Противно на навика си, той не направи нито един жест, с който да издаде радостта от победата си. А колко голям беше този му успех — да изпрати Тома Льобук в затвора! Но не, д’Аверни стоеше мрачен и замислен. Той мислеше за Фелисиен, който бе затворен в килията си. Дали наистина му беше син? Ще успее ли да го избави от затвора? А какъв е тоя син — потаен съучастник на Бартелми и на Симон Лориан?
X
ФАУСТИН
— Аз, графиня Дьо Калиостро, заповядвам…
През един тежък неделен ден Раул спря пред малка вила на една от улиците на Шату, която бе в съседство с Везине. Къщата беше на два етажа, построена между улиците и зеленчуковата градина, разположена покрай Сена. Там се даваха под наем мебелирани стаи.
Той мина пред кафенето, което собственичката й държеше, качи се на втория етаж и тръгна по един доста тъмен коридор, докато стигна стая номер пет. Ключът беше на вратата. Почука, ала не получи отговор и влезе безшумно.
Фаустин спеше, седнала на бедно желязно легло — със скрин, два стола и една маса то съставляваше цялата мебелировка на скромната мансардна стая.
Младата жена не беше напуснала Везине, защото неумолимата й жажда за мъст още я задържаше около мястото, където бе умрял Симон Лориан. В клиниката я бяха оставили като помощник-сестра, но тъй като не достигаха помещения, тя си бе наела стая навън. Всяка вечер идваше за преспиване, а в неделите оставаше през целия ден.
Тоя ден тя беше заспала, както зашивала нещо на блузата си — раменете й бяха разголени, блузата й стоеше върху коленете, на ръката й още стоеше напръстникът.
През прозореца се виждаха дърветата в градината и спокойният речен пейзаж.
Около жената — на пода, по леглото и по масата — бяха разпръснати много разгънати вестници, факт, свидетелстващ за интереса, с който тя следеше събитията през последните дни. Раул отдалеч можа да прочете едно заглавие: „Арестуването на бра та на Симон Лориан. Първият разпит — двамата братя, изглежда, са синове на стария Бартелми.“
Отново загледа Фаустин. В съня си тя му се стори толкова хубава, колкото и когато е будна. По-хубава може би, защото в покоя фините й черти се открояваха още по-ясно. И той си спомни великолепната „Фрина“ на скулптора Алвар.
В това време един слънчев лъч се промъкна между два облака и влезе през прозореца. Без да я изпуска от очи, Раул тихичко се приближи и почака лъчът да достигне до заспалото лице и до затворените очи. Тогава тя го усети и повдигна тежките си мигли.
Още не се беше събудила, когато Раул я хвана за раменете. Простря я на кревата и я уви с покривката, за да обезвреди ръцете и краката й.
— Без вик и нито дума! — просъска той.
— Подлец!… Подлец!… — изстена тя отчаяна, мъчейки се да се освободи.
Той запуши с длан устата й.
— Мълчи!… Не съм дошъл като неприятел. Слушай ме и не се бой!
Тя се бореше яростно, като продължаваше да го обижда въпреки яката ръка, затваряща устата й. Ала малко по малко съпротивата отслабна. Наведен над нея, той повтори:
— Не съм дошъл като неприятел… Да те нападам. Но искам да ме изслушаш и да ми отговаряш. Ако не, толкова по-зле за теб.
Той я бе хванал за раменете и я държеше легнала. Надвесен над нея, каза с тих глас:
— Видях брата на Симон, Тома Льобук. Дълго разговаряхме с него. Той ми откри всичко, каквото знае по истината за Фелисиен. Останалото ще ми кажеш ти. Познаваш ме, Фаустин, няма да отстъпя. Или ще говориш, и то веднага, чуваш ли, веднага… или… или…
Лицето му се навеждаше към свирепото й уплашено лице. Устните на жената избягваха устните, които се приближаваха.
— Говори, Фаустин! — каза той с променен глас.
Тя видя съвсем близо до очите си неумолимите очи на Раул и се ужаси.
— Остави ме! — промълви победена.
— Ще говориш ли?
— Да.
— Сега?… И без заобикалки… Безрезервно?
— Да.
— Закълни се в паметта на Симон Лориан!
— Заклевам се.
Той веднага я остави и се отдалечи към прозореца, като се обърна с гръб.
След като младата жена се облече, той отиде при нея, изгледа я с жал, както би погледнал хубав лов, който му избягва, и започна разпита — бърз и ясен.
— Тома Льобук настоява, че Фелисиен ми е син.
— Не познавам Тома Льобук.
— Но чрез Симон Лориан познаваш баща му, стария Бартелми. Той имаше ли доверие в тебе?
— Да.
— Какво знаеш за потайния му живот?
— Нищо.
— А за живота на Симон Лориан? За неговите проекти?
— Нищо.
— Даже не знаеш и за интригата против мене?
— Не.
— Но те са ти казали, че Фелисиен ми е син.
— Казаха ми.
— Без да ти дадат доказателства?
— Не съм им искала. За какво са ми?
— Но на мен ми трябват — каза Раул с изопнато лице. — Трябва да зная дали той наистина ми е син, или не е. Дали не ми изиграха комедия, служейки си с някои сведения, събрани случайно? Или пък използваха истина, за да ме изнудят, като ме заплашат, за да не говоря? Не мога да живея в такова съмнение… Не мога…
Тя се учуди на сдържаното вълнение, което издаваше гласът му. Обаче каза повторно и по- натъртено:
— Нищо не зная.
— Може би. Но ти можеш да узнаеш или поне да ми помогнеш да узная.
— Как?
— Тома Льобук твърди, че Бартелми ти е предал пликче, което съдържало документи по тоя въпрос.
— Да, но…
— Но?…
— Един ден, след като ги препрочете, той пред мен ги изгори, без да каже защо. Остави само един, пъхна го в плик, запечата плика и ми го повери.
— С поръка?
— Само ми каза: „Сложете това настрана. По-късно ще видим.“
— Можете ли да ми съобщите съдържанието му? Тя се подвоуми.
— Защо не? — настоя той. — Бартелми е умрял. Симон Лориан също. А Льобук ми откри всичко.
Тя дълго размисля със сбърчено чело и разсеян поглед. После извади купчина пликове от едно чекмедже на скрина. Между тях намери един плик, разпечата го, без много да мисли, и измъкна от него къс хартия, сгънат на две.
Тя искаше най-напред да разбере какво гласяха няколкото реда и дали трябваше да ги съобщи.
Както четеше, трепна, обаче предаде листа на Раул, без да каже нито дума.
