Тома Льобук не се подвоуми, предложи му:
— Да поиграем покер! И веднага се представи:
— Тома Льобук.
Другият отвърна със същата учтивост и с лек английски акцент:
— Джентълмен. Но не играя покер.
— А какво?
— Сантасе.
Резултатът от сантасето беше същият, какъвто би бил и от покера.
Джентълмена поиска да се реваншира. След много смени той изгуби двеста франка.
В това време беше поискал втория кумел. Кумелът ли беше причина, загдето не му вървеше? Той се разхленчи. После се изплъзна на зигзаг.
Аплодираха успеха на Тома, но не без съжаление. Джентълмена беше симпатичен. Изглеждаше да е от добро семейство.
На другия ден дойде отново, пак изгуби двеста франка и си отиде.
Когато пристигна на третия ден, беше толкова пиян, че отказа да държи картите, и видяха, че не парите, а чашите кумел го разтъжаваха, защото отново плачеше, сричайки непонятни неща. Някои думи се сториха на Тома Льобук тъй странни, че той наля чаша след чаша три кумела, като и той погълна толкова, макар да не понасяше този ликьор, смесен с друго питие.
Излязоха, залитайки, и седнаха на една скамейка по булевард „Емил Зола“, където и двамата заспаха.
Когато се събудиха, заприказваха по-свързано и Тома Льобук, поизтрезнял, въодушевен от по-ясна мисъл, обви шията на другаря си с една ръка и се престори на нежен.
— Сега сме добре, нали? Ти пиеш твърде много и това те кара да говориш неща, които могат да те вкарат в затвора.
— Мен в затвора! — възнегодува Джентълмена.
— Да, да! Каква е тая афера във Везине, за която бъбреше в ресторанта?
— Везине?
— Разбира се, това е криминална афера. Там си задигнал банкноти?
— Много знаеш.
— Не си ли ги откраднал?
— Не, дадоха ми ги.
— Кой?
— Някакъв тип.
— Тип от Везине?
— Не.
— Но нали ти си бил във Везине?
— Да.
— Кога?
— Преди войната.
— Дрънкаш глупости… Това не са банкноти отпреди войната.
— Не.
Двадесетина минути разговаряха и спориха, след което Джентълмена заяви:
— Имаш право, Льобук, това трябва да е било по-скоро.
— Десет или дванадесет дни.
— Може би.
— И твоят тип се казваше?
— А, това не мога да ти кажа, Льобук.
— Не можеш?
— Не, типът ми забрани.
— Защо ти ги даде?
— Като възнаграждение.
— За нещо, което си извършил?
— Не, за нещо, което той щеше да извърши.
— Какво?
— Не зная.
Нови безкрайни препирни. Двамата се помъкнаха по булеварда и влязоха в друг бар, където Джентълмена изпи още два кумела, при условие че и Льобук ще изпие два. После тръгнаха, пеейки, и така стигнаха до кея.
Слязоха до долното шосе, което върви покрай брега на Сена, където спират лодките. Джентълмена се зарови в пясъка. Тома отиде да си измие лицето. Потопи кърпата си във водата, после накваси лицето и на Джентълмена. Той почна да диша по-добре и Льобук отново подхвана спора, като се мъчеше да узнае отговора. Ала сега постъпи по друг начин — опита се да разбуди мисълта на пияния.
— Да ти обясня… Откраднали са от една вила във Везине малка сива платнена торбичка, която била много ценна. Тая торбичка е изгубена. Дадоха ти пет банкноти, за да я намериш ли?
— Не.
— Даде ти ги едно високо момче с връзка на точки?
— Не… Нямаше торбичка, нито пък връзка на точки…
— Лъжеш. Тогава защо ти дадоха петстотин франка?
— Не са ми дали петстотин франка!
— Колко тогава?
— Пет банкноти по хиляда.
— Пет хиляди франка! — Тома Льобук беше необикновено възбуден. — Пет хиляди франка!… — Той не можеше да схване истината. Тя му се изплъзваше както вода през пръстите. Все повече се напиваше и съвсем глупаво почна да плаче, правейки признания, без той самият да иска. Като стенания.
— Слушай, драги… Те постъпиха с мен като разбойници… Да, старият Бартелми и Симон… Да… Те не ме държаха в течение на техните действия. Казаха ми само: „Наеми една камионетка и ще ни чакаш при моста на Шату… Когато свършим, ще дойдем при тебе…“ После се оставиха да ги убият. Ама мен не ме е еня. Да не говорим… Има друго нещо…
В мрака Джентълмена малко по малко се надигаше на ръцете си и с очи, които не бяха очи на пияница, изследваше под неясното нощно осветление плачещото лице на Тома Льобук.
— Друго нещо? Кое? — промълви той. — За какво друго нещо говориш, Льобук?
— Онова, за което те гонеха. Огромна работа. Много зная по нея, но не всичко. Знам против кого я готвеха, но те не ми казваха истинското име на тоя тип и къде живее. С това бих спечелил стотици хиляди… Стотици хиляди… Ах, ако знаех…
— Да… — промълви Джентълмена. — Ако знаехме!… Аз бих ти помогнал.
— Би ми помогнал, нали? — хленчеше Льобук.
— Да, дявол да го вземе, мога да ти помогна. Има заведения, дето разбулват мистериите… Агенции…
— Знаеш ли такива?
— Дали знам? Че точно така получих пет хиляди франка…
— Ти ми каза, че бил някакъв тип.
— Да, тип от агенция… Каза ми: „Джентълмен, има един господин, който иска да знае кой е Фелисиен, когото току-що затвориха. Започни издирванията си. Ще имаш още толкова пари, след като успееш да установиш.“
Тома Льобук подскочи. Името на Фелисиен го разтърси, макар да беше пиян.
— Каква песен ми пееш? Само за да издириш следите на тоя Фелисиен?
— Да, на тоя, дето е в затвора. И трябва да видя тоя господин.
— Този ли, който ти даде петте хиляди?
— Да.
