— Отлично. При следствието ще кажеш всичко това точно така. Че си чакал близо до Шату. Но че преди полунощ… чуваш ли… преди полунощ, обезпокоен, си дошъл да поскиташ из Везине, около „Оранжерията“. После си минал по задънената улица, излизаща на езерото, успял си да притеглиш лодката и си отишъл да видиш какво става в „Оранжерията“. Като не си видял нито стария Бартелми, нито Симон и след като не си ги срещнал по булевардите, отново си се върнал при камионетката.
Тома Льобук изслуша всичко с внимание. Той поклати глава.
— Много е опасно! Ще ме обвинят, че съм бил съучастник. Размисли! Да говоря за „Оранжерията“ и за тая разходка с лодката, значи да призная, че съм бил в течение на работата.
— Пасивно съучастничество. Шест месеца затвор. Най-важното е да можеш да установиш за себе си, че в момента, когато брат ти и Жером Елмас са били нападнати, ти вече си бил в Париж.
— Да, но рискувам най-малко две-три години затвор. А Фелисиен ще бъде освободен.
— Точно така. Щом следствието не успее да потвърди с увереност, че Фелисиен е бил видян в лодката, и след като повярват, че ти си се скитал около „Оранжерията“, за да търсиш парите, подозренията против него ще рухнат.
Едно последно колебание и Льобук заяви:
— Така да бъде! Само че…
— Само че?
— Всичко зависи от цената. Рискувам много повече, отколкото ти мислиш.
— И затова ще бъдеш платен много повече, отколкото струваш.
— Колко?
— Сто хиляди в деня, когато Фелисиен бъде освободен. И сто хиляди в деня, когато ти излезеш от затвора. И двете суми ще получиш наведнъж.
Льобук замълча. Сетне промърмори:
— Двеста хиляди… Това е внушителна цифра.
— С която можеш да живееш честно. С тая сума си в състояние да си купиш колбасарница в провинцията или пък извън страната. И после, знаеш ли, ангажиментът на Люпен е равносилен на подписа на Банк дьо Франс?
— Имам доверие. Само че може да се създадат усложнения.
— Какви?
— Да допуснем, че открият нещо от миналото ми и ме осъдят?
— Ще те освободя.
— Невъзможно е!
— Идиот такъв! А когато баща ти беше съдебен пристав в Съдебната палата и когато го издадоха, не го ли измъкнах от затвора посред Париж, и то в деня, публично определен от мен?
— Вярно. Но ще имаш ли достатъчно пари?
— Дете такова.
— Бягството от затвора струва скъпо.
— Не се безпокой!
— Хиляди и стотици! Откупът и възнаграждението, което ми обеща… Тогава… Сигурен ли си?…
— Обърни се пак… Пъхни си ръката до дъното на писалищната маса, на същия рафт, където беше тефтерчето… Намери ли?
Тома Льобук послуша и издърпа една малка торбичка от сиво платно.
— Какво е това? Сивата торбичка! — промърмори той.
— Погледни… Разкъсал си платното… Виждаш ли пачките банкноти? Това са банкнотите на чичо Гаварел, които старият Бартелми беше извлякъл от „Оранжерията“.
Льобук се олюля и се отпусна на един стол.
— Дявол неден!… Дявол неден!… Какъв хубостник е тоя тип!
— Трябва да се живее — захили се Раул. — А трябва и да се помага на другите, когато са в затруднение.
— Ама как си могъл?…
— Много лесно. Когато пристигнах сутринта, помислих, че Симон Лориан е намерил торбичката в градината или някъде другаде и че напразно са се помъчили да му я отнемат. Веднага се завъртях около мястото, където той беше ранен. Не се лъжех. Торбичката се беше търколила на тревата доста надалеч и никой не беше я забелязал… А не бих желал да се изгуби.
Тома Льобук бе замаян и като по заповед престана да употребява непочтителното „ти“.
— Ах! Вие действително сте шеф. И спонтанно протегна ръце.
— Полицейският автомобил няма да закъснее. Убедихте ме, шефе. Имате право, ваш човек съм. Където е минал бащата, там ще мине и синът. Колко сме били глупави, като сме се хванали против вас!
— Наистина… Баща ти въпреки всичко беше добър човечец едно време… Аз узнах, че е опитал и невъзможното, за да стане пак честен човек.
— Да, но тая афера с Фелисиен не му даваше мира. Симон го накара отново да се захване с нея и пак Симон го накара да направи опита с „Оранжерията“. „Кражба, добре, приемам — каза той. — Шантаж даже, това би ме забавлявало; после ще бъдем богати. Но без убийства, чувате ли?“
— Но уби. Той е удушил Елизабет Гаварел.
— Искате ли да ви кажа мнението си, шефе? Добре. Старият я е убил, без да иска. Нещо повече. Той е отишъл при момичето, за да я спаси, когато е паднала във водата. Да, за да я спаси… Старият беше способен на такива жестове. Но когато я извадил, видял бисерната огърлица и изгубил ума си.
— Такова е и моето мнение — съгласи се Раул. Чу се автомобилна свирка и той продължи:
— Само не издавай истинското име на баща си. Старата история в Съдебната палата, преплетена със сегашната история, би насочила вниманието към Люпен. А не искам, защото и без това вече положението ми в тая афера е доста трудно. Значи ще бъдеш предпазлив и няма да се отклоняваш от версията, която приехме. Нито дума извън това. Когато не си сигурен, мълчи. Няма по-добър отговор от мълчанието. И разчитай на мен!
Той се доближи до него и му каза с приятелски тон:
— Още една дума: много-много не си трови душата заради Джентълмена, когото уби.
— А! Защо?
— Аз бях Джентълмена…
Тома Льобук се предаде в ръцете на инспектор Русо в състояние на екстаз. Изкусната хватка със сивата торбичка, дързостта и съвършенството, с които Люпен бе изиграл ролята на Джентълмена, неочакваната радост, когато узна, че той, Тома Льобук, не е убиец… всичко това го караше да подскача от радост. Можеше ли да се бои при такъв покровител? Дошъл в „Клер Ложи“, за да обърне всичко с главата надолу, той отиваше в затвора като човек, току-що постигнал славна победа, който се готви да удвои тази победа, като прати за зелен хайвер правосъдието, за да услужи на своя благодетел.
— Поздравявам ви, господин д’Аверни! — каза инспектор Русо на Раул. Той тържествуваше. — Значи този клиент е замесен в нашата афера?
— И още как! Той е брат на Симон Лориан.
— Ха! Какво? Брат ли! Но по какво чудо го хванахте?
— О!… — каза Раул скромно. — Тук нямам големи заслуги. Глупакът сам се хвана.
— Какво искаше?
— Да пооскубе…
— За какво?
— Заради Фелисиен-Шарл. Дойде да ми разправя, че имал доказателства, според които Фелисиен, съучастник на брат му Симон Лориан, е убил Симон, за да му отнеме сивата торбичка. И ми предложи да му броя голяма сума, ако искам това да бъде запазено в тайна. В отговор аз телефонирах на господин Руслен. Поразпитайте го, господин инспектор, уверен съм, че ще чуете изповеди, от които ще се прославите.
На прага на вратата Тома Льобук, влачен от полицията, се обърна към Раул и с преструвката на озлобен и готов за мъст човек каза:
— Ще ми заплатите за това, добри ми господине! Льобук излезе, подсвирквайки.
Раул слушаше стъпките на хората, които се отдалечаваха. Автомобилът изчезна.
