Почеркът беше едър, тежък, зацапан, навсякъде еднакво надебелен. Можеше ли Раул да не познае още от пръв поглед почерка на тая, която той едно време наричаше пъклено създание? Как да не различи и грубия презрителен начин, по който тя винаги даваше своите заповеди?…
Три пъти прочете страшните редове:
И под подписа — надраскани инициали с двойна сабя.
Бледността на Раул учуди младата жена. Тя бе следствие от неизразимото страдание, от възкръсналите ужасни възпоминания, от цялата тежест на едно минало, което не преставаше да се намесва и в настоящето със заплашителни закани. С какво любопитство, почти с чувство на симпатия, тя наблюдаваше в тоя момент измъченото лице на младия мъж и видимо огромното усилие, което той правеше, за да се владее.
— Образът… Мъст… — просрича той. — Разбираш ли това, Фаустин?… Тая жена беше нещо по-друго от омразата и мъстта… Тя имаше нужда да върши злини, у нея имаше страст към злото… Какво чудовище, изтъкано от гордост и злина! И днес виждам делото й. Това дете, което възпитават против мен и противно на разбиранията ми, за да създадат един престъпник… Нищо не ме плаши в живота, но за нея не мога да мисля без страх. И мисълта, че ще трябва пак да се почне ужасната борба…
Фаустин приближи до него и след малко колебание заяви глухо:
— Миналото няма да се повтори. Графиня Дьо Калиостро е мъртва.
Раул се спусна към нея задъхан.
— Какво казваш?… Мъртва?… Откъде знаеш?
— Тя умря.
— Не е достатъчно да потвърждаваш. Видяла ли си я? Познаваш ли я?
— Да.
Той възкликна:
— Ти я познаваш! Възможно ли е?… Колко странно! Няколко пъти съм се питал дали не си нейно оръдие. Дали ти не продължаваш срещу мен нейното разрушително дело.
Тя поклати глава.
— Не, тя никога нищо не ми е казвала.
— Говори!
— Бях малко дете. Преди петнадесет години… Хора я бяха довели в моето село в Корейка и я бяха приютили в една къщица. Тя беше полулуда, но със спокойна, тиха лудост… Канеше ме ласкаво при себе си. Никога не говореше… Много плачеше със сълзи, които не изтриваше. Беше още хубава, но някаква болест я разяждаше, и то много бързо… Аз бях принудена да бдя над смъртното й легло.
— Сигурна ли си? — каза той, смутен от вълнение. — Кой ти откри името й?
— Знаеха го в селото. И освен това…
— Освен това?…
— Узнах го от стария Бартелми и от Симон Лориан, които навсякъде я търсеха и които я бяха намерили там малко преди смъртта й. Тогава, през тия няколко седмици, Симон и аз се влюбихме. И той ме доведе в Париж…
— Те също ли я търсеха?
След малко колебание младата жена поясни:
— Казах ви вече: нищо не знаех за потайния живот на Симон и баща му… Днес разбирам, че са вършили злодеяния, но криеха от мен. Малко по малко аз отгатнах историята на Фелисиен… Не всичко, защото и те не знаеха всичко.
Раул запита:
— Нали Бартелми го е намерил в един чифлик в Поату?
— Да.
— Оставен там от Калиостро?
— Не е много сигурен… Симон мислеше, че баща му може би е подправил писмото, намерено от механика.
— Ами заповедта, която ти притежаваш?… Откъде е дошла тая заповед, написана безспорно от Калиостро?
— Симон не знаеше.
— Но заповедта се отнасяше за детето, отгледано от чифликчийката, за Фелисиен-Шарл, нали?
— И там има съмнение. Бартелми нищо не е изяснил по тоя въпрос. Симон и той бяха намерили следите на Калиостро и дойдоха в Корсика, но беше безполезно.
— А целта им?…
— Целта на Бартелми е била, днес го проумявам, да ви представи документи, от които да се уверите, че Фелисиен е ваш син.
— И чрез това да изтръгнат от мен пари? Дали с негово знание, както твърди Тома Льобук, момчето е било доведено при мен? Дали то е станало това, което е искала Калиостро: разбойник, престъпник?
— Не зная — каза тя с искрен глас. — Това беше тяхна тайна, а аз никога не съм говорила с Фелисиен-Шарл.
— Значи само той може да ме осведоми — каза Раул. — И ще трябва да питам него, за да разбера цялата авантюра.
След известно мълчание той довърши:
— Аз подготвих арестуването на Тома Льобук с негово съгласие, разбира се. Той ще обори всички обвинения против Фелисиен. Но ако той наистина се избави, не рискува ли да се натъкне на твоето отмъщение, Фаустин?
— Не — ясно каза тя. — Не, ако не е причина за смъртта на Симон Лориан: тая смърт направлява всички мои дела. Невъзможно ми е да живея без мисълта за отмъщение. Струва ми се, Симон ще бъде спокоен в задгробния мир само ако престъплението бъде наказано.
Разговорът свърши. Раул й подаде ръка, но тя отказа да подаде своята.
— Нищо — каза той. — Зная, че вие не ми давате нито приятелството, нито доверието си. Но дори и да не бъдем приятели, Фаустин, аз ви благодаря, задето говорихте…
След като се прибра в „Клер Ложи“, Раул излизаше вече само наблизо — във Везине или в съседните места. Много пъти виждаше Жером Елмас, който изглеждаше, че се е отказал от пътуването си. Видя го даже с Ролан Гаварел. Двамата вървяха по една алея.
Поздрави ги отдалече и остана с впечатление, че девойката не желае да говори с него.
Един ден Раул бе повикан от следователя. Той беше много затруднен, защото Тома Льобук се бе ограничил в извънредно тесния кръг, очертан от Раул. Не беше допуснал никаква грешка. Твърденията му не се променяха, сръчността на господин Руслен никога не го изненадваше. „Направих това… и това… за останалото нищо не знам.“
— Всичко зависи от техните признания — признанията на Льобук и на Фелисиен-Шарл — каза господин Руслен, признавайки затруднението си. — Обмислени фрази, все едни и същи, или пък умишлено мълчание. Нито една пукнатина, от която да може да дойде малко светлина. Би казал човек: научени уроци. Знаете ли какво е впечатлението ми, господин д’Аверни? Всичко става тъй, сякаш някаква висша воля иска да замени Фелисиен-Шарл с Льобук.
Господин Руслен гледаше Раул, а той помисли: „Човекът не е съвсем глупав“.
Следователят продължи:
— Не е ли чудно? Почвам да мисля, че Фелисиен е невинен.
Но още не мога да допусна, че Льобук, който се обвинява, е бил тоя, дето е скитал през нощта по езерото. Повиках стопанина на лодката. Направихме очна ставка с Льобук и с Фелисиен. Той е по-несигурен в твърдението си. Тогава?
Господин Руслен не изпускаше Раул от погледа си, той пък клатеше глава, като че одобряваше думите му. Накрая съдията, променяйки внезапно темата на разговора, каза:
— Ви сте много ценен във висшите среди, господин д’Аверни. Знаете ли?
— А! — каза Раул. — Имало е случаи да правя услуги на тия господа.