гледаше часовника си, ту надничаше през стъклото да провери дали светофарът не се е повредил. Знаеше, че ако не я закара в полицията до четири и петнайсет, Руни и Берило щяха да го нокаутират само с поглед, да не говорим за обясненията след разпита на Янклоу.
— Включи си лампата, защото иначе никога няма да стигнем — потупа го по рамото тя. — Като наближим участъка, ще я изключиш.
Той избърса лицето си с кърпа и след кратко колебание включи сирената. Колата едва си пробиваше път към средата на кръстовището и за да си помогне, той от време на време викаше на другите шофьори да се отместят вляво или вдясно. Така с помощта на сирената, мигащата светлина и гласовите дарби на лейтенанта, успяха да стигнат навреме.
На портала ги посрещна Руни.
— Тук ли са вече? — попита задъхан Бийн, докато тримата подтичваха по коридора. Капитанът поклати отрицателно глава.
Стаята представляваше малко полупразно помещение, с маса и два високи дървени стола, обърнати към еднопосочното стъкло на общата стена с главната зала за разпити. Микрофоните и потенциометрите бях монтирани на тавана. Лорийн забеляза, че и Руни, подобно на Бийн, се потеше от напрежение. Вероятно си представяше какво го чака, ако се окаже, че Янклоу не е човекът, когото подозираха.
— Трябва само да гледаш и слушаш. Ще чуваш идеално всяка дума. Ето бележник. Ако искаш, води си записки.
— Престани, Бил! Още не съм забравила процедурите. Кой ще води разговора?
— Ед Бикърстаф. Русият „костюм“ с късо подстриганата коса.
Стана четири и двайсет и пет. Руни излезе. Докато палеше цигарата си, Лорийн забеляза, че и нейните ръце треперят.
— Може ли да попитам нещо?
— Само ако е важно — отвърна Бийн.
— Янклоу ще разбере, че е наблюдаван. Всеки знае за какво служи това стъкло, дори и да не е попадал на разпит. За какво е цялата тази секретност?
— С оглед на безопасността.
— Чия? На Янклоу?!
— Вашата, госпожо Пейдж. Вие сте твърде ценен свидетел.
Още докато шофьорът на кадилака отваряше вратата, новината за пристигането на Янклоу и Кофк обиколи сградата на полицията няколко пъти. Всеки заподозрян в серията убийства с чук би предизвикал интереса на целия състав, а важна персона като представител на семейство Торнбърн предизвикваше сензационен интерес. Руни стоеше до стената в коридора, когато двамата спокойно минаха край него. Бе изненадан от почтения вид на Янклоу. Лицето му бе наполовина скрито зад тъмни очила. Без да обръща внимание на никого и нищо около себе си, той вървеше, гледайки напред и оставяйки зад себе си облак от скъп, деликатен парфюм с дъх на цветя. За разлика от него стоманеносивите очи на Кофк улавяха всяка подробност от интериора.
— Идват! — Бийн подаде слушалките на Лорийн и дръпна завесата от стъклото.
Бикърстаф седеше пред отрупана с папки и снимки маса. Вратата се отвори и той стана да посрещне двамата мъже. Лорийн се наведе напред, за да види по-добре Янклоу, но той бе застанал зад Кофк. Адвокатът се обърна и погледна в тъмния прозорец. Очевидно съзнаваше, че е наблюдаван, но не каза нищо на своя клиент. Янклоу седна на стола срещу стъклото и тя можеше внимателно да го наблюдава. Бе облечен с кашмирено сако, бяла риза и вратовръзка. Тъмнорусата му коса бе сресана назад и придаваше на лицето му известна привлекателност. Бе по-хубав, отколкото предполагаше. Това ли бе човекът от синия седан, който се опита да я убие с чук? Сърцето й биеше до пръсване.
— Защо не го накарат да си свали очилата? — плахо попита тя, докато нервно въртеше молива между пръстите си.
— Ще ги свали, успокой се. — Бийн я наблюдаваше с крайчеца на окото как ту опъва шия напред, ту накланя глава настрани.
В другата стая всички мълчаха.
— Бихте ли си свалили очилата, господин Янклоу? — наруши мълчанието тихият глас на Бикърстаф.
— Ако трябва да разглежда някакви веществени доказателства, моят клиент ще има нужда от тях. Те не са декоративен аксесоар, а необходимост, предписана от лекар. Молбата ви се отхвърля.
Бикърстаф отвори една от папките.
— Господин Янклоу, свалете си очилата. Когато се наложи, ще ги сложите отново.
Янклоу бавно ги свали. Лорийн се приближи към стъклото. Очите му бяха светлосини. Той гледаше право към нея, сякаш я виждаше. После бавно облиза устните си. Лорийн усети ледени тръпки по гърба си. До този момент устата му бе плътно затворена, но когато се облиза, устните му се разтегнаха встрани като големи, дебели, влажни гъсеници. Тя трескаво надраска нещо в бележника си. Той беше! Издаваше го неговата голяма влажна уста.
— Той е! — едва чуто изрече тя. Бийн я погледна напрегнато, после отново се съсредоточи в прозореца.
Тихо и авторитетно, Бикърстаф обясни, че би искал да започне с изясняване местопребиваването на Янклоу на датите, които ще му посочи. Разбирал прекрасно, че някои от тях са отпреди две-три години, но го моли да си спомни колкото е възможно по-точно. Той назова датата на първото убийство. Янклоу се намръщи.
— Нямам представа.
Адвокатът записа нещо в кожения си бележник. За втората и третата дата Янклоу също не даде конкретен отговор и се извини със слаба памет. Бикърстаф настоя. Когато стигнаха до по-близките дни, разпитваният уверено посочи местата и часовете на своето алиби. Спомена майка си и брат си. И двамата, допълни Кофк, са готови да потвърдят алибито.
Бикърстаф постави на масата снимките на жертвите. Янклоу ги разгледа внимателно и след известна пауза поклати глава.
— Не познавам нито едно от тези лица.
Лорийн наблюдаваше всяко негово движение. Отбеляза в бележника си, че носи пръстен на дясната ръка. Бе сигурна, че той е нападателят, въпреки че не можеше да разпознае гласа му, нито да си спомни за подобен пръстен. Убедиха я лицето и ръцете му. Янклоу беше левак!
Бикърстаф не бързаше. Внимателно и спокойно подаваше снимките и задаваше въпросите. Бе оставил Норман Хейстингс и Дейвид Бъроуз — Диди за накрая. Когато стигнаха до Хейстингс, Янклоу потвърди, че познава господина, който от време на време използвал гаража в Санта Моника, но отрече между тях да е имало приятелство. Дали е знаел за хомосексуалните наклонности на убития? Янклоу бе шокиран. Запитан по-нататък дали познава Арт Матюз, той се слиса и заеквайки обясни, че доколкото можел да си спомни, за първи път чува това име. А дали познава Крейг Лайл? При този въпрос той докосна устата си и поклати глава, но в следващия миг сякаш промени решението си.
— Крейг Лайл? Ъ-ъ, да. Мисля, че веднъж съм посещавал студиото му. Той е фотограф. Заведох майка си, но не можа да й направи професионални снимки и тя отказа услугата. Майка ми е много придирчива и взискателна, може би това се дължи на времето, когато е играла в киното. На младини е била филмова звезда.
Бикърстаф бавно прелистваше страниците на папката, правеше се, че слуша, когато съвсем неочаквано го прекъсна.
— Бил ли сте изнудван?
Янклоу се отпусна на облегалката.
— Изнудван? Имате предвид от Лайл?
— От когото и да е.
— Абсолютно никога.
Бикърстаф му подаде снимката на Диди. Разпитваният няколко пъти сложи и отново свали очилата си.
— Никога не съм виждал тази жена.
