— Бартелми?
— А как?
— Огюст Делерон. Когото Люпен бе поставил за шеф на жандармерията в съда, когато сам той бе шеф на Обществената безопасност.
IX
ШЕФЪТ
Раул наведе глава. Той си спомняте. През първата половина на неговия авантюристичен живот тоя Огюст Делерон бе от най-активните му съучастници. Бе го замесил, без да се страхува, в най-тайните си начинания. След аферата със Съдебната палата вече не бе чул да се говори за него.
А ето Огюст Делерон беше станал Бартелми и беше сътворил цялата тая интрига против някогашния си господар!
Оценил състоянието, в което се намираше Раул, Тома Льобук стана двойно по-решителен. Той заяви като победител:
— Сега искам двеста хиляди. Нито стотинка по-малко. И стана по-фамилиарен. Със снизходителен тон обясни:
— Разбираш, нали? Отказваше да отстъпиш, когато се касаеше за теб. Но когато се касае за сина ти, дяволски сине, става по-иначе. Деликатно! И ако не ми броиш триста хиляди… казвам триста хиляди, защото си струва… аз ще разкрия пред следователя неоспорими подробности от миналото на Фелисиен и ще докажа чрез „а“ плюс „б“, че той е син на Раул д’Аверни, или другояче казано, син на Арсен Люпен, който под името барон Дьо Лимези се беше венчал за госпожица…
Раул вдигна глава и изрече със заповеднически глас:
— Млъкни! Забранявам ти да произнасяш това име.
Но самият Раул произнасяше мълком това име. И цялата трагична авантюра възкръсваше в паметта му, очарователната и свежа любов, която бе изпитвал към Клер д’Етижу, после пък — необузданата страст по Жозефин Балзамо, по графиня Калиостро, която беше едно безмилостно и диво създание… После, след ожесточени борби, венчавката му с Клер д’Етижу. И развръзката? Пет години по-късно им се роди дете, редовно вписано в общинските регистри под името Жан дьо Лимези. А на третия ден, след като майката беше умряла при раждането, детето изчезна, отвлечено незнайно къде от тайните агенти на графиня Калиостро.
Дали Жан дьо Лимези беше детето, което жестокото същество — дух на омраза и отмъщение, бе предало на чифликчийката от Поату? Тоя Жан, когото толкова бе търсил, плодът на любовта му към тихата Клер д’Етижу? Дали той наистина е Фелисиен — съмнителен и потънал в мрак, дошъл в дома му, за да съзаклятничи против него?… Сина си ли беше хвърлил в затвора? Собствения си син? Той забеляза:
— Мислех, че Калиостро е умряла.
— Детето не е умряло, това е Фелисиен.
— Имаш ли доказателства?
— Полицията ще намери — захили се Льобук.
— Имаш ли доказателства? — повтори Раул.
— Имам. И не малко — Бартелми ги беше събирал търпеливо. Схващаш всичко това, нали? След като изпрати момчето в дома ти, той те държеше в ноктите си. Това, което днес правя аз, с каква радост би го направил той! Беше решил да дойде един ден и да ти изкрещи в лицето: „Избави ме! Избави ме от мизерията или ще ви предам на властта: и теб, и сина ти… И теб, и сина ти.“
— Имаш ли доказателства? — за трети път попита Раул.
— Бартелми ми показа пликчето, в което беше събрал след многогодишно ровене различни сведения.
— Къде е това пликче?
— Мисля, че го е поверил на метресата на Симон, една корсиканка, с която се разбираше добре.
— Може ли да видя тая жена?
— Мъчно. Не съм я виждал от смъртта му. И мисля, че полицията я търси.
Раул дълго мълча. После позвъни на слугата.
— Да, господине.
— Сложете един прибор повече.
И той побутна Льобук пред себе си към трапезарията.
— Седни!
Обърканият Льобук го послуша. Той беше сигурен, че сделката е сключена, та вече се колебаеше само за цифрата. Смяташе да я покачи на четиристотин хиляди. Раул д’Аверни, съкрушен от неочакваното нападение, нямаше да се пазари.
Раул яде малко. Макар и да не бе смазан, както предполагаше противникът му, беше много загрижен. Проблемът му се струваше много объркан и той го въртеше на разни посоки, преди да вземе конкретно решение. Двоен проблем — следователно двойно решение. Около Фелисиен имаше да се разрешават трудни въпроси.
Решението трябваше да се вземе веднага, за да може да се бори срещу заплахите на Тома Льобук.
Те минаха в кабинета.
Още половин час мълчание.
Льобук, излегнат в едно кресло, пушеше със сладост голямата пура, която взе от кутията за пури. Раул сновеше насам-натам замислен, с ръце, скръстени на гърба.
Най-после Льобук проговори:
— Всичко е добре обмислено, затова не слизам под петстотин хиляди франка. Цената е разумна. Освен това трябва да те предупредя: взети са предпазни мерки. Ако ми изиграеш някой номер, има писмо до полицията, което ще бъде пуснато в пощенската кутия от един приятел. Значи не можеш да мърдаш. Пипнат си, затова не се пазари. Петстотин хиляди. Нито стотинка по-малко.
Раул не отговори. Той изглеждаше спокоен и по-малко замислен — като човек, който е взел решение и нищо не ще го отклони от него.
След десет минути погледна часовничето на масата. После седна пред телефона и завъртя шайбата.
Когато получи връзка, попита:
— Полицейското управление? Дайте ми, моля, кабинета на господин Руслен.
И веднага след това:
— Тук Раул д’Аверни. Вие ли сте, господин следовател? Добре… Благодаря… Да, има ново. При мен е един тип, взел активно участие в драмата във Везине… Не, още не е направил признания, но положението му е такова, че ще бъде принуден да ги направи… Ало!… Точно това… Най-добре е да изпратите да го арестуват… Чрез инспектор Русо — хубава идея!… О, не се бойте, няма да избяга. Вързан е и лежи на земята… Благодаря, господин следовател.
Раул окачи слушалката.
Тома Льобук изслуша всичко вцепенен. Беше смъртноблед, неузнаваем. И смънка:
— Но ти си луд! Какво значи това? Да ме предадеш… мене! Та ти сам ще се издадеш, ще издадеш и Фелисиен!
Раул като че ли не го чуваше. Продължаваше да действа, сякаш беше сам и реализираше план, с който Тома Льобук нямаше нищо общо. Всичко това засягаше Раул д’Аверни, а не Тома Льобук, който извън себе си от яд извади револвер, напълни го и се прицели.
— Лудите трябва да се чистят — каза.
Но не стреля. Съвсем не би постигнал целта си, ако повалеше д’Аверни — не би пипнал парите. Освен това допустимо ли бе за Раул д’Аверни да се хвърли сам в огъня, за да хвърли в него и Льобук. Не. Това беше блъф или неразбирателство. Или пък грешка.
Във всеки случай имаше двадесет минути за обяснение.
Запали втора пура и се пошегува:
— Добре изиграно, Люпен. Наистина не си по-долу от реномето, което имаш, и от това, което ми е разказвал Бартелми. Сатанинска игра! Но на мен такива не ми минават. Я помисли малко, Люпен! Да
