— Среща ли имаш?
— С шофьора му, който ще ме заведе при него.
— Къде е срещата?
— На площад „Конкорд“ пред статуята.
— Кога?
— След три дни… В четвъртък, в единадесет часа сутринта. Шофьорът му ще държи вестник в ръка… Виждаш ли, мога да ти помогна.
Тома Льобук стискаше главата си с юмруци, сякаш искаше да задържи мислите си, да им придаде форма, да разбере. Господинът с петте хиляди франка?… Не е ли по следите?
Той попита:
— Къде живее този господин? Джентълмена отговори:
— Изглежда, във Везине… Да… Той живее във Везине…
— Разбира се, казали са ви името му?
— Да… Вестниците говореха за него покрай аферата… То е нещо като Таверни… д’Аверни…
Гласът на Джентълмена изглеждаше много отпаднал. Той не каза нищо повече.
Льобук с всички сили се мъчеше да овладее обърканите си мисли и да ги сложи в ред. Всичко беше много мътно. Но тъй като не можеше да си даде сметка за противоречията в разказа, който току-що чу, той долавяше в мрачината две или три по-устойчиви точки с повече светлинка. Около тия точки се съсредоточаваше умът му.
С глава, опряна на гърдите, Джентълмена спеше до Льобук. Горещата нощ тегнеше изпод гъстите облаци. Светлинките на неподвижните лодки блещукаха по повърхността на водата. На другия бряг се съзираха тъмни сгради, грамадата на Трокадеро и сводовете на мостовете. По кея нямаше нито един минувач. Тома Льобук пъхна ръка между жилетката и връхната дреха на Джентълмена и полекичка опипа джобовете му. Едва във вътрешния джоб на жилетката, който беше закопчан с безопасна игла, почувства плътната хартия на банкнотите. За нещастие се одраска доста дълбоко от иглата и това предизвика неговия непредпазлив жест.
Джентълмена се събуди, без да съзнава добре какво е станало с него, и се преви на две. Вече без стеснение, Льобук събра всички сили, но противникът му беше сграбчил здраво ръката, която той искаше да изтръгне.
Съпротивата беше много по-голяма, отколкото можеше да предположи Тома. Ноктите до болка се впиха в месото. И жертвата почна да вика за помощ.
Льобук се уплаши. Разтърси неприятеля си и го потътри по земята. Другият изведнъж се отскубна изпотен. Ала гневът на Льобук го уплаши. Щом дойде малко на себе си, той осъзна, че е правил признания, без да помни какви. И побесня… Когато успя да изтръгне ръката си, и двамата се намираха на самия бряг.
Льобук хвърли поглед наоколо.
Нямаше никой.
Той блъсна Джентълмена, който полетя към водата, и стоя няколко мига с блуждаещ поглед, уплашен от онова, което бе извършил почти несъзнателно. Защо постъпи така? За да ограби Джентълмена ли? Или пък за да му попречи да отиде на срещата, определена от господина с петте хиляди франка?
Видя го долу да се бори с водата, да потъва и отново да изплува. Ала най-после изчезна в дълбочините.
Тогава Льобук се завърна у дома…
По течението Джентълмена за момент изплува на повърхността. Сигурен, че Льобук вече не го гледа, с голяма бързина заплува по дължината на кея — беше отличен плувец. Излезе на брега малко преди моста Гренел.
Шофьорът го чакаше наблизо. Той се качи в автомобила си, смени мокрите дрехи и литна към Везине.
В три часа сутринта Раул беше в леглото си в „Клер Ложи“.
VIII
ТОМА ЛЬОБУК
Следствието не вървеше. На другия ден Раул срещна следователя, който беше в добро настроение — както винаги, когато предвиждаше, че ще трябва да се препрати в архива някакво дело, неподдаващо се на разследване.
— Забележете, че не успяваме — каза той. — Бога ми, не! Има за разследване още неизяснени проблеми и улики. Русо е много самонадеян, но аз съм като сестра Ана — на кулата си. Не виждам нищо да идва.
— Никаква подробност за господин Бартелми?
— Никаква. Фотографиите на мъртвеца, публикувани във вестниците, дават много смътна представа за живия човек. Освен това Бартелми сигурно е посещавал подозрителни места, а оттам никога не бързат да се притекат на помощ на полицията. И да го познава някой, ще си мълчи от страх да не се компрометира.
— Не личи ли връзката между Бартелми и Симон Лориан?
— Никак. Още повече че Симон Лориан е някакво фалшиво име. Не се знае изобщо той пък откъде е дошъл.
— Обаче следствието установи, че е посещавал известни среди, известни кафенета… Даже, както твърдяха някои вестници — и една много хубава жена.
— Всичко това е твърде неясно. А за жената нищо положително не се знае. Очевидно тия хора са се криели и често са сменяли имената си.
— А моят архитект?
— Фелисиен-Шарл ли? И около него е мистерия. Никакво обществено положение. Лична карта редовна, с верни отличителни белези, но в графата за датата и мястото на раждането пише „неизвестни“.
— А неговите отговори?
— Той не отговаря. Миналото си държи в тайна.
— А настоящето?
— Все същото поведение: „Не съм убил, не съм крал“. Ако го запитам: „Тогава как ще обясните това или онова?“ — отвръща: „Не е моя работа да обяснявам. Нищо не знам.“ Установено е, че у вас не е получавал никакви писма.
— Така е — каза Раул. — И аз нищо не знам за миналото и за живота му. Имах нужда от архитект и декоратор. Един приятел, не си спомням вече кой, ми даде името и адреса му. Беше адрес на семеен пансион, в който бил отседнал. Писах и той дойде.
— Съгласете се, господин д’Аверни — заключи следователят Руслен, — че около Фелисиен-Шарл съществува все същата загадъчна атмосфера.
На другия ден Раул почука на вратата на „Клематитите“ и слугата му съобщи, че госпожицата е в градината.
Той я видя. Тя шиеше мълчаливо пред къщи. Недалеч Жером Елмас, който бе започнал да излиза от клиниката, лежеше на шезлонг и четеше. Беше много отслабнал. Тъмните кръгове около очите и хлътналите бузи издаваха умората му.
Раул не стоя дълго. Намери младото момиче много променено — повече душевно, отколкото физически. Изглеждаше погълнато от мислите си и неразположено за какъвто и да било разговор. Съвсем накратко отговаряше на въпросите му. Не беше по-словоохотлив и Жером. Той съобщи за предстоящото си отсъствие, тъй като докторите му препоръчвали останалата част от лятото да прекара на планина. Пък и сам не желаеше да остане повече във Везине, където всичко увеличаваше мъката му.
Така че, на която и страна да се обърнеше д’Аверни, срещаше все същите препятствия. Следствието беше в застой, хората живееха в недоверие и мълчание. Фелисиен-Шарл, Фаустин, Ролан, Гаварел, Жером Елмас — всички се затвориха в себе си, пазейки своите тайни, или пък отказваха да споделят впечатления и да съдействат за скриването на истината.
Но на другия ден сутринта се подготвяше голяма игра. Дали Тома Льобук щеше да дойде? Дали някакво
