току-що бе произнесено от искрения глас на един умиращ?
Господин Руслен, последван от Русо, завлече навън Раул д’Аверни и му каза:
— Съжалявам, господин д’Аверни, Фелисиен-Шарл беше ваш гост. Вие го покровителствахте. Но подозренията наистина са големи…
Той обаче се поколеба. Раул, преследван от мисълта за отчаянието на Фаустин, сметна, че затворът ще запази Фелисиен, виновен или не, от опитите за отмъщение, и не оспори тези думи.
— Не бива да ви противореча, господин следовател. Фелисиен е сигурно в павилиона си.
Авторитетът на Раул подпомогна решението на господин Руслен. Той каза:
— Ще го заведете в затвора, инспектор Русо. Да го държат на мое разположение.
VI
СТАТУЯТА
След вечеря, като узна от слугите си, че арестът на Фелисиен е извършен безшумно, без никой да узнае, Раул отиде в павилиона, където младежът живееше дотогава. Този павилион се състоеше от приземен етаж с две стаи, едната от които служеше за ателие, а другата за спалня. До спалнята имаше баня. Той седна в ателието, оставяйки вратата отворена — както и входната врата.
Все повече се смрачаваше. Нощта наближаваше. След час чу скърцане откъм градината, чиято врата не се заключваше, и долови шум от стъпки, които постепенно се приближаваха към павилиона. После преминаха по тревата. След това някой заизкачва стъпалата на терасата и се промъкна в антрето.
Раул посрещна Фаустин. Тя едва го забеляза и се остави да я заведе до един стол, върху който се отпусна.
След момент проговори:
— Къде е той?
— Фелисиен?
— Къде е?
— В затвора. Не знаете ли? Тя разсеяно повтори:
— В затвора?
— Да. Преди малко забелязах толкова злоба по лицето ви, че се уплаших и оставих да го арестуват. Добре направих, нали?
Тя каза съсипана:
— Не зная… Не зная… Търся… Кой е убил Симон Лориан?… Ах, само да знаех.
— Познавате ли Фелисиен?
— Не.
— А защо дойдохте тук?
— За да го разпитам, ако беше тук…
Говореше така безсилно и уморено, че думите й едва достигаха до него.
Раул продължи:
— Вие сигурно сте в течение на някои работи… Например на въпроса за Бартелми, чиято самоличност полицията още не може да открие. А Симон Лориан?… Напразно са търсили жилището му. Проучили са следите му по някои места в Монмартър, в някои кафенета на художници, които са го познавали. Но къде спеше той? Къде са документите му? И после: във връзка ли е бил с Фелисиен? И защо аз съм замесен в тая афера? Вие чухте последните думи на Симон… В брътвежа си на агонизиращ, той сам се обвини: „Съкровището… Старият е намерил торбичката… Търсих…“ Значи те са били съучастници… Нали? Били са съучастници… И Фелисиен също.
Тя поклати глава, сякаш искаше да каже, че Симон не е бил крадец и че никога не й е говорил за всичко това. По страните й течаха сълзи на отчаяние и тя отново заговори за мъката си, чупейки ръце.
— Никого не съм обичала освен него… И той умря… Не ще го видя вече… Мъртъв. Кой го уби? Как да живея, ако не отмъстя? Трябва да отмъстя… Заклех се…
Цялата нощ прекара в плач, в закани за отмъщение, които събуждаха Раул, седнал недалеч от нея.
Сутринта църковната камбана заби — беше служба за мъртвите.
— За него бият камбаните — каза тя. — Вчера в клиниката определиха тоя час… В молитвата ще бъда сама. И ще го моля за прошка, загдето още не съм отмъстила…
Тя си отиде. Ритъмът на походката й беше хармоничен и мощен. Краката й бяха дълги, а талията — гъвкава.
По това време Раул бе достигнал един стадий от бурния си живот, когато мисълта за почивка представляваше за него приятна перспектива. Ала не се застоя на почивка. Беше много млад и много жаден за дейност, за да се откаже от авантюристичните си страсти. Но по цяла Франция: на Лазурния бряг, в Нормандия, в Савоя, в околностите на Париж, си бе приготвил оазиси, където можеше при случай да си отпочива. Един от тези оазиси бе имението във Везине. Там той бе настанил, както в другите си имения, стари свои другари и слуги — шофьор, готвачка, градинари, портиери, на които по този начин даваше тихо жилище като отплата за минали услуги. И ето че съдбата го хвърляше още веднъж в страшна борба, която той нито беше търсил, нито беше желал.
Да се откаже? Не можеше. И да не иска, трябваше да действа. И преди всичко да открие как той, невинният тих гражданин на Везине, беше забъркан в тия събития, стекли се извън него и против него. При подобни обстоятелства случайността нищо не разкрива. Обяснението трябваше да дойде от фактите. Но къде да намери тези факти? И как да ги извади наяве?
Раул се затвори в „Клер Ложи“ и цяла седмица не мръдна. С никого не се виждаше, избягваше всякаква работа и четеше всички вестници. От тях научи, че най-сетне към Фелисиен е предявено обвинение, но никъде нямаше никакво друго изявление.
Мисълта, която се загнездваше все повече в ума на Раул, бе да узнае как е замесен в тая отвратителна афера. Той ожесточено се стараеше да я разбере, строеше хипотези, с жар чертаеше пътища във всички посоки и все стигаше до пречки или до задънени улици.
Винаги в различни форми пред него изникваше все същият въпрос:
— Какво търся във всичко това? Ако има две преплетени драми — а това е така без съмнение, — защо и аз съм действащо в едната от тях? Защо е смутено убежището ми във Везине? И кой внесе този смут?
В деня, когато въпросът му се натрапваше в тоя последен вид, той сам стигна до отговора:
— Кой? Ами Фелисиен, дявол да го вземе? И добави:
— Как дойде той? Препоръката на доктор Делатър ми внушаваше такова доверие, че не поисках за него никакви сведения? Откъде иде той? Кои са родителите му? Не съм ли бил изнуден?
Прегледа тефтерчето си с адреси: д-р Делатър, площад д’Албони. Телефонира. Докторът беше у дома си. Раул скочи в автомобила си.
Доктор Делатър — едър, сух старец, с побеляла брада, го прие веднага, въпреки тълпата от чакащи пациенти.
— Как е здравето ви?
— Отлично, докторе…
— Тогава се отнася…
— За едно сведение. Какъв е тоя Фелисиен-Шарл?
— Фелисиен-Шарл?
— Но не четете ли вестници, докторе?
— Нямам време.
— Фелисиен е млад архитект, когото вие ми препоръчахте преди шест или осем месеца.
— Вярно, вярно… Спомням си…
— Имахте ли добро мнение за него?
— Аз? Никога не съм го виждал.
— Но той ви е бил препоръчан?
— Несъмнено. Но от кого? Чакайте да си помисля… А, ето, спомням си. Гледай, това е даже смешно. Да, да! По онова време имах един слуга, от когото бях много доволен… Човек доста възрастен, интелигентен, внимателен, който понякога ми служеше като секретар. В деня, когато получих последната ви картичка, го накарах да запише адреса ви. Той с любопитство прегледа картичката, все едно че ви познаваше, и —
