— Това е мъж. — Агентът изчака малко и продължи. — Никога ли не ви е гримирала и сресвала за фотосеанс?
Лорийн видя как устата на Янклоу се сви. Той се опита да се засмее.
— Не. Никога не съм се гримирал. — Предполагам, че имате предвид женски грим, за да си направя снимки.
Агентът дори не го погледна. Тонът му беше все така равнодушен, когато, наведен над материалите, попита Янклоу дали е хомосексуалист.
— Не! — рязко отвърна разпитваният.
— Травестит ли сте?
— Не.
— Осъждан ли сте в миналото за някакво хомосексуално деяние?
— Не.
Кофк го хвана за лакътя. Раздразнението на неговия клиент нарастваше с всеки въпрос и той все по- често облизваше устните си. Лорийн дъвчеше края на молива и се питаше защо Бикърстаф не го притисне по-силно, а си играе на учтивости. Агентът обаче запази своя спокоен и дори извинителен тон. Той погледна адвоката и изрази съжаление, че някои от въпросите може би звучат неприлично на клиента му, но двамата вероятно разбират, че трябва да бъдат зададени.
— Моля задавайте на клиента ми каквито въпроси пожелаете — наведе се напред Кофк. — Нали затова сме тук, да докажем невинността му? Позволете обаче да ви напомня, че той дойде тук по свое желание.
— Давам си сметка за това, господин Кофк. Колкото по-скоро приключим въпросите, толкова по-скоро ще можете да си тръгнете.
Лорийн въздъхна. Бикърстаф очевидно бе на страната на Янклоу! Той сякаш стъпваше на пръсти около заподозряния от страх да не го раздразни. Това не беше никакъв разпит!
— Кога Бикърстаф ще си свали картите? — обърна се тя към Бийн, но той не отговори и продължи да гледа през стъклото.
Агентът подаде снимката на Холи. Янклоу отрече някога да я е виждал. Бикърстаф отново му подаде снимката на Диди.
— Вече казах, че тази личност ми е напълно непозната.
— Тази личност е известна в някои среди под името Диди.
— Не я познавам.
— Отричате ли, че някога сте се виждали с господин Арт Матюз?
— Не го познавам. Повтаряте едни и същи въпроси. Бикърстаф усилваше натиска. Съвсем малко.
— А сега, господин Янклоу, да се върнем към датите и вашето алиби за всяка от тях. За всички алибито ви може да бъде потвърдено единствено от майка ви и брат ви. Няма ли и други свидетели, които да…
— Това е истината — високо го прекъсна разпитваният.
— Господин Бикърстаф, започвате да се повтаряте — вметна Кофк. — Ако нямате други въпроси към моя клиент, предлагам да прекратим разпита.
— Боя се, че не можем, господин адвокат. Засега вашият клиент не може да ми посочи никакво алиби за няколко от разглежданите случаи.
— Но оттогава са минали години! Ако ни дадете достатъчно време, ще се опитаме да ви представим местонахождението на клиента ми за дадените от вас конкретни дати.
Кофк стана, но Бикърстаф му нареди да седне. Лорийн преплете пръстите си. Е, това вече беше по- нормално.
— Господин Янклоу, казахте, че не сте хомосексуален.
— Да.
— Не сте и травестит.
— Не.
— А брат ви?
— Не. Каква нелепост!
— И никога през последните осем години не сте били арестуван за хомосексуални деяния?
— Никога.
— Казахте, че в нощта, когато Норман Хейстингс бе убит, вие не сте били в Санта Моника, а в…
— При майка си.
— Това ли е майка ви, господин Янклоу? — Бикърстаф му подаде една от снимките, които Лорийн бе взела от спалнята на Торнбърн. Янклоу погледна адвоката си, после отново фотографията. Бе шокиран. — Това ли е майка ви, господин Янклоу?
Кофк се намръщи и погледна внимателно снимката. Изглеждаше объркан и смутен.
— Това снимка на вашата майка ли е, господин Янклоу?
— Да.
— Сигурен ли сте?
— Да.
Бикърстаф постави на масата снимката на Дела Торнбърн.
— Забелязвате ли някаква разлика, господин Янклоу, между снимката на госпожа Торнбърн и тази, която в момента слагам пред вас?
Двете снимки лежаха на масата една до друга. Едната на госпожа Торнбърн, а другата, както всички разбираха, на самия Янклоу. Той ги вдигна с втренчен поглед.
— Откъде имате това?
— Клиентът ви да отговори на въпроса, ако обича.
Лорийн стана. Сега Бикърстаф трябваше да го приклещи!
Но защо мълчеше? Какво още чакаше? Кофк помоли да остане насаме с клиента си за няколко минути.
— Той го изпусна! Край! — Тя удари с юмрук по масата. — Не мога да повярвам!
Вратата се отвори и Бикърстаф влезе.
— Имате ли нещо да ми кажете, госпожо Пейдж? — тихо запита той.
— Имам и още как! Това е той! Същият! Ще го потвърдя пред всеки съд! Готова съм още сега да изляза оттук и да се изправя лице в лице с него!
— Не — твърдо отвърна Бикърстаф и излезе.
Измина половин час. Когато отново ги въведоха, Янклоу изглеждаше успокоен.
— Двамата с моя клиент искаме да знаем как сте се снабдили с тези снимки.
Бикърстаф гледаше в папката, сякаш проучваше материалите.
— Боя се, че не мога да ви дам подобна информация. Изискваме клиентът ви да се закълне и по-нататък да отговаря на въпросите под клетва. Всичко, което каже…
— Ако искате да предявите обвинения към моя клиент, настоявам първо да ги чуя аз. Ако са свързани с онези убийства, ние отказваме да обсъждаме на този разпит…
— Не ме учете какво мога и какво не мога да правя, господин Кофк — прекъсна го агентът. — Познавам закона твърде добре и в този момент обвинявам вашия клиент в извършване на физическо насилие.
— Какво? — Адвокатът не бе подготвен за подобен развой и невъзмутимото му спокойствие се пропука.
— Обвинявам клиента ви — продължи Бикърстаф, — че в нощта на седемнадесети април е нападнал и нанесъл тежки телесни повреди на жена, чиято самоличност имам пълно право да запазя в тайна на този етап от разследването.
— На никакъв етап досега не сте ми казвали, че клиентът ми е заподозрян в извършване на физическо насилие — контраатакува Кофк. — Значи аргументите, с които ни поканихте да се явим тук, са били фалшиви.
Двамата спориха около десет минути. Лорийн все повече се възхищаваше от Бикърстаф, който нито за миг не загуби самообладание и не повиши тон. Кофк бе един от най-влиятелните юристи в целия щат и познаваше всяка вратичка и уловка, на закона. Бикърстаф обаче бе най-малко с едно стъпало над него. Още от самото начало на разпита искаше да постави Янклоу под клетва, но без потвърждаване на самоличността
