значи нещо много мощно, нещо, което го е смутило и го е довело до границата на смъртта. Кое е то? И какво иска той от мен?“
С какъв остър поглед го наблюдаваше сега при всяко от посещенията, които Раул правеше в павилиона! И как искаше да му говори! Треската беше минала, Фаустин вече не превързваше раната. Но Фелисиен беше отпаднал, потиснат, като че ли причината за страшното посегателство продължаваше да го измъчва.
Един ден Фаустин, която спеше в ателието, извика Раул.
— Тая нощ някой идва при него.
— Кой?
— Не зная. Когато чух шум, поисках да вляза. Беше заключено. Дълго шушнаха, с интервали от мълчание. И после неизвестният посетител си отиде, без нищо да мога да доловя.
— Значи нямате никакви данни?
— Никакви.
Във всеки случай през следващите дни Раул забеляза резултата от тая нощна визита: Фелисиен вече не беше същият. Лицето му изведнъж засия за нов живот. Той се усмихваше. Приказваше с Фаустин. Искаше даже да рисува портрета й и проектираше пак да се залови за работа.
Раул не се поколеба — след три дни седна при момъка в павилиона, където той почиваше. И подхвана:
— Доволен съм, че оздравяхте, Фелисиен. И се надявам, че отношенията ни ще останат както преди. Но, за да бъдат тия отношения още по-сърдечни, трябва да поговорим откровено. Ето, решението на господин Руслен ви оправда по отношение на фактите, посочени в следствието. Но има и други, отнасящи се по-специално до вас и до мен.
И той запита с приятелска нежност:
— Защо не сте ми казали, Фелисиен, че сте били отгледан в един чифлик в Поату от някаква добра селянка?
Младежът се изчерви и промълви:
— Човек не може лесно да признае, че е подхвърлено дете.
— Но преди това?
— Нищо не помня от преди. Майка ми, която ме осинови и всъщност беше истинска майка за мен, умря, без нищо да ми каже. Едничкото нещо, дето направи, е, че ми даде парична сума, предадена от някаква дама… Но тя също не ми е била майка.
— Спомняте ли си, че през последните години един човек е отсядал в чифлика?
— Да, приятел… роднина… мисля!…
— Как се казваше?
— Не знаех точно, или не си спомням.
— Казвал се е Бартелми — добави със сигурност Раул. Фелисиен скочи.
— Бартелми?… Крадецът?… Престъпникът?…
— Да, бащата на Симон Лориан. Оттогава този човек не ви е изпускал от очи. Бил е в течение на всичко, което сте вършили в Париж, знаел е всичките ви адреси. И в края на краищата той ви препоръча на мен чрез мой приятел.
Фелисиен изглеждаше изумен. Раул не снемаше поглед от него, наблюдаваше всичките му жестове, промените по лицето му, които биха издали искреността или фалша.
— Защо? — попита младежът. — Каква е била целта му?
— Не зная. Сигурно е, че Бартелми ви е изпратил при мен с някакво намерение и че синът му Симон е дошъл тук, за да му помогнете да изпълни проекти, замислени против мен. Но какво е било намерението им? Какъв е бил проектът, не можах да открия. Симон Лориан не ви ли е загатвал някога?
— Не… Нищо не разбирам от това.
— Следователно вашето намерение е било само да работите в тая къща?
— Какво друго бих правил? — попита Фелисиен.
Раул се зарадва. Момъкът казваше истината. Той не беше замесен в шантажа, но ако знаеше нещо, нямаше никакви претенции за нищо.
— Друго нещо, Фелисиен: Тома Льобук се обвинява сам, нали? Твърди, че той е човекът, дето е бил видян в лодката през нощта на обира и убийството. Това самообвинение не ви ли учуди?
— Защо да ме учуди? — на свой ред попита Фелисиен. — Не се учудих, тъй като аз не съм. В тоя час аз спях.
Ала този път интонацията не беше същата. Погледът гузно бягаше. Скулите се червяха.
„Лъже — помисли Раул. — А ако лъже за това, лъже и за всичко останало.“
Той се разхождаше из стаята, като удряше с крак. Неискреността на младежа ставаше очевидна. Той беше някакъв лъжец и измамник. Скоро можеше да влезе в правата си на син и можеше да го заплашва както съучастниците му. Неспособен да сдържи яда си, Раул тръгна към вратата. Но Фелисиен се противопостави с плах глас:
— Не ми вярвате, господине — каза той. — Не… не… чувствам го… За вас аз съм тоя, който е дошъл през нощта, за да задигне торбичката с банкнотите, и който може би е стрелял и убил съучастника на Симон Лориан. При тези обстоятелства е по-добре да си отида.
— Не — отвърна Раул грубо. — Искам да останете тук, докато неоспоримата истина бъде установена между нас… В един или друг смисъл.
— Тя наистина съществува в смисъла, в който я установи следователят.
Раул разпалено се провикна:
— Решението на господин Руслен не показва нищо. То беше предизвикано от фалшивите изявления на Тома Льобук, когото аз открих и подкупих, за да го направи. Вашата роля обаче от самото начало е необяснима. Нито веднъж не почувствах да проблясва у вас тоя порив на искреност или на негодувание, който отваря скритите кътчета на една душа. Вие държите в мрак най-сериозните и най-буйните си дела. Ето например опита ви за самоубийство. Идвате тук, за да си вземете сбогом, нали, и за да се обясните с мен. А ви намирам почти в агония, с револвер в ръка. Защо?
Фелисиен не отговори и това раздразни д’Аверни.
— Мълчание… винаги мълчание… Или пък заобикалки, хитрини като при следователя. Но отговаряйте, дявол да го вземе! Това, което ни дели, е тая стена на мълчанието между вас и мен. Оставете всичко това, ако искате да имате моето доверие. Ако ли не, какво? Аз търся, не вярвам, предполагам, въобразявам си, способен съм да се мамя и да ви обвинявам без право. Това ли искате?
Той го хвана за ръката.
— На вашите години хората се самоубиват от любов. Аз направих разследване на дейността ви в деня на вашия злополучен опит. Вие отдалече сте наблюдавали Ролан Гаварел и Жером Елмас, които излезли и се отправили за езерото. Седнали на една пейка на острова. И вие сте видели… това, което аз видях, че между тях имаше интимност, която предварително не можеше да се предвиди. Разпитвали сте градинаря ми и сте узнали, че те се срещат всеки ден. След час сте взели револвера. Вярно ли е?
Фелисиен слушаше с каменно лице.
— Продължавам — каза Раул. — Ролан Гаварел не знам как е узнала за вашия опит за самоубийство. И затова е дошла през нощта преди три дни: да ви види, да ви моли да живеете и да ви увери, че подозренията ви са погрешни. Нейните обяснения ви убедиха по такъв начин, че след тая нощ вие сте щастлив и излекуван? Вярно ли е?
Този път изглежда, че младият човек не можеше и не искаше да отбегне въпросите. Той се поколеба само за начина, по който трябваше да отговори. Най-после каза:
— Господине, аз не съм виждал Ролан Гаварел от деня на събитието и лицето, което идва миналата нощ, не е тя. Моите приятелски отношения с Ролан не биха й позволили подобна постъпка. Още повече при решението, което тя е взела и което ми съобщи по слугата си с едно писмо, връчено ми току-що…
Фелисиен подаде писмото на Раул, който го прочете с растяща изненада:
Фелисиен,
Нещастието ни свързва, Жером Елмас и мен. Оплаквайки заедно съдбата на нашата бедна Елизабет, ние почувствахме, че нямаме по-добра утеха от тази заедно да останем верни на спомена за нея. Аз съм дълбоко
