открили нищо в колата на Лорийн и чакаха, както и самият капитан, тя да се появи отнякъде.
— Опасявам се, че е останала в къщата. — Капитанът почеса наболата си брада. Бе смъртно уморен. — Трябва да влезем вътре и да проверим. Поискайте разрешение от собственика да огледате градините и корта. Ако не я открием, закарайте колата й в полицията.
Лорийн се огледа. В гаража бяха паркирани ролс-ройс, два мотоциклета „Харлей Дейвидсън“, спортният автомобил на Брад и, разбира се, белият мерцедес. Беше сигурна, че ако се опита да го отвори, алармата веднага ще се задейства. Докога щеше да остане тук? До слуха й достигна далечен звън. Някой чакаше пред вратата на оградата. След малко вратите на гаража бавно се отвориха. Скрита зад единия от автомобилите, видя как Брад посочи вътрешността на гаража на един униформен полицай.
— Можете да разгледате гаража и градината, но в къщата не мога да ви пусна. — Брад не очакваше да види колата на брат си тук. Хрумна му неприятната мисъл, че Стивън се е върнал и се крие вкъщи. — Ще ви покажа градината зад къщата.
Лорийн изчака една минута, докато двамата се отдалечат на достатъчно разстояние, и се втурна навън.
Още преди да излезе от портала, съзря колата на Руни и се втурна към нея. Задната врата бе отворена. Тя я заобиколи и се хвърли на задната седалка.
Бил и полицаят чакаха своя колега до колата на Лорийн.
Руни дръпна дълбоко дима от цигарата и погледна часовника си. Минаваше седем. Стомахът му се свиваше от глад. Те видяха как полицаят се сбогува с Брад и тръгна към тях.
— Няма никого в градината и гаража, капитане. — На почти детското му лице се появи загриженост. — Господин Торнбърн иска да заключи всичко за през нощта. Какво ще ми наредите да правя по-нататък? Цялата къща е опасана от алармени инсталации. Торнбърн разговаряше с мен без да махне ръката си от бутона на охранителната система. Каза, че нямаме право да влизаме в дома му.
— Никого ли не видя?
— Огледах градините, корта, лятната къща, басейна. Тя не е там.
Руни тръгна към колата си, отвори вратата и замръзна.
— Не им позволявай да ме арестуват, Бил! — прошепна тя, легнала на задната седалка. — Моля те!
Той се изправи и махна на полицаите.
— Закарайте колата й в полицията. Аз ще тръгна след малко. Ще се видим в участъка.
Видя как единият младеж седна на волана и каза нещо на другия, който отиде до патрулната кола и извади от багажника комплект клещи. Младият атлетичен полицай се наведе да свърже проводниците, за да запали двигателя.
— Чакай да си спомня откога баща ми не ме е хващал да паля кола по този начин — пошегува се той.
Руни измина два километра и отби от булеварда. Лорийн щеше да се чувства по-удобно, ако беше ударил спирачките и я бе наругал. Капитанът обаче внимателно паркира, изключи колата от скорост и уморено се обърна към нея.
— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш, Лорийн? — Той удари с длан ръба на седалката.
— Виж! — Тя разви снимките и му ги подаде. — Бяха скрити зад фотографиите на майка му. Виж отзад. Можеш ли да прочетеш името на фотографа?
Руни извади джобния си фенер и се взря в избледнелия надпис.
— Какво пише? — Лорийн нямаше търпение да чуе името „Арт Матюз“.
— Виж сама. — Той й подаде снимката и фенера.
— „Профешънъл Фото Студио“ — прочете разочарована тя.
— Всъщност това нищо не значи. Може да е все пак Матюз или Лайл.
— Коя е тази дама?
— Това е мъж, Бил. Преоблечен и гримиран като жена. Искал е да прилича на госпожа Торнбърн. Мисля, че е Янклоу.
— Господи, Лорийн, нима не можеш да кажеш това ли е човекът, който те нападна?
— Не мога да кажа.
— Прекрасно!
