спомням си отлично — заяви:
— Тоя господин д’Аверни е прекрасен човек. Господин докторът трябва да му препоръча един млад архитект, у чиито родители съм служил някога… И за когото вече говорих на господин доктора… Той сам написа на машината едно писмо и ми даде да го подпиша. Ето цялата история.
Раул попита:
— Тоя слуга не е ли вече при вас? Докторът се разсмя.
— Забелязах, че ми бе задигнал порядъчна сума, и трябваше да го отпратя. Никога не съм виждал подобно отчаяние: „Моля, докторе, не ме изхвърляйте на улицата!… Тук бях станал честен човек… Страх ме е да ви напусна… Не ме пъдете. Лошият живот пак ще почне.“
— Името му, докторе?
— Бартелми.
Раул не мигна. Очакваше това име.
— А тоя Бартелми нямаше ли семейство?
— Двама сина. Двама нехранимайковци, ми призна той, хленчейки. Единият особено вечно се влачи по конните надбягвания и по баровете на Гренел.
— Синовете му идваха ли тук?
— Никога.
— Никой ли не идваше при него?
— Как не! Много пъти съм го заварвал да говори с една жена. Жена от средната класа… Но изтънчена и царствено красива. И веднъж, преди осемнадесет месеца, тя дойде да ме търси полулуда. Заведе ме при един ранен тук наблизо.
— Можете ли да ми кажете, докторе?
— Не е тайна, тъй като се писа по вестниците. Касае се за Алвар, прочутия скулптор, който миналата година изложи в „Салона“ великолепната „Фрина“. Но предполагам — добави докторът, — че зад вашия разпит се крие тайно намерение?…
Раул си отиде замислен. Най-после той държеше единия край на нишката и вече можеше да прави предположения за връзката между стария Бартелми, Корсиканката и Фелисиен, връзка, довела Фелисиен във Везине.
След като събра сведения, той отиде у скулптора Алвар, живеещ на пет минути разстояние, и представи визитната си картичка.
В ателието намери един младеж, на вид още млад и с хубави черни очи. Представи му се като любител, дошъл във Франция за покупка на произведения на изкуството.
Като истински познавач прегледа и прецени скици, бюстове, торсове, недовършени фигури, които пълнеха ателието, като не преставаше да наблюдава скулптора. Какви връзки бе имал с Корсиканката тоя елегантен и фин, но малко женствен човек? Тя дали го беше обичала?
Откупи две малки очарователни статуйки от нефрит. После, сочейки една голяма статуя, очертаваща се под платнената покривка върху цокъла, попита:
— А това?
— Не се продава — заяви скулпторът.
— Това ли е вашата прочута „Фрина“?
— Да.
— Мога ли да я видя?
Алвар откри статуята и в момента, в който тя се яви, Раул изпусна възклицание, което скулпторът възприе като израз на възхищение, а то бе повече учудване и почти стъписване. Скулптурата изобразяваше Фаустин Кортин. Това бяха изразът и формата на нейното лице, линиите на нейното тяло.
Той дълго стоя, без да каже нищо, заслепен от великолепната гледка, и въздъхна:
— Уви! Но такива жени няма!
— Има — тази — каза Алвар, усмихвайки се.
— Да, но пресъздадена от голям артист като вас. Всъщност след олимпийските богини и гръцките куртизанки такова съвършенство не съществува.
— Съществува. Аз не съм пресъздавал, а копирал.
— Какво, модел ли е тая жена?
— Просто модел, на който плащах сеансите. Един ден дойде и ми каза, че вече е позирала на двама от колегите ми, но че любовникът й бил ужасно ревнив и ако се съглася, тя ще идва скришом, защото го обожава и не иска да му причинява страдания.
— А защо позираше?
— Имаше нужда от пари.
— И той никога ли не узна?
— Дебнел я и един ден, когато тя се обличаше, издъни вратата на ателието и ме удари. Тя отиде наблизо да вика доктора, но раната не беше опасна.
— Вие виждали ли сте я пак?
— Едва тия дни. В траур е за своя любовник и зае от мен пари, за да му направи прилично погребение.
— Ще позира ли отново?
— Само за глава. Иначе не. Заклела се.
— А как ще живее?
— Не зная. Тя не се поддава на порока.
Раул още дълго гледа красивата „Фрина“ и продума:
— Значи на никаква цена не я отстъпвате?
— Да. Това е творбата на моя живот. Никога не ще направя друго нещо с такъв възторг, с такава вяра в женската красота.
— В красотата на жена, която сте обичали — каза Раул, шегувайки се.
— Която пожелах, мога да се изповядам, защото беше напразно. Тя обичаше другиго. Но не съжалявам… „Фрина“ ми остава.
VII
В „ЗАНЗИБАР“
Преди няколко години върху фирмата стояха двете думи: „Старият винопродавец“, които на места още личат под пласта боя, където днес се шири по-модерното наименование: „Занзибар“. Но там е все още същата задънена, мрачна уличка на простолюдния Гренел, сред фабриките и съвсем близо до благородната Сена, която току-що е преминала най-величествения парижки пейзаж — от Нотр Дам до Марсово поле.
„Занзибар“ се посещава от всички в тоя квартал, живеещи от конните надбягвания. Там забогатяват такива, които сключват басовете, безсрамни букмейкъри, събиращи облози.
Животът кипи по обяд, когато работниците излизат от фабриките. А също и в пет часа при уравняване на сметките.
Вечер тук е потаен вертеп. Понякога се и бият. Напиват се. В такъв момент Тома Льобук — френско съкращение на „бук-мейкър“ — придобиваше цялата си важност. Тома Льобук играеше ожесточено и винаги печелеше. Той пиеше чисто вино, но никога не се напиваше. Имаше тъпо добродушно лице, жесток израз, студена физиономия. Силен на вид, с пълна кесия и облечен като господин, с бомбе, което винаги носеше на главата си, той минаваше за човек, „който си разбира от работата“.
Каква работа? Не обясняваха в подробности. Но тая вечер го видяха на дело и уважението към него много бе пораснало.
Към единадесет часа вечерта на една маса във вертепа се дотътри блед човек, който се люлееше на краката си. Току-що си беше пийнал, а, изглежда, трудно понасяше това. Пардесюто му, макар изтъркано и измърсено, беше изящно скроено. Мръсна колосана яка, но все пак колосана! Чисти ръце и гладко избръсната брада. Изобщо тип на декласиран човек. Той поръча:
— Кумел. Съдържателят каза:
— Плаща се предварително.
Човекът извади от едно тефтерче банкноти от по десет франка.
