предчувствие или мисъл не му бяха подсказали действителния образ на Джентълмена и не бяха събудили подозрението му към начина, по който бе привлечен в „Клер Ложи“? През последните два дни в трезво състояние дали не е подушил примката?
д’Аверни се надяваше, че не е, и точно на часа изпрати шофьора си на уговореното място с убеждението, че Тома Льобук, не е способен да повярва на бъбренето на един пияница и ще бъде точен за срещата. А имаше и насърчаващо обстоятелство. Льобук беше убил Джентълмена. Нямаше ли той да храни надежда, че престъплението ще му донесе нещо повече от няколкото банкноти, откраднати от джоба на жертвата?
Чу се шум от мотор и Раул тутакси го разпозна. Автомобилът влезе в градината. Д’Аверни веднага седна в кабинета си в очакване, след като бе дал разпорежданията си. Срещата, тъй горещо желана от него, тъй трудно доведена дотук, щеше да се състои. Тома Льобук — единственият човек, който можеше да разкрие интригата против Арсен Люпен! Тома Льобук, който преследваше изпълнението на плана, начертан от Бартелми и Симон. Тома Льобук беше тук.
Раул премести револвера си от джоба на панталона в джоба на сакото, за да му бъде подръка — необходима мярка, тъй като личността беше опасна.
— Влез! — каза той в отговор на почукването на слугата.
Вратата се отвори.
Въведоха Льобук. Но друг Льобук, от по-висша социална класа, с чист костюм, с ръбове на панталона и с хубава шапка на главата. Той стоеше стъпил здраво на крака с набитото си тяло.
Двамата се спогледаха. Раул безпогрешно се увери, че Льобук не разпозна в него Джентълмена от „Занзибар“ и дори не долавяше никакво сходство с декласирания тип, когото бе хвърлил във водата, и с Раул д’Аверни — стопанина на „Клер Ложи“.
Каза му:
— Нали вие сте лицето, което натоварих чрез една агенция да проследи живота на Фелисиен-Шарл?
— Не.
— Я виж!… Но кой сте тогава?
— Аз заместих това лице.
— С какви намерения? Тома продума:
— Сами сме, нали? Никой няма да ни безпокои?
— Страхувате ли се?
— Да.
— Защо?
— Защото имам да кажа работи, които трябва да бъдат чути само от един човек в света.
— От кого?
— Арсен Люпен.
Льобук повиши глас, изговаряйки последните две думи, сякаш смяташе да изуми събеседника си. Той още от началото зае нападателна поза и нападението започваше. Тонът и държанието му несъмнено потвърждаваха това. Но Люпен устоя на атаката — не мръдна. На същото това място Фаустин го бе нарекла със същото име, а тя е във връзка както със Симон Лориан, така и с Тома Льобук.
д’Аверни отговори просто:
— Ако идвате за Арсен Люпен, не се лъжете, аз съм Арсен Люпен. А вие?
— Името нищо няма да ви говори.
Тома Льобук беше малко разочарован от неочакваното спокойствие на Раул и вече търсеше друг начин за подхващане на атаката.
д’Аверни позвъни.
Шофьорът влезе и той нареди:
— Вземете шапката на господина.
Льобук разбра урока, подаде шапката си на слугата, който я отнесе, а той, възбуден, веднага се провикна подигравателно:
— Маниери на големец, а? Наистина, Арсен Люпен… Стара аристокрация!… Винаги с по една титла в джоба. Ама това не е моят маниер. Аз не съм големец и нямам титли. Тъй че благоволете да слезете едно стъпало надолу. По-добре ще разговаряме.
Той запали цигара и се изсмя.
— Стана ви криво, а? Божичко!… Да се разправяш с маркизи и дукове и изведнъж да ти се изпречи някакъв си дрипльо, който отгоре на всичко е и дебелоок…
Раул отново отвърна хладнокръвно:
— Когато имам работа с дукове и маркизи, аз се старая да бъда колкото може по-учтив. А когато имам работа с търговци на свине, третирам ги…
— Третирате ги?…
— По люпеновски.
С един замах събори цигарата от устните му и каза грубо:
— Хайде, привършвай! Бартелми, какво искаш?
— Пари.
— Колко?
— Сто хиляди.
Раул се престори на изненадан.
— Сто хиляди! Значи имаш да ми предложиш нещо огромно?
— Нищо.
— В такъв случай това е заплашване?
— Ами такова нещо.
— Шантаж, а?
— Точно това.
— Сиреч, ако не платя, ще извършиш нещо против мене?
— Да. Ще те издам. Раул поклати глава.
— Лошо си пресметнал. В такива случаи никога не можеш да ме накараш да плащам.
— Ще платиш.
— Не. И тогава?
— Тогава ще пиша на полицията. Съобщавам, че господин Раул д’Аверни, който е замесен по делото за злодеянията във Везине, не е друг, а самият Арсен Люпен.
— И после?
— После ще влезеш в клопката, Люпен.
— А после ще намериш ли стотарката? Раул с безразличие вдигна рамене.
— Идиот! Ти можеш да имаш облаги от мен само ако съм свободен и се страхувам от злото, което можеш да ми сториш. Намери друго!
— Намерено е.
— Какво?
— Фелисиен.
— Имаш улика против него ли? Той е съучастник в кражбата? Съучастник в убийствата? Рискува да бъде осъден? Обезглавен? Мислиш ли, че това ме засяга?
— Като не те засяга, защо си дал пет хиляди франка, за да се сдобиеш със сведения за него?
— Това вече е нещо друго. Но че бил в затвора или някъде другаде, ми е съвършено безразлично. Знаеш ли кой го пъхна зад решетките? Аз.
В последвалото мълчание Раул дочу смях — някакво съскане, което идваше от устата на човека срещу него. Той се посмути.
— Защо се смееш?
— За нищо… Един спомен изплува в паметта ми.
— Какъв спомен?
Безпокойството на Раул изчезна. Той остана с впечатление, че ще излезе нещо от миналото и че му
